Определение № 571 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2956/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ц. Ц. чрез пълномощника му адвокат П. А. против решение № 883 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 2945 по описа за 2019 г. на Софийски апелативен съд, VII въззивен гр. състав в частта, с която е отменено решение № 1659 от 8.03.2019 г. по гр.д. № 16 351/2017 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от К. Ц. Ц. против Е. И. Ц., С. И. Ц. и Р. Т. Ц. установителен иск за собственост въз основа на придобивна давност на 1/3 ид.ч. от апартамент № 11 в [населено място], [улица], ет.3 Е. И. Ц., С. И. Ц. и Р. Т. Ц. са подали чрез пълномощника си адвокат Н. Т. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират присъждане на направените разноски. В. решение в частта, с която искът е уважен за 2/3 ид.ч. от имота на основание договори за дарение от 1993 г. и 1997 г. е влязло в сила като необжалвано. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Апелативният съд е констатирал, че в исковата молба К. Ц. Ц. е основал претендираното право на собственост на договори за дарение на 2/3 ид.ч. и придобивна давност за 1/3 ид.ч., като е твърдял, че апартамента е придобит от майка му С. К. Ц. по договор за доброволна делба от 1962 г., а баща му Ц. И. Ц. е придобил чрез дарение апартамент № 14 над процесния, като е съществувала гласна уговорка, че ап.№ 11 ще бъде за него, а ап.№ 14 за брат му. К. Ц. прехвърлил на брат си собствената си ид.ч. от ап. № 14 и той е станал единствен собственик на жилището, а ищецът е останал да живее в ап. № 11 заедно с майка си, която през 1993 г му е дарила 1/3 идеална част от имота, а през 1997 г му е дарила 2/6 ид.ч. Поддържа, че от 1985 г е владял целият имот, извършвал е подобрения, основни ремонти, подменил е ел. инсталацията и водопроводните тръби, участвал е в ремонта на общите части на сградата. През м. август 2000 г е починал брат му, който не е имал претенции към процесния имот, но през 2013 г, след смъртта на майка му на 31.07.2010 г, наследниците на брат му са му предложили да изкупи тяхната идеална част от апартамента, като той им е отказал, тъй като имотът е изцяло негова собственост. В отговора на исковата молба Е. И. Ц., С. И. Ц. и Р. Т. Ц. са оспорили иска с твърдения, че С. Ц. си е запазила правото на ползване върху прехвърлените идеални части и до смъртта си на 31.07.2010 г. е била собственик на останалата 1/3 ид.ч.; не е имало уговорка за разделяне на имуществото и при извършена делба и постигната съдебна спогодба, за уравняване дела си К. Ц. е получил стойността му в размер на 6 947 лв.; ищецът не владял имота от 1985 г., тъй като до 2004 г е живял в друго жилище, рядко е посещавал майка си, не е декларирал процесния имот на свое име, не е заплащал данъци, не е прехвърлил на свое име партидите за ползване на ел. енергия, топлоснабдяване и ВиК. В. съд е приел за установено, че К. Ц. Ц. и И. Ц. Ц. са наследници на Ц. И. Ц. и С. К. Ц., починала на 31.07.2010 г., а ответниците са наследници на И. Ц. Ц., починал на 25.08.2000 г. Въз основа на договор за делба на наследство от 19.12.1962 г. С. К. Ц. е придобила по време на брака си с Ц. И. Ц. срещу заплащане на парично уравнение собствеността на процесния апартамент № 11. С договор за покупко-продажба от 11.12.1959 г. Ц. И. Ц. е придобил собствеността на апартамент № 14. Със съдебна спогодба от 13.02.1986 г. е прекратена съсобствеността на апартамент № 14, като същия е поставен в дял на И. Ц. Ц., а дела на К. Ц. Ц. е уравнен със сумата 6947 лв. На 20.07.1993 г, С. К. Ц. дарила на К. Ц. Ц. 1/3 ид.ч. от апартамент 11, а на 3.10.1997 г. още 2/6 ид.ч., като си е запазила правото на ползване върху целия апартамент. Съдът е възпроизвел събраните по делото гласни доказателства – показанията на В. В. /че ищецът живее в апартамент 11, чиято собственост първоначално е придобита по делба от майка му, а семейството придобило и още един апартамент в същата сграда; майката на К. му направила дарение и винаги е казвала, че единия апартамент е за И., а другия – за К.; двамата братя се разбирали и били в добри отношения и И. не е имал претенции към процесния апартамент и К. бил разстроен от претенциите на наследниците на брат му; последните нямат ключ от апартамента, тъй като К. живее в него; преместил се в апартамента малко след смъртта на брат си и след като майка му се разболяла/; на С. А. /че К. е живял в процесния апартамент, като се оженил се преместил, но после се върнал отново; знае, че този апартамент е за К., а горния за брат му, който не е имал претенции към процесния имот и едва след смъртта му наследниците му заявили претенции; К. поддържал апартамента, сменил е прозорците му, щорите, боядисвал/ и на В. И. /че познава семейството на И. и Р. от 1982-83 г. и е виждала и К.; по това време той не живеел в процесния апартамент; отишъл да живее при майка си след 2000 г.; не знае за устни уговорки в семейството за начина на разпределение на жилищата между двамата братя; знае, че И. е изплатил част от апартамента на четвъртия етаж на К., както и че се дължат консумативни разходи за процесния апартамент, тъй като К. не ги е плащал; И. бил ядосан, че майка му дарила идеални части от апартамента на К./. Съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК и ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. дело № 9/1974 г. и е посочил, че следва да се установи кумулативно наличие на няколко условия, а именно: упражняване на фактическа власт върху целия имот с намерение за своене; осъществяваното владение да бъде явно, спокойно, несъмнено, трайно и непрекъснато; същото да е продължило за срок от 10 години, както и отричане владението на останалите съсобственици. Счел е, че от ангажираните по делото гласни доказателства се установява, че ищецът е продължил да живее в процесния имот след смъртта на майка си и е извършвал ремонти в него като смяна на дограма, щори и боядисване. Същият не е демонстрирал спрямо останалите собственици промяна на намерението си да владее целият имот като собственик. За наличието на уговорка между наследодателите и наследниците относно разпределение собствеността на двата недвижими имота сведения дават св.В. и св.А.,, но показанията им не следва да се кредитират, тъй като противоречат на съдебно решение за делба, по гр.д.№1716/1986г., по което е одобрена съдебна спогодба от 13.02.1986 г, като е поставен в дял на И. Ц. Ц. апартамент 14 и същия е осъден да заплати за уравнение на дела на К. Ц. Ц. сумата от 6947 лв., от което следва, че ищецът по настоящето дело е получил паричната равностойност на своя дял. Поради това твърденията за извършване на неформална делба между ищеца и наследодателя на ответниците не се доказват, а и освен това наследството за процесния имот е открито със смъртта на С. К. Ц. през 2010 г, като синът й И. Ц. Ц. е починал преди нея, за да се приеме, че има валидно договоряне на страните относно налични наследствени имоти. Относно свидетелските показания на св.В., че С. Ц. му е споделяла за уговорка за подялба на жилищата между двамата братя, съдът е счел, че това изявлението на наследодателката само по себе си, без да е съпроводено с предаване на владението приживе, няма за последица установяване на самостоятелна фактическа власт от нейния низходящ, до когото това изявление се отнася, след нейната смърт. По делото е установено, че наследодателката е продължила да живее в имота и да упражнява фактическата власт върху непрехвърлената идеална част в качеството си на собственик, поради което след откриване на наследството е било необходимо демонстриране от страна на ищеца спрямо ответниците на промяна в намерението му, с което упражнява фактическа власт върху имота. От откриване на наследството и с неговото приемане, правото на собственост върху притежаваната от наследодателката идеална част от недвижим имот е преминало в патримониума на всички лица, имащи качеството на нейни наследници по закон, призовани към наследяване, доколкото по делото не е установено наследодателката да е извършила разпореждане с имуществото си за след своята смърт по предвидения в закона ред. Съдът е посочил, че съдебната практика приема, че само ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността /решение №32/08.02.2016г. на I ГО на ВКС по гр.д.№4591/2015г. и решение №3/25.02.2016г. на I ГО на ВКС по гр.д.№3973/2015г./. В представените по делото договори за дарение няма отразяване за предаване на владението от дарителя на ищеца, а същият е запазил правото си да ползва процесният имот до смъртта си, от което следва, че ищецът не е могъл реално да ползва апартамента до смъртта на майка си на 31.07.2010 г. /Така решение № 196/2018 г. по гр. д. № 137 по описа за 2018 г. на ВКС./ Свидетелските показания на св.В. са, че не след извършването на даренията през 1993 г и 1997 г ищецът е заживял в имота, а през 2000 г., от което следва, че владението не е предавано от дарителката на дарения. Към момента на откриване на наследството за 1/3 ид.ч. от имота, като наследници на същата се явяват ищецът и наследниците на неговия брат, които не са изразили съгласие той да установи самостоятелно владение, т.е. да владее само за себе си с тяхно изрично съгласие, за да се счита, че собствеността следва да остане само за него. В. съд изрично е подчертал, е в настоящия случай не следва да се обсъжда каква идеална част по наследство е придобил ищецът и каква ответниците, тъй като същият се позовава единствено на придобиване на процесния имот въз основа на договорите за дарение и придобивна давност, като предмет на делото на делба е придобиването на процесния имот по наследство и съответните идеални части на сънаследниците. Посочил е, че обикновеното ползване на имота от страна на ищеца не води до извод за промяна на намерението му спрямо 1/3 ид.ч. от имота, която претендира, че е придобил въз основа на давностно владение. Няма данни ищецът да не е допускал ответниците до имота при направено от тях искане, да е манифестирал намерението си да владее целият имот като собственик. Свидетелските показания на свидетеля В., че ищецът е отказал да заплаща обезщетение за ползване на ответниците, тъй като си е негов, не установяват такава проява, тъй като не са били насочени спрямо ответниците, а са заявени пред свидетеля, което е ирелевантно. Самият факт на ползване на имота от един от съсобствениците, не означава, че той е установил владение за себе си. Затова съдебната практика последователно и непротиворечиво приема, че когато съсобственик, включително и сънаследник ползва цялата вещ, той е владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, освен ако не е демонстрирал явно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си, което да е демонстрирано недвусмислено. Относно ремонтни дейности в имота въззивният съд е счел, че следва да се съобразят решение № 302 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., ГК и решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., в които се приема, че действия по извършване на ремонти и подобряване на имота могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците, за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл.30, ал.3 ЗС, и не са достатъчни за установяване на владение върху несобствени части от имота. Само ако ремонтите са съчетани с извършване на други действия /каквито не се доказват по делото/, които да обективират намерението за своене на подобрителя за себе си и които действия да отричат правата на собственика, тогава същите имат значение за доказване на владението. В случая извършването на ремонти следва да се приравни на обикновено ползване, служене с вещта и поддържането й в добро състояние, а не манифестиране на намерение, че се владее за себе си и противопоставяне на другите съсобственици. /Решение № 74 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6277/2014 г., I г. о., ГК. / В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезите по чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1) трябва ли изрично владелец на вещ, който е владял спокойно и е правил във времето съществени подобрения спрямо нея, изрично да оповести намерението си за владеене на вещта като единствено своя на останалите съсобственици; 2) допустимо ли е съдът да не кредитира свидетелски показания за взаимоотношения и договорки между страни, на база на представен документ, който представлява юридически факт; 3) по силата на изповядването на прехвърлителна сделка по нотариален ред, с подписването на нотариалния акт предава ли се владението на вещта, предмет на нотариалното дело, ако в тази връзка няма изрична уговорка за предаването му при други условия и срок; 4) ако при прехвърляне на собствеността на недвижим имот в нотариалния акт не е записано изрично кога се предава владението на приобретателя, то кога и по какъв начин се приема, че е предадено; 5) при запазено право на ползване, ползвателят остава ли владелец на прехвърлената от него вещ или се трансформира в държател, който държи за собственика, със специфичното законово право да се ползва от вещта за срока на учредяването му; 6) съществено процесуално нарушение ли представлява излизането на съда от правната фигура на „служебното начало“ и допустимо ли е същия да се произнася по въпрос, с който не е сезиран и който е в тежест на страна по делото; 7) при запазено право на ползване в полза на прехвърлителя на недвижим имот, станалият юридически собственик на вещта, осъществява ли чрез ползвателя владение върху нея; 8) допустимо ли е запазването на право на ползване, да е различно от квотата на собствеността върху идеални части, които прехвърлителя не притежава; 9) след като юридически собственик на имот е владял на самостоятелно основание собствената си и на друг юридически собственик идеална част от недвижим имот, по отношение на който има ползвател със запазено право на ползване на другите идеални части от имота, той може ли чрез оригинерния способ на владението да завладее наследствената част на другия юридически собственик; 10) придобил ли е юридическият собственик правото на ползване, респективно владение, като е присъединил осъществяваното право на ползване от своя праводател към последвалото от него ползване върху вещта. По първия въпрос касаторът поддържа противоречие с цитираната от въззивния съд практика на ВКС, тъй като макар да е възпроизвел тълкуванията в нея, съдът я е приложил превратно, като е въвел чужда за доказателствения материал хипотеза на демонстрация на промяна на намерението за владение, докато правилното тълкуване на посочената практика на ВКС, отнесена към конкретния случай, води до изводите, че след като е доказано упражняването на фактическата власт от страна на ищеца в период по-дълъг от десет години, то и намерението му по отношение на вещта се предполага и след като по делото няма доказателства в обратния смисъл, следва да се приеме, че не е необходимо изрично оповестяване спрямо съсобствениците на това намерение. Соченото основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос не е налице. Тълкуването в практиката на ВКС е, че дали фактическата власт е владение /в който случай е достатъчно да е упражнявана в 10-годишен срок/ или държане /в който случай за да започне да тече придобивната давност е необходимо да се демонстрира промяната в намерението и то спрямо собственика/съсобственика/ се определя от фактите, доказващи установяването й. В случая приетите от въззивния съд за установени факти /ищецът е заживял в процесния апартамент през 2000 г. след смъртта на брат си и когато майка му се разболяла, като е бил носител на голата собственост за 2/3 ид.ч., вещното право на ползване върху които е запазено от майка му, като е притежавал и дял в съсобствеността по наследство от баща си заедно с наследниците на вече починалия му брат/ не могат да обосноват, че фактическата власт е установена като владение при отричане правата на съсобствениците, поради което и в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че за да започне да тече придобивна давност е необходимо демонстриране на промяна в намерението. Тежестта да докаже, че фактическата власт е установена като владение, респ. че е демонстрирал промяна в намерението и е завладял правата на съсобствениците си, е на ищеца, поради което правно необосновано в обосновката на въпроса се твърди, че след като по делото няма доказателства в обратния смисъл, следва да се приеме, че не е необходимо изрично оповестяване спрямо съсобствениците на това намерение. Вторият въпрос е свързан с начина, по който съдът е възприел показанията на свидетелите В. и А. за наличие на уговорка между наследодателите и наследниците за разпределение на жилищата. По този въпрос не е обосновано нито едно от основанията по чл.280, ал.1 ГПК. По същия касаторът навежда доводи, че показанията на тези свидетели косвено се подкрепят от поведението на брат му, който до смъртта си не е предявил претенции за дял от имота, като наследник на баща им, а съдебната делба е един от житейски сложилите се начини за уреждане прехвърлянето на собствеността. Основателността на тези доводи обаче не може да бъде преценена в производството по чл.288 ГПК. Въпроси от трети до осми са насочени към извода на съда, ме независимо, че С. Ц. е споделяла със свидетеля В. за уговорка за подялба на жилищата между двамата братя, това изявлението на наследодателката само по себе си, без да е съпроводено с предаване на владението приживе, няма за последица установяване на самостоятелна фактическа власт от нейния низходящ. Въпросите са обосновани с виждане в правната теория, изразено според касатора и от „Клуб на съдиите по вписванията“, а именно: „Между собственика и ползвателя се установяват основно две групи правоотношения. Първата обхваща отношенията във връзка с учредяване правото на ползване в най-често срещания случай, когато то възниква по силата на договор или друг фактически състав, включващ в семе си съглашение с ползвателя. Втората група правоотношения са такива във връзка с упражняване правото на ползване. Те също възникват между собственика и ползвателя и от своя страна могат да бъдат групирани в няколко насоки. За разлика от необременената „пълна“ собственост, при ограничените вещни права, в това число при правото на ползване, се наблюдава своего рода „разпределяне“ на правомощията върху вещта между носителите на двете вещни права на остатъчната, обременена собственост и на правото на ползване. Преди всичко носителят на обременената с право на ползване собственост се намира в правна връзка с неопределен кръг от лица, включително ползвателя, по силата на която върху тези вица тежи „вещното“ задължение да не препятстват упражняването на оставащите у собственика правомощия. Касае се до всеобща забрана, която до нарушаването й няма характера на конкретно гражданскоправно задължение. Независимо, че правото на ползване дава на ползвателя най-широка власт и възможности в сравнение с всички останали ограничени вещни права /на строеж е надстрояване, на сервитут/, колкото и широки да са правомощията на ползвателя, у собственика остава определена част от възможностите, които е имал преди възникване на правото на ползване. Макар на практика при предоставянето на ползване ползвателят да придобива фактическата власт, той не се превръща във владелец на вещта, тъй като няма намерение да я владее за себе си, а само зачитайки правото на собственика, което го прави държател на вещта като цяло, но и квазивладелец /владелец на своето ограничено вещно право/ Собственикът номинално запазва правомощието владение, чието упражняване обаче е предоставено на ползвателя. Доколкото правомощието ползване се предоставя с оглед конкретно предназначение установеното в учредителния акт или обичайно приетото то изцяло преминава у ползвателя.“. Изхождайки от тази теза касаторът поддържа, че по въпроса дали е или не е предадено владението съдът се е самосезирал без да е направено такова възражение, с оглед на което е поставил шестия въпрос. Посоченото теоретично виждане, с което са обосновани въпросите, е основано на правно необоснованото смесване на уредбата на субективните права и уредбата на владението като фактическо състояние. В практиката на ВКС е дадено тълкуване, че владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, съставлява фактическо състояние /за разлика от правото на владение, което съставлява субективно право, като част от правомощията, които вещните права дават на своя носител/. Владението по смисъла на чл.68 ЗС се дефинира като фактически отношения между гражданско-правните субекти, изразяващи се в това, че без да притежават вещни права в даден момент те упражняват тяхното съдържание. Нормативната уредба на правото на владение и на владението като фактическо състояние е различна. Правото на владение произтича от притежание на вещно право. Неупражняването на вещни права или част от тях, вкл.право на владение не води до изгубването или погасяването им и във всеки момент собственика може да предяви искове за защитата им. Владение е налице, когато се упражнява фактическа власт върху изцяло или отчасти чужд имот без притежание на вещно право. Изгубване на владението за период по-дълъг от шест месеца води до заличаване на правните последици от него, с изключение на възникналите облигационни вземания на владелеца. Затова и правната уредба на субективните права е неприложима към владението като фактическо състояние. Такова смесване на понятията владение и право на владение е допуснал и въззивният съд, посочвайки, че в договорите за дарение няма отразяване за предаване на владението от дарителя на ищеца, а същият е запазил правото си да ползва процесният имот до смъртта си, от което следва, че ищецът не е могъл реално да ползва апартамента до смъртта на майка си на 31.07.2010 г., като ищецът е заживяла в имота не след даренията, а през 2000 г., от което следва, че владението не е предавано от дарителката на надарения. Независимо от това обаче въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като отговорът им/посочен по-горе/ и даден в решение № 34 от 3.07.2020 г. по гр.д. № 1658/2019 г., II г.о., не би повлиял на изхода на спора с оглед извода на съда, че давност не е текла, тъй като ищецът не е демонтрирал завладяването на правата на ответниците, а и самият ищец твърди при обосновката на следващите два въпроса, че правоотношенията с майка му нямат значение за спора. Деветият въпрос е обоснован с довода, че съдът неправилно е определил предмета на спора, като не е отчел, че той и брат му са придобили по наследство от баща си по 1/6 ид.ч. от апартамента, а майка му му е прехвърлила всички притежавани от нея права, поради което отношенията между него и майка му нямат отношение към придобиването по давност на спорната 1/6 ид.ч., извършвал е подобрения, за които ответниците са знаели, тъй като живеят на горния етаж и е придобил по давност наследствената квота на своя брат от баща му. Съдът действително не е разгледал какви са били правата в съсобствеността на процесния имот, мотивирайки се, че ищецът се позовава единствено на придобиване на процесния имот въз основа на договорите за дарение и придобивна давност, като предмет на делото на делба е придобиването на процесния имот по наследство и съответните идеални части на сънаследниците. Изводите на съда обаче, че ищецът не може да се легитимира като собственик по давност на правата на ответниците, поради липса на демонстриране на завладяването им, не биха се променили независимо дали съдът се произнася за 1/3 или за 1/6 ид.ч. Не налице основание за допускане на касационно обжалване и по десетия въпрос, свързан с твърдението, че ищецът е присъединил към упражняваната от него фактическа власт и тази на ползвателя /майка му/, тъй като това твърдение е направено за пръв път в касационната жалба, не са събирани доказателства дали майка му е владеела правата на другия си син и въззивният съд не се е произнесял за това. Е. И. Ц., С. И. Ц. и Р. Т. Ц. не са представили доказателства за направени по повод касационната жалба разноски, поради което такива не им се дължат. С изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение