Определение № 3579 от 16.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4206/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. Е. Я. чрез адв. С. против определение № 2078/12.08.2023 г. по ч. гр. д. № 121/2023 г. на Окръжен съд – Бургас.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответникът по жалба А. Ш. Ч. чрез адв. К. с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за нейната неоснователност. Претендира разноски.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното определение е отменено определение № 544 (погрешно е изписано 644) от 15.11.2021 г. по гр. д. № 769/2021 г. на Районен съд – Айтос, с което на основание чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. последният е прогласил, че не е международно компетентен да се произнесе по предявения от А. Ш. Ч. против А. Е. Я. иск с правно основание чл. 132 СК и е прекратил производството, а делото е върнато от въззивния на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съставът на втората инстанция е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че производството по гр. д. № 769/2021 г. по описа на Районен съд – Айтос е образувано по искова молба на А. Ш. Ч. против А. Е. Я., с правно основание чл. 132 СК - за лишаване на ответника от родителски права по отношение на роденото от съвместното съжителство на страните малолетно дете А. А. Я., [дата на раждане] Установено е като безспорно, че по отношение на предявения иск приложение намира Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Посочено е, че разпоредбата на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 посочва кога държава-членка е компетентна да разгледа дело, свързано с родителската отговорност – компетентен е съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето по времето, когато съдът е сезиран, т. е. компетентността на съда следва да бъде определена, съобразно обичайното местопребиваване на детето към датата на подаване на исковата молба. Въззивният съд е изложил съображения, че обичайното местопребиваване на детето по смисъла на чл. 8, пар. 1 от Регламента е автономно понятие на правото на Европейския съюз, разяснено с решения на СЕС, с които е прието, че единствено физическото присъствие на детето в държава-членка не е достатъчно, за да се установи обичайното пребиваване на детето, а това е мястото където е центърът на неговите интереси, като се държи сметка за всички релевантни фактически обстоятелства и по-специално за продължителността и редовността на пребиваване, за семейните и социалните връзки. В този смисъл се е позовал на решение на СЕС от 02.04.2009 г. по дело C-523/07, в което е дадено тълкуване на понятието за обичайно пребиваване на детето. При тези разяснения е установено като безспорно, че детето А. А. Я. е родено на 09.08.2012 г. в [населено място], същото е български гражданин и от рождението си живее в България със семейството си, поради което тук е и неговото обичайно местопребиваване. Като безспорно е посочено още, че към датата на подаване на исковата молба 09.09.2021 г., детето не е пребивавало в страната, като в периода от 23.10.2020 г. до 14.09.2021 г. същото не е живяло на постоянния си адрес в [населено място], област Бургас, а е пребивавало в Нидерландия заедно с майка си. Като безспорни са отделени и обстоятелствата относно здравословното състояние на детето, като от приложената епикриза от МБАЛ „Св. Марина“ – Варна е констатирано, че на детето А. е поставена диагноза „Генерализирано разстройство на развитието – детски аутизъм“. Въззивният съд е намерил за видно от данните по делото, че с решение № 117/16.07.2020 г. по гр. д. № 1056/2019 г. на Районен съд – Айтос, на основание чл. 127а СК от съда е дадено разрешение на малолетното дете А. да напуска пределите на Република България за неограничен брой пътувания в държави-членки на ЕС и в Република Турция със съгласието на майката, без за това да необходимо съгласието на бащата, за срок от три поредни години – 2020 г., 2021 г. и 2022 г. С оглед постановеното решение по чл. 127а СК е прието, че обичайното местопребиваване на детето А. е било в Република България, доколкото даденото от съда заместващо съгласие на родител би било необходимо само ако детето се намира на територията на страната. Изтъкнато е, че в случая ответникът не оспорва горните обстоятелства, но твърди, че е налице промяна на обичайното местопребиваване на детето, тъй като преди подаване на исковата молба то е пребивавало в чужбина за дълъг период от време, повече от 11 месеца, като е напуснало страната на 23.10.2020г. и е пребивавало в Нидерландия до 14.09.2021г., след което се е намирало в България само за няколко дни. В обжалваното определение е изразено разбиране, че за да се налице промяна на обичайното местопребиваване на детето, следва да бъдат установени конкретни обстоятелства по критериите, посочени в практиката на СЕС, като на ответника е било указано, че е негова доказателствената тежест да установи по делото, че към момента на подаване на исковата молба детето е с ново обичайно местопребиваване в друга държава-членка на ЕС, различна от държавата (България), в която е пребивавало преди промяната, като докаже, че то пребивава на територията на Нидерландия, където се е интегрирало в социалната и семейна среда, т.е. наличието на трайно установяване на детето в тази държава. Прието е, че от ответника не са ангажирани доказателства в горния смисъл. Направените от него доказателствени искания не са уважени от съда, като са преценени за неотносими към предмета на настоящото дело. Така въззивният съд е намерил, че от доказателствата по делото не се установява промяна в обичайното местопребиваване на детето А. и то има обичайно местопребиваване в Република България, в която е пребивавало преди твърдяната промяна. Отбелязано е, че единствено отсъствието на детето от обичайното му местопребиваване дори за продължителен период от време, не може да обоснове промяна на това местопребиваване при положение, че не са установени обстоятелствата по критериите в цитираното решение по дело С-523/07 на СЕС. В този смисъл съдът е позовал и на т. 51 от решение по дело С-497/10 на СЕС. Посочил е, че в конкретния случай доказателствата по делото не сочат на намерение на майката да се установи заедно с детето за трайно и постоянно в Нидерландия и там да установи центъра на своите интереси, а напротив – намеренията ѝ не са имали траен характер и престоят ѝ с детето в Нидерландия, макар и за продължително време, е бил с цел лечение на детето, но не и да се преместят да живеят там за постоянно. В тази връзка въззивната инстанция е взела предвид показанията на разпитания в производството пред нея свидетел Ш. Е. Ч. (баща на ищцата), преценени по реда на чл. 172 ГПК. От тях е установено, че във връзка със заболяването на детето, дъщеря му получила информация, че в Нидерландия има добри специалисти и именно заради това тя заминала с детето в тази държава, за да го лекуват. След като разбрали, че в Турция могат да помогнат на детето, те се върнали в България през м. септември-октомври 2021 г. и започнали периодично да ходят там на лечение. Съдът е кредитирал показанията на св. Ч., въпреки близката му родствена връзка с ищцата, като е намерил същите за обективни, незаинтересовани, кореспондиращи със събраните писмени доказателства и неопровергани от други доказателства по делото. С оглед на това е прието в обжалваното определение, че намерението на майката е било да пребивава с детето в Нидерландия за ограничено време, а не да се установява за постоянно живеене в тази държава, вследствие на което е формиран извод за липса на промяна в обичайното местопребиваване на детето. Изложени са съображения, че този извод следва и от безспорния между страните факт, че след образуването на делото А. и майка му са се върнали в България и живеят на адреса си в [населено място], където живеят и понастоящем. Макар и приети за ирелевантни за спора, представените към частната жалба писмени доказателства за пътуване на детето и майката през м. ноември 2021 г. до Република Турция и фактури за плащане на медицински услуги, са отчетени като индиция за действителната цел на майката за напускане на пределите на страната, а именно – лечение на детето в чужбина, за което е било дадено и съдебно разрешение по чл. 127а СК. Подчертано е, че заместващото съгласие и разрешението на съда детето да пътува в държави-членки на ЕС и Република Турция е дадено за три поредни години– 2020 г., 2021 г. и 2022 г., като престоят на А. в Нидерландия попада в рамките на даденото разрешение, което също е прието за индиция относно липсата на намерение за трайно и постоянно установяване на майката и детето в чужда държава. При тези установявания въззивният състав е счел, че от доказателствата по делото не се установява промяна в обичайното местопребиваване на детето към момента на подаване на исковата молба, поради което е заключил, че компетентен да разгледа предявения иск е българският съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Кои са правно значимите обстоятелства, определящи обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност при определяне на международната компетентност на съда да разгледа предявения иск за лишаване от родителски права относно деца с трайни увреждания, когато установените увреждания по вид и степен не позволяват прилагането на критериите за интеграция в социална среда, посочени в решение на СЕС от 02.04.2009 г. по дело C-523/07?”;

2. „Когато въззивната инстанция отхвърли доказателствени искания, направени за установяване на обстоятелства, за които на страната е разпределена и възложена доказателствена тежест и за същата страна няма друг начин да се снабди с поисканите и необходими доказателства, това съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на нейното право на защита?“;

3. „Когато въззивната инстанция е разпределила в доказателствена тежест на страната установяването на определени обстоятелства и страната е направила конкретни, необходими и относими доказателствени искания за установяването им, съставлява ли съществено нарушение на правото на защита на страна и на съдопроизводствените правила отхвърлянето им от съдът на базата на предварителна преценка, че доказателствените искания са неотносими към предмета на делото и с тях няма да се установят релевантни за делото факти и обстоятелства?“;

4. „Когато съдът е задължен да следи служебно за защита на интереса на детето и за своята компетентност за разглеждане на спора, и е направено доказателствено искане от страната за събиране на писмени доказателства от друга държава по реда на Регламент (ЕС) 2020/1783 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2020 година относно сътрудничеството между съдилищата на държавите членки при събирането на доказателства по граждански и търговски дела и няма друг начин за събиране на исканите доказателства, но съдът отказва събирането им, това съставлява ли отказ от правосъдие и нарушава ли се съществено правото на страната да получи защита на законните си права и интереси?“;

5. „Когато въззивният съд мотивира съдебния си акт с доказателства, които по-рано в същия акт е преценил като неотносими, това съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила по преценката на доказателствата?“;

6. „Законосъобразно ли е въззивен състав по гражданско дело да постановява крайния си съдебен акт в почивен за съдилищата ден?“.

Сочи се противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решения по дела C-523/2007 и C-497/2010, както и с тази на ВКС, изведена в определение № 6 от 07.01.2013 г. по ч. гр. д. № 636/2012 г. на III г.о., определение № 7 от 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 6366/2013 г. на I г.о., определение № 19 от 19.01.2015 г. по ч. гр. д. № 7363/2014 г. на III г.о., определение № 426 от 03.08.2009 г. по ч. гр. д. № 435/2009 г. на III г.о. (по първото питане) и определение № 50003 от 13.01.2023 г. по ч. гр. д. № 2562/2022 г. на IV г.о. (по четвъртото питане). Последното питане се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а останалите не са отнесени към конкретни основания за достъп до касация.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Първият от повдигнатите въпроси не формира общо селективно основание за допускане на обжалването, тъй като е изводим от становището на страната за правно значимите обстоятелства, определящи обичайното местопребиваване на дете, което е с трайни увреждания. Чрез поставянето му касаторът излага тезата си, че в случая не намират приложение критериите за интеграция в социална среда, посочени в решението на СЕС от 02.04.2009 г. по дело C-523/07. В обжалваното определение въззивният съд не е формирал изводи в тази насока. Напротив, подложил е на анализ понятието за обичайно местопребиваване на детето, разяснено в практиката на СЕС, и е приел, че не се установява детето да пребивава на територията на Нидерландия, където да се е интегрирало в социална и семейна среда, въпреки установеното като безспорно негово здравословно състояние. Развити са доводи, че по делото липсват данни майката да е имала намерението трайно и постоянно да се установи в тази държава и там да установи центъра на совите интереси, като престоят в държавата, макар и за продължително време, е бил с цел лечение на детето, но не и да живеят заедно с майката там за постоянно. По същество поставеният въпрос изразява позицията на частния жалбоподател, че съдът не е преценил индивидуалните особености на детето при определяне на неговото обичайно местопребиваване, а въпрос, който е поставен с оглед тезата на страната по правилността на въззивния съдебен акт не формира обща предпоставка за достъп до касационен контрол.

Поставените питания под номер две, три, четири и пет са привързани към оплакванията на страната за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа и преценката на доказателствения материал. Следва да се изтъкне, че по отношение правомощията на инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба въззивният съд в обжалваното определение е съобразил постановките на ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Според там даденото обвързващо тълкуване, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Обжалваното определение е постановено в съответствие с тези правни разрешения. Второинстанционният съд е обсъдил релевантните за процесуалния спор, предмет на делото обстоятелства и мотивирано е заключил, че не се установява промяна в обичайното местопребиваване на детето към момента на подаване на исковата молба, поради което компетентен да разгледа предявения иск е българският съд. Изводът му е обоснован и почива напълно на данните по делото. Следва да се отбележи още, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Последното питане също не може да обоснове допустимост на обжалването, тъй като по начина си на формулиране то касае правилността на обжалвания въззивен съдебен, която се проверява при разглеждане на жалбата по същество – т.е. след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. В производството по селектиране на касационната жалба, вкл. и на частната касационна жалба (чл. 274, ал. 3 ГПК) се проверяват правните разрешения на въззивния съд и процесуалните му действия, но не и дали те са законосъобразни. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание, само по себе си, за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Исканите от ответника по жалба разноски следва да се присъдят според изхода на делото при приключването му, но не и при произнасяне по настоящия процесуалноправен спор.

Настоящият състав на ВКС констатира, че във въззивното определение има несъответствие в номерата на посочения в обстоятелствената му част като обжалван първоинстанционен акт (№ 544) и този, отразен в диспозитива му (№ 644), което налага необходимост от провеждане на производство по чл. 247 ГПК за евентуална поправка на допусната очевидна фактическа грешка.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,