Определение № 27 от 12.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3545/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез адв. З. О., против решение № 342 от 25. 03. 2016 г. по гр. д. № 2864/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, V въззивен състав, потвърждаващо решение № 2937/2015 г. по гр. д. № 15884/2012 г. на Пловдивския районен съд, 14 с-в, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Б. Л. Л., Ч. Й. К., М. Г. Б., Е. Н. К., Н. И. К., З. А. М., С. И. И., Н. К. Г., Г. Х. П., А. Г. М., П. М. К., Л. Н. У., Л. Х. Р., Л. С. К., Н. А. П., М. Н. Б., Г. Т. Д. (лично и като наследник на Л. Д. Д., починала на 9. 01. 2016 г.), М. Г. Д. (конституирана на осн. чл. 227 ГПК, като наследник на Л. Г. Д.), Т. В. Т., П. К. К. и Н. К. К. (последните двама конституирани като ответници, на осн. чл. 227 ГПК, като наследници на починалия на 7. 10. 2015 г. ответник К. П. К.), М. Т. К. (лично и като наследник на К. П. К.), К. И. И., Д. М. А., М. Т. П., В. Г. К., К. К. Б., П. И. В., М. П. К., А. К. Л., В. А. А. и В. А. Ч. (двете конституирани като ответници, на осн. чл. 227 ГПК, като наследници на починалия на 21. 12. 2014 г. ответник А. Г. А.), И. С. А. (в лично качество и като наследник на А. Г. А.), К. Т. Г., Г. Г. К., Р. Т. К., К. И. Б., Н. Г. П., А. Я. М., Р. Г. К., К. М. Б., Р. П. К., С. Ю. К., И. Г. И., Л. Д. Д., В. К. И., С. Д. Б., Г. Д. Б., А. Г. К.-М., Е. С. П. и В. С. К. установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба, чрез адвокатите З. З. и К. Д., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Претендират разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: С обжалваното решение съставът на окръжния съд, като въззивна инстанция, е потвърдил решение на районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против 51 бр. физически лица иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че дружеството е собственик, на основание сключен с Община – П. договор за покупко-продажба № 04-2011 от 24. 10. 2011 г., на самостоятелен търговски обект – магазин с идентификатор 56784.523.2064.1.38 по КККР, одобрена със заповед № РД-18-48/3. 06. 2009 г., с административен адрес [населено място], [улица], ет. 1, в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор 56784.523.2064, с площ от 23, 13 кв.м., ведно с 0, 50 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. За да постанови този резултат, съставът на въззивния съд е приел, че ищцовото дружество не е придобило собствеността върху търговския обект на твърдяното основание – договор за покупко-продажба, тъй като продавачът по договора (Община – П.) не е бил собственик на продадения недвижим имот. Прието е, че към обявяване и провеждане на тръжната процедура и сключване на договора търговският обект е бил собственост на всичките ответници, с дялове съответни на притежаваните от тях дялове в общите части на сградата, като собствеността им е възникнала на следните основания: статут на обекта на обща част по предназначение (стая за портиер, непредставляваща жилище или друг самостоятелен обект на право на собственост) в периода 1966 г. – 1994 г. и притежанието му от всички собственици на индивидуални обекти в сградата – етажна собственост, съгласно чл. 38 ЗС, последващото му преустройство, узаконяване и въвеждане в експлоатация като самостоятелен обект на право на собственост – магазин и промяна на статута му от обща част по предназначение в обикновена съсобственост, по волята на всички етажни собственици, с дялове в съсобствеността, съответни на дяловете в общите части на сградата. По-подробно, прието е, че обектът се намира в жилищна сграда, построена върху имоти, отчуждени за групово или кооперативно жилищно строителство по реда на чл. 55а ЗПИНМ /отм./. Сградата е построена в периода 1964 г. – 1966 г., въз основа на разрешение за строеж № 206 от 3. 06. 1963 г. и одобрен архитектурен проект, който не е съхранен, а през 1968 г. е извършено укрепване на сградата, заради появили се в гаранционния срок пукнатини. Към построяване на сградата процесният обект е представлявал отделно помещение - стая за портиер, неотговарящо на изискванията на ЗПИНМ /отм./ и ППЗПИНМ /отм./ за жилище или друг самостоятелен обект на собственост, и е имало статут на обща част по предназначение по смисъла на чл. 38 ЗС, като е принадлежало на всички етажни собственици – притежатели на самостоятелни обекти в сградата, ведно с припадащите се към тези самостоятелни обекти идеални части от общите части. През 1994 г. е извършено и узаконено преустройството на помещението (стаята) в търговски обект - магазин за безалкохолни напитки, бира и др. и е издадено разрешение за ползването му на името на всички етажни собственици (проектната документация за преустройството е одобрена на 28. 05. 1994 г. от главния архитект, актът за узаконяване е с № 21/5. 07. 1994 г., разрешението за ползване е с № 94-Г-13/11. 07. 1994 г.). С промяна на статута на обекта, по съгласие на етажните собственици, същият е престанал да бъде обща част по предназначение и върху него е възникнала обикновена съсобственост между етажните собственици, с дялове, съответни на дяловете им от общите части на сградата, като обектът е бил отдаван под наем като магазин, включително и на [фирма]. Прието е, че липсват данни общината да е придобила собствеността върху обекта на някакво основание, че съставеният АЧОС № 1309/5. 02. 2011 г. няма конститутивно действие и не поражда право на собственост, поради което и продажбата не е породила прехвърлително действие в полза на дружеството- купувач. Горните изводи са основани на заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице арх. С. В. от 20. 04. 2015 г. и запазената строителна документация за сградата (протокол от 11. 03. 1968 г. за укрепване на сградата, две таблици за ценообразуване – първоначална от 25. 06. 1965 г. и окончателна от 6. 02. 1968 г., в които процесният обект е описан като стая за портиера и строителната му стойност е разпределена и включена в строителните стойности на отделните жилища, пропорционално на идеалните им части от общите части на сградата, справка на СУ „Жилищно строителство“ № 568 от 19. 02. 1998 г., удостоверяваща изплащане стойността на всички обекти в сградата и др.). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят процесуалноправни въпроси, касаещи задължението на съда да мотивира решението си, като обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства от значение за решаването му, с твърдение за решаването им в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г.о., решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., IV г.о., решение № 7 от 8. 02. 2012 г. по гр. д. № 510/2011 г., II г.о., решение № 27 от 2. 02. 2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г.о.) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така твърдяното противоречие не е налице. В съответствие с приетото в тълкувателните мотиви към цитираните решения, въззивният съд е мотивирал решението си, излагайки подробни фактически и правни изводи, обсъждайки всички наведени от страните доводи и възражения и преценявайки всички допустими, относими и необходими за разрешаване на спора за собственост доказателства. Липсата на подробно обсъждане на писмените доказателства, установяващи обстоятелства, свързани с откриването от общината на процедура за провеждане на публичен търг с явно наддаване, разгласяването й, провеждането на тръжната процедура и приключването й със сключване на договор не е било необходимо при преценка основателността на иска, предвид извода за невъзникнало в полза на праводателя на ищеца по сделката (продавача Община – П.) право на собственост върху продадения чрез публичен търг обект. Обсъждането им би могло да повлияе на изхода на делото само в случай, че общината е била придобила собствеността върху процесния обект към осъществяване на продажбата. На следващо място, оплакването за решаване на делото при необсъждане на конкретно посочени от касатора писмени доказателства представлява касационно основание за неправилност на съдебния акт по чл. 281, т. 3 ГПК, дължаща се на постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение, разглеждането на каквото е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. Правилността на решението би могла да се прецени само в случай, че същото бъде допуснато до касационен контрол по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателят [фирма] ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците по касационната жалба направените разноски за настоящата инстанция – 1200 лв. на Е. С. П. /направени за плащане на адвокатско възнаграждение на адв. К. Д./, 1200 лв. на Ванина С. К. /направени за адвокатско възнаграждение на адв. К. Д./, 1000 лв. общо на всички останали ответници /направени за заплащане на адвокатско възнаграждение на адв. З. З. за процесуалното им представителство пред настоящата инстанция/. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение