Определение № 2835 от 31.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1158/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на П. А. А. и Е. Н. А., чрез процесуален представител, против Решение № 449 от 18.12.2023 г. по в.т.д. № 554/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на Решение № 75 от 16.06.2023 г. по т. д. № 40/2022г. на Окръжен съд – Пазарджик в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от настоящите касатори против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ, за осъждане на ответника да им заплати сумите в размер на 44 000 лв. за П. А. А. и в размер на 64 000 лв. за Е. Н. А., представляващи обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на А. П. А., причинена при ПТП, реализирано на 07.02.2021 г. в [населено място], обл. Пазарджик, при което като пешеходец е бил блъснат от неустановен автомобил, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 26. 06.2021г. до окончателното им изплащане. С въззивния съдебен акт П. А. А. и Е. Н. А. са осъдени да заплатят общо на Гаранционен фонд разноски в размер на 1135лв. за първата инстанция и 4400 лв. за въззивната инстанция.

В касационната жалба се поддържа неправилност на атакуваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. При преценката дали възникналата опасност за движението е била предвидима или не, длъжен ли е съдът да даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност, като вземе предвид всички условия на конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия ?;

2. Лежащ на пътното платно пешеходец, в населено място и в непосредствена близост до пешеходна пътека, който не е навлязъл внезапно на пътното платно, представлява ли предвидима опасност за водачите на МПС, движещи се по този път?;

3. Неправомерното поведение на пострадалия освобождава ли водача на МПС да вземе своевременни мерки за безопасност и изключва ли отговорността на водач, който не е взел такива мерки и е допуснал от своя страна нарушения в причинна връзка с настъпилото ПТП ?;

4. Необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пешеходеца с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението ?;

5. Длъжен ли е съдът да обсъди цялостното доказано поведение на делинквента и да съпостави поведението, от което може да възникне непозволено увреждане със съответната конкретна правна норма ?;

6. Необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, съдът да изследва дали са били налице условия, изискващи движението му със съобразена скорост, като се вземат предвид всички отрицателно действащи фактори, включително всички затруднения и препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации, знаците, маркировката, психофизиологическото състояние на водача, управлението на МПС с включени къси светлини, в тъмната част на денонощието, интензивността на движението, това, че движението се осъществява в населено място и в близост до пешеходна пътека ?;

7. Несъответствието между разстоянието на видимост и опасната зона за спиране при конкретната скорост, представлява ли основание да се приеме, че скоростта на управление е несъобразена ?;

8. Движението на къси светлини, в нощно време, представлява ли основание за избор на по-ниска скорост, която да е съобразена с дължината на осветеност на фаровете ?;

9. Може ли едно деяние да се третира като случайно, ако опасността не е възникнала внезапно, в опасната зона на спиране, когато ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато водачът е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но той не е сторил това ?;

10. Възниква ли отговорност за вреди, при доказана обективна възможност на водача да възприеме намиращия се на пътното платно пешеходец и да предотврати ПТП, независимо дали пострадалият е допуснал или не нарушения на правилата за движение ?;

11. За да е налице „случайно деяние“ следва ли водачът да е изпълнил предписанията на правилата за движение относно скоростта, както и да не е могъл и да не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици ?“;

12. Необходимо ли е да се докаже въведеното от страната възражение за случайно събитие по смисъла на чл.15 НК по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие да се приеме, че събитието е било случайно ?;

13. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила ?;

14. От кой момент възниква опасност за водача на моторното превозно средство при наличие на пешеходец на пътното платно ?;

15. Наличието на намиращ се на пътното платно пешеходец представлява ли опасност за движението и кой е началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност ?;

16. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други ?;

17. Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно събрани по делото доказателства (експертиза), събрани в хода на първоинстанционното производство или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да премълчава или игнорира ?.

По така формулираните правни въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с противоречие между приетото от въззивния съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпроси № 1 - № 3, включително - Решение № 187 от 23.11.2023г. по гр.д. № 90/2023г., III г.о.; Решение № 33 от 02.05.2019г. по гр.д. № 1787/2018 г., IV г.о.; Решение № 185 от 15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г., IV г.о.; Решение № 212 от 02.12.2019г. по н.д. № 853/2019г., и др.; по въпроси № 4 - № 8, включително - Решение № 187 от 23.11.2023 г. по гр. д. № 90/2023г., III г.о.; Т Р № 28 от 28.11.1984г. по н. д. № 10/1984г. на ОСНК на ВКС; Решение № 33 от 02.05.2019 г. по гр.д. № 1787/2018г., IV г. о.; Решение № 50092 от 04.10.2023 г. по т. д. № 1198/2022 г., I т. о. и др..; по въпроси № 9 - № 12, включително - Решение № 212 от 02.12.2019 г. по н. д. № 853/2019 г. на ВКС, III н. о.; ТР № 28 от 28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВКС; Решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 60170/17.01.2022 г. по т. д. № 2027/2020 г. на ВКС, I т. о.; по въпрос № 13 - Решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр. д. № 1110/2011 г., IV г.о.; ТР № 2 от 02.07.2004г. по тьлк. д. № 2/2004г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 45 от 07.06.2023 г. по гр.д. № 4302/2022г., IV г. о.; по въпроси № 14 и № 15 - ТР № 28 от 28.11.1984г. по н. д. № 10/1984г. на ОСНК на ВС; Решение № 512 от 03.02.2012 г. по н. д. № 2268/2011г., III н. о.; по въпроси № 16 и № 17 - ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и др.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано с довода, че в случая Апелативен съд - Пловдив е приложил несъществуваща правна норма, смесвайки смислово значението на предвиденото с чл. 20, ал.2 от ЗДвП „предвидимо препятствие“ с несъществуващото и нерегламентирано такова „видимо препятствие“. Сочи се, че прилагайки несъществуваща правна норма, съдът е приел, че пешеходецът не е представлявал „видимо препятствие“ и на практика не е изследвал дали същият е бил „предвидимо препятствие“, с което водачът е следвало да се съобрази, като така допуснатата от съда очевидна неправилност е довела до неоснователно отхвърляне на предявените от ищците искове. Поддържа се и допуснато грубо нарушаване правилата на формалната логика, доколкото въззивният съд е формирал неправилния извод, че в случая не е било установено дали мястото на удара е попадало в опасната зона на автомобила и че водачът е забелязал лежащия на пътното платно пострадал. Твърди се, че Апелативен съд - Пловдив не е анализирал представените по делото доказателства и установените с тях факти според тяхната вътрешна и житейска логика, а е извел свои собствени съждения, които по никакъв начин не кореспондират със събрания доказателствен материал.

Ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежни страни, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с въззивна жалба от Гаранционния фонд срещу осъдителните части на първоинстанционното решение, за да постанови обжалвания резултат, Пловдивският апелативен съд е констатирал, че страните не спорят по установения и с издаденото удостоверение за родствени връзки факт, че П. А. и Е. А. са син и съпруга на починалия при ПТП на 07.02.2021г. А. П. А., както и че самото ПТП е настъпило при участието на неидентифицирано моторно превозно средство, с което на основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ е обоснована отговорността на Гаранционния фонд. Като спорен между страните е очертан от въззивната инстанция въпросът - налице ли е противоправно поведение на водача на лекия автомобил, което да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, а именно смъртта на А. П. А.. За да отговори на същия, апелативният съд е взел предвид заключението на приетата пред първата инстанция комплексна автотехническа и съдебно медицинска експертиза, според което процесното ПТП е възникнало на главен път 11-84, преминаващ през центъра на [населено място], на пътен участък с асфалтова настилка в зона на кръстовище с [улица]и при действие на пътен знак Д 17, указващ пешеходна пътека, в тъмната част на деня, при намалена видимост. Според експертите, скоростта на движение на неизвестния автомобил преди произшествието и в момента на удара не може да бъде определена, поради липса на технически данни и параметри, а след като тази скорост е неопределяема, то и е невъзможно да се отговори на въпроса дали легналият по корем, по средата на платното за движение с глава по посока на движението на автомобила пострадал, е бил различим обект за управляващия лекия автомобил, респ. дали същият е попадал в опасната му зона. Категоричен според съда бил изводът на експертите, че А. е представлявал неочаквано препятствие на пътя и с необичаен характер, предвид тъмните дрехи, с които е бил облечен и ограничената видимост. Според вещите лица, масовият център на пешеходеца се е намирал в средата на лентата за движение на автомобила, като изрично посочили, че не може да се даде категоричен отговор на въпроса дали пострадалият е влязъл в зоната на осветеност на фаровете. От експертното заключение било установено също така, че пострадалият е бил с наличие на алкохол в кръвта от 3,67 промила, която алкохолна концентрация отговаря на тежка степен на алкохолно опиване, присъщо за което състояние е тежко потискане на всички функции на ЦНС - мисловна дейност, съобразителност, внимание, ориентация, координация, реакция, аналгезия, като е възможно изпадане в сопор или кома.

Въз основа на тези данни, въззивният съд е приел за недоказани както противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил, така и вина за настъпилото ПТП. Изводът е аргументиран с установеното, че в случая пострадалият е бил легнал по корем в средата на пътното платно, върху лентата за движение на лекия автомобил, при намалена видимост, в тъмно време и с тъмно облекло, поради което не може да бъде определен като „видимо препятствие“ по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП. Според съда, механизмът на станалото ПТП сочи на случайно събитие по смисъла на чл.15 НК, при което липсва вина у лицето, причинило увреждането. При формиране на този извод съдът се е позовал на разясненията, дадени в т.5, б. „б“ от Тълкувателно решение № 106/1982 г. на ОСНК на ВС, съгласно които водач на МПС не носи наказателна отговорност, когато в опасната зона за спиране на МПС-то бъде увредено лицето, което е създало опасността. При обосноваване на извода за случайно събитие съдът е акцентирал на недоказаното по делото обстоятелство мястото на удара да е попадало в опасната зона за спиране, поради невъзможността да се определи скоростта на движение на лекия автомобил; на липсата на данни и на житейска или формална логика за извод, че водачът на лекия автомобил е забелязал лежащия на пътното платно пострадал, поради неустановяване на спирачни следи и при зачитане на необичайното поведение на пострадалия, резултат от алкохолното му повлияване и установената пътно - климатична обстановка. Апелативен съд – Пловдив е приел, че с тези си действия, провокирани и от алкохолното повлияване, пешеходецът е нарушил разпоредбите на чл.113, ал.1, т.2 и чл.108 ЗДвП и е станал единствена причина за настъпване на ПТП-то, поставил е себе се в рискова пътна ситуация, която обективно е имал възможност да избегне. При този извод и след като не е установил противоправно и виновно поведение на водача на неидентифицирания лек автомобил, решаващият съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение, в осъдителната му част, да бъде отменено.

Настоящият състав на ВКС намира следното по искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение:

Не се установява поддържаното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая доводите, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за директен достъп до касационна проверка.

С изключение на въпрос № 16, останалите формулирани от касатора въпроси не са съобразени с изискванията на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Част от тях са пряко релевантни към правилността на решението, някои не съответстват на изразената в мотивите на обжалвания акт правна воля на съда, а други са фактически, и като такива не удовлетворяват изискванията на общата селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК /съгл. разясненията в т.1 от посоченото тълкувателно решение/, а именно да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос под № 16: за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други, удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на Върховния касационен съд.

Жалбоподателите не дължат държавна такса на основание чл.83, ал.1,т.4 ГПК, поради което такава не следва да се събира за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК