Определение № 73 от 09.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4444/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 17342/17.09.2025 г. по ч.гр.д. № 6126/2024 г., с което Софийският градски съд е потвърдил разпореждане № 3185/22.01.2024 г. (неточно именувано „определение“) за връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, по която е образувано гр.д. № 61409/2023 г. на Софийския районен съд. Определението се обжалва от ищеца С. А. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос, допълнен и уточнен съгласно разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: Какви твърдения следва да съдържа обстоятелствената част на редовната искова молба, за да се приеме, че с предявения иск за обезщетение на вреди на ищеца-частноправен субект, е индивидуализиран незаконният акт или действие на държавния орган, причинил вредите? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че въззивният съд е върнал искова молба, отговаряща на изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. От ответника Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил писмен отговор. С предявения иск, по който е образувано гр.д. № 61409/2023 г. на Софийския районен съд, ищецът – сега касатор претендира сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от бездействията на прокурори в състава на Прокуратурата - ответника по предявения иск. В исковата молба се твърди, че в 10:00 ч. на 18.09.2023 г. в откритото съдебно заседание по ч.гр.д. № 20231100205059 пред Софийски градски съд прокурор Г. М. прикривайки „документирани престъпления срещу правосъдието“, не предприел необходимите действия, за да бъде отменено незаконосъобразното осъждане на ищеца за неизвършено престъпление и за освобождаването му от наказанието „лишаване от свобода“, което ищецът търпи от 23 години. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени и твърдения, че вследствие на бездействието на друг прокурор, участвал в откритото съдебно заседание по друго наказателно дело, образувано по касационна жалба вх. № 3750/14.12.2006 г., допълнена с жалба вх. № 3843/22.12.2006 г., подадената жалба на ищеца не била разгледана, а и искането с вх. № 3843/22.12.2006 г. на неговия защитник, в което също имало „документирани престъпления“. Така неизпълнено останало задължението на Прокуратурата на Република България по чл. 127 от Конституцията да следи за спазване на законността, като предприеме действия за отмяна на незаконосъобразни съдебни актове, включително да извърши необходимото, за да разгледа съдът исканията на ищеца и на защитниците му по „документирани престъпления срещу правосъдието“. От нарушените права по чл. 5, ал. 4, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 и чл. 13 КЗПЧОС и ХОПЕС той търпи неимуществени вреди, чието обезщетение претендира с предявения иск. Въззивният съд е приел, че исковата молба не отговаря на изискванията за редовност в чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. В нея липсват твърдения кога и какво е следвало да извършат прокурорите, участвали в разгледаните наказателни дела на ищеца, как са прикрили „документирани престъпления срещу правосъдието“ и са попречили на съда да осъществи правораздавателните си правомощия. Добавил е, че позоваването на права на ищеца, предвидени в нормативни актове от най-висш правопорядък – Основния закон, Конвенцията и Хартата, не индивидуализира конкретен незаконен акт – действие или бездействие на прокурор, а исковата молба съдържа единствено оценки и квалификации за противоправност. Поради това е приел за законосъобразни/съответстват на чл. 129, ал. 2, изр. 1 ГПК дадените от първата инстанция ясни, точни и конкретни указания ищецът да опише конкретно поведение – кога, по какъв начин, с какви действия или бездействия съответният прокурор в състава на Прокуратурата, взел участие в наказателните дела, не е изпълнил задължението по чл. 127 КРБ, но в дадения срок ищецът не ги е изпълнил, а с молбата от 13.12.2023 г. отново е приповторил оценките и квалификациите в исковата молба. Въззивният съд е заключил, че с обжалваното разпореждане първата инстанция е приложила правилно санкционната последица по чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК, като е върнала нередовната искова молба, и е оставил без уважение частната жалба на ищеца срещу това разпореждане. Настоящият състав намира, че повдигнатият въпрос обуславя определението – налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но по него има установена практика на Върховния касационен съд, която настоящият състав споделя. Приема се, че с предявения иск за обезщетение на вреди от деликтна по характера си отговорност – такава е обективната отговорност на държавата да обезщети вредите, причинени на частноправни субекти от незаконните актове, действия или бездействия на нейни органи или длъжностни лица, която е с конституционно основание (чл. 7 от Основния закон), е необходимо обстоятелствената част на исковата молба да съдържа твърдения, които индивидуализират конкретния незаконния акт, действие или бездействие по време, съдържание и авторство. С такава обстоятелствена част ищецът въвежда надлежни твърдения за конкретен, осъществен във времето юридически факт, който правопоражда гражданската отговорност на ответника и индивидуализира вземането, чиято защита съдът е длъжен да даде (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119 от Конституцията, проекция на които е чл. 2 ГПК), респ. предоставя на ответника възможността адекватно да организира защитата си по същество. В иницирания процес с право на защита/на иск разполага както ищецът, така и ответникът. Приема се също, че дадените оценки и квалификации в обстоятелствената част не са твърдения за факти, не индивидуализират незаконния акт, респ. действие или бездействие, респ. не придават необходимото съдържание на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът