Определение № 469 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 248/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Т. П. П. срещу определение № 590 от 24.11.2023г. по в.ч.гр.д. № 409/2023г. на Окръжен съд – Монтана, с което е оставена без уважение частната й жалба против разпореждане от 27.09.2023г. по гр.д. № 96/2021г. на Районен съд – Берковица за връщане на подадената от нея въззивна жалба срещу решение от 26.07.2023г. на първоинстанционния съд, тъй като не е бил представен документ за внесена държавна такса.

Оплакванията на касатора са, че въззивното определение е неправилно. В указания продължен срок за представяне на доказателства за плащане на таксата Т. П. П. е била в невъзможност да я заплати поради извънредни разходи, включително във връзка с други съдебни дела. Поискала е продължаване на срока с още 10 дни – до 25.09.2023г., но не е могла да осъществи контакт с процесуалния си представител. Същевременно тя не е била уведомена за продължения срок и от кога този срок тече, но въпреки това е платила държавната такса и то в по-голям от посочения като дължим размер.

Касаторът иска, при допускане на касационно обжалване, оспореното въззивно определение да бъде отменено и делото - върнато на Районен съд - Берковица за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното определение е допустимо поради разрешаването на значими по делото процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. За пределите на дължимата от съда защита и вида на порока на съдебното решение при произнасяне по непредявен иск и при нарушение на диспозитивното начало?

Касаторът се позовава на решение № 125 от 15.07.2013г. по гр.д. № 13/2014г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 17 от 30.05.2011г. по гр.д. № 11-8/2010г. на ВК, ГК, ІІ г.о., решение № 428/19.10.2012г. по гр.д. № 358/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и определение № 729 от 02.11.2012г. по ч.гр.д. № 582/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., на които, според него, въззивното определение противоречи.

2. Във връзка със задължението на съда да даде точни, ясни и изчерпателни указания относно дължимата държавна такса?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава, освен другото, на определение № 869 от 12.12.2012г. по ч.гр.д. № 776/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и определение № 512 от 03.11.2016г. по ч.гр.д. № 3026/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

3. За задължението на съда да спази дадения срок за изпълнение на указанията и да се произнесе след изтичане на така определения срок?

Страната счита, че с определението си въззивния съд се е отклонил от разрешението, дадено в определение № 567 от 21.11.2013г. по ч.гр.д. № 5939/2013г. на ВКС, ГК, І г.о.

4. За задължението на въззивния съд да мотивира решението (определението), да разгледа възраженията и доводите на страните и да обоснове крайния си акт със събраните по делото доказателства?

Във връзка с въпроса касаторът сочи разрешенията, дадени с ППВС 1/53 и ТР 1/01 по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, както и с каузалната съдебна практика (решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.).

5. Може ли съдът да не удължи законен срок по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането му, при наличие на уважителни причини?

6. За задължението на въззивния съд да се произнесе по съществен материалноправен въпрос?

Във връзка с последните два въпроса не е посочена съдебна практика.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК съдът намира следното:

Производството пред Районен съд – Берковица е било образувано въз основа на искова молба на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу касатора за установяване по реда на чл. 422 от ГПК на вземания по Договор за потребителски кредит от 27.09.2018г. – 13 695. 30 лева дължима главница, със законната лихва за забава от 16.10.2019г. до окончателното плащане, 411. 77 лева възнаградителна лихва, начислена за периода от 15.02.2019г. до 02.10.2019г., и 127. 34 лева наказателна лихва (неустойка), начислена за периода от 15.03.2019г. до 15.10.2019г. За вземанията е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 17.10.2019г. по ч.гр.д. № 620/2019г. на Районен съд – Берковица. Платената от кредитора държавна такса в заповедното производство е била 284. 69 лева, а в исковото – 364. 14 лева.

С решение от 26.07.2023г. по гр.д. № 2021г. на Районен съд – Берковица предявените искове са били уважени изцяло. Съобразено е било настъпилото при банката правоприемство, при което като ищец в решението е било посочено дружеството „Обединена българска банка“ АД. В срок от Т. П. П. е била подадена въззивна жалба вх. № 261158/11.08.2023г. С разпореждане от 15.08.2023г. на Районния съд – Берковица на Т. П. П. е било указано да представи документ за внесена държавна такса по въззивната жалба в размер на 324. 42 лева по сметка на Окръжен съд – Монтана. Посочено е било също, че ако нередовността не бъде отстранена, въззивната жалба ще бъде върната. Таксата е била изчислена в размер на 50% от сбора от държавната такса, внесена в заповедното производство (284. 69 лева), и остатъка, довнесен при завеждане на исковата молба по чл. 422 от ГПК (364. 14 лева).

Разпореждането от 15.08.2023г. е било получено от Т. П. П. чрез адвокат на 23.08.2023г.

С молба от 25.08.2023г. страната е поискала продължаване на срока за представяне на документ за внесена държавна такса с 14 дни, считано от изтичане на първоначално дадения срок – 30.08.2023г. Молбата е била мотивирана с финансова невъзможност на Т. П. П. да плати таксата (на 07.09.2023г. получава пенсия).

Молбата по чл. 63 от ГПК е била уважена от първоинстанционния съд с определение от 29.08.2023г.

Документ за внесена държавна такса (380 лева) е бил представен на 25.09.2023г., от когато е бил и банковият документ за плащането.

С разпореждане от 27.09.2023г. първоинстанционният съд е върнал въззивната жалба, тъй като продълженият срок за изпълнение на указанията е изтекъл на 13.09.2023г., а в този срок не са били представени доказателства за внесена държавна такса. Тези изводи са били изцяло споделени от въззивния съдебен състав на Окръжен съд – Монтана, потвърдил разпореждането от 27.09.2023г.

При тези установени обстоятелства първи, трети, пети и шести от формулираните от касатора процесуалноправни въпроси не могат да бъдат определени като въпроси от значение за изхода на конкретното дело – включени в неговия предмет и обусловили изводите на въззивния съд по обжалваното определение, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни производства (чл. 274, ал. 3 от ГПК). Първият въпрос е относно нарушението на диспозитивното начало и вида на порока на постановено в негово нарушение съдебно решение, а шестият – относно произнасянето по материалноправен въпрос от съда. Въпросите са изцяло извън мотивите на обжалваното въззивно определение. С определението е потвърдено разпореждане на първоинстанционния съд по чл. 262, ал. 2, т. 2, вр. чл. 262, ал. 1 от ГПК за връщане на въззивна жалба. Третият въпрос е предпоставен от невярното твърдение на касатора, че от първоинстанционния съд не е бил съобразен първоначално указания и продължен срок за изпълнение на указанията за внасяне на държавна такса по въззивната жалба, съответно не е била осигурена възможност до изтичането на срока касаторът да извърши необходимите процесуални действия, насочени към изпълнение на дадените указания. По делото такива обстоятелства липсват. Разпореждането от 27.09.2023г. за връщане на въззивната жалба е постановено след изтичане на продължения по реда на чл. 63 от ГПК срок. Не е имало искане за продължаване на срока с още 10 дни – до 25.09.2023г. Същото е по отношение на петия поставен въпрос. Първоинстанционният съд е продължил срока за представяне на документ за внесена държавна такса за подадената въззивна жалба, като е счел уважителни причините, посочени в подадената по реда на чл. 63 от ГПК молба от 25.08.2023г.

Дори да се приеме като въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на четвъртия въпрос относно задължението на въззивния съд да мотивира определението си, не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивното определение е мотивирано. Самият касатор не сочи кои възражения, доводи и доказателства на страната не са съобразени от съда. Дали изводите на въззивния съд в определението са правилни, не може да бъде преценявано във фазата по допускане на касационно обжалване. Съществуването на съдебна практика, за която няма основание да бъде променяна, изключва приложимост на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на което също се позовава касаторът.

Въззивното определение следва да бъде допуснато до касация по третия поставен от касатора Т. П. П. въпрос.

Въпросът относно задължението на съда да даде точни, ясни и изчерпателни указания за дължимата държавна такса в хипотезата на чл. 262, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 261, т. 4 от ГПК, удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касация, тъй като поради неизпълнени указания на първоинстанционния съд въззивната жалба на Т. П. П. е била върната, а с обжалваното определение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за връщането. Удовлетворен е и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касационно обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на определението на въззивния съд с практиката на Върховния касационен съд, посочена от касатора.

Съгласно възприетото в определение № 869 от 12.12.2012г. по ч.гр.д. № 776/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и определение № 512 от 03.11.2016г. по ч.гр.д. № 3026/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., неизпълнението на неправилни или неясни указания на съда не влече след себе си неблагоприятни последици за страната, на която са били дадени указанията.

В този смисъл, за да бъде върната подадена въззивна жалба поради непредставянето на документ за внесена държавна такса, с разпореждането по чл. 262, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 261, т. 4 от ГПК на съда трябва да бъдат дадени точни указания относно размера на таксата, как тази такса да бъде платена, в какъв срок да се представи документ за плащането и какви са последиците от неизпълнение на указанията.

В случая указаната за внасяне държавна такса за въззивната жалба на Т. П. П. е била определена неточно. Неправилно от първоинстанционния съд е било прието, че таксата следва да бъде изчислена в размер на 50% от сбора от фактически внесената държавна такса в заповедното производство (284. 69 лева), и остатъкът, довнесен при завеждане на исковата молба по чл. 422 от ГПК (364. 14 лева), а не на база действително дължимата държавна такса с оглед цената на предявените искове и обжалваемия интерес.

Според т. 18 от Тълкувателно решение 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, държавната такса в хипотезата на обективно кумулативно съединяване на искове по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415 от ГПК се дължи съгласно чл. 72, ал. 1 от ГПК за всеки съединен иск в размерите, посочени в чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), като от общия сбор се приспада вече платената сума в заповедното производство. В случая дължимата държавна такса в заповедното производство е била в размер на 284. 69 лева, а тази, дължима в първоинстанционното производство – 647. 81 лева (4% върху сумата на главницата и по 50 лева за исковете за възнаградителна лихва и неустойка). При приспадане, ищецът е дължал доплащане от 363. 12 лева, а не 364. 14 лева, каквото е било фактически платено. Така дължимата държавна такса за въззивната жалба е била в размер на 323. 93 лева (50% от 647. 81 лева, съгласно чл. 18, ал. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК)).

Тъй като размерът на дължимата държавна такса за подадената въззивна жалба е бил определен неправилно, не е имало основание за връщане на жалбата. Обстоятелството е трябвало да бъде съобразено от въззивния съд, разглеждащ частната жалба на Т. П. П. при условия на пълен въззив (Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019г.по тълк. дело № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното определение на въззивния съд, потвърждаващо разпореждането на районния съд за връщане на въззивната жалба на касатора, е неправилно. То е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на процесуалния закон (чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК). Принципното оплакване на касатора, че неизпълнението на неправилни указания на съда не може да доведе до неблагоприятни последици за страната, е основателно, макар да е неоснователен доводът, че първоинстанционният съд е дължал изрично съобщаване на определението за продължаване на срока по чл. 63, ал. 1 от ГПК.

Отделно от това, по разбиране на настоящия съдебен състав, ако държавната такса е платена и документ за плащането е представен преди произнасянето на съда с разпореждането по чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК, няма основание въззивната жалба да бъде връщана. Това е поради спецификата на нередовността на въззивната жалба по чл. 261, т. 4 от ГПК, свързано с публичното задължение за плащане на държавната такса. Заплащането на таксата предпоставя предоставянето на правосъдна услуга по чл. 4, б.“а“ от ЗДТ. Този закон, уреждащ публичните отношения по ползването на услуги и заплащане на дължимите за това държавни такси, не предвижда пропускането на срока за плащане като обстоятелство, поради което услугата да бъде отказана. Действително в рамките на гражданския процес, при подадена молба за защита на лични и имуществени права по чл. 1 и чл. 2 от ГПК, само поправено в указания срок процесуално действие се смята за редовно от момента на извършването му (чл. 102, ал. 2 и ал. 3 от ГПК). Получаването на държавната такса по сметка на съда обаче, без тя да бъде възстановена на жалбоподателя, само по себе си е потвърждение от страна на съда, че указанието за заплащане на таксата като публично задължение е изпълнено, аналогично на хипотезата на продължен или възстановен срок за изпълнение на указанията. Поради това и въззивната жалба в този случай не би могла да бъде върната, а е дължимо продължаване на съдопроизводствените действия по висящото съдебно производство.

С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно, с връщане на делото на Районен съд - Берковица за продължаване администрирането на въззивната жалба на Т. П. П..

Воден от горното съдът