Определение № 1403 от 20.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 685/2026 г.

Производство по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. В. Б. срещу решение № 2/06.01.2026 г. по в. т. д. № 418/2025 г. на Апелативен съд В., с което е отменено решение № 118/15.07.2025 г. по т. д. № 265/2025 г. по описа на Окръжен съд Разград и са отхвърлени предявените от касаторката срещу „Банка ДСК“ АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за обявяване нищожността на договор за ипотечен кредит от 07.08.2007 г. като противоречащ на добрите нрави и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на сума в размер 14 652, 50 лв. – платена при начална липса на основание възнаградителна лихва за периода 27.05.2016 г. – 27.05.2021 г., както и е потвърдено решението на Окръжен съд Разград в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „Банка ДСК“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за горницата над 14 652, 50 лв. до 26 419, 35 лв. – платена при начална липса на основание възнаградителна лихва за периода 07.09.2007 г. – 27.05.2017 г. Със същото решение са оставени без разглеждане частни жалби вх. №№ 4092/25.09.2025 г. и 4124/26.09.2025 г., депозирани от Р. Б. и „Банка ДСК“ ЕАД срещу решението на Окръжен съд Разград в частта, имаща характер на определение, касаещо въпроса за разноските. В касационната жалба се сочат основанията по чл. 281, т. 1 и т. 2 ГПК. Заявяват се твърдения, че въззивното решение е нищожно като постановено от незаконен състав – при направено от Б. искане за отвод съставът на Апелативен съд В. е отказал да го уважи; при нарушение на принципа за случайно разпределение на дела; при нарушение на служебното задължение да се следи за неравноправни клаузи в ущърб на потребителите; при нарушение на фундаменталния принцип за „върховенство на закона“, тъй като съдът е формирал изводи в противоречие с императивни норми на националното и общностно право. Заявяват се оплаквания срещу високия размер на лихвата, уговорена в договора за ипотечен кредит, съществуващ между страните, както и нежеланието на въззивния съд да приложи потребителската защита спрямо ищцата касатор по смисъла на чл. 146 ЗЗП и Директива 93/13 на ЕИО. Твърди се, че в периода на сключване на договора банката е отпускала кредити при преференциални лихвени нива от 6, 69%, които не са били предложени на касаторката. Според Б. нищожността на договора за кредит може да се установи само при запознаване с текста му. Претендира се прогласяване нищожността на решението, евентуално неговата отмяна като незаконосъобразно. Сочи се прилагане на ЗПК в неговия обратен смисъл, с което се обосновава наличие на очевидна неправилност на въззивното решение. Претендира се отправяне на преюдициално запитване до СЕС, като липсва конкретно формулиран въпрос. Заявява се искане за достъп до касационен контрол и отмяна на атакуваното решение с присъждане на разноски. Ответникът по касация „Банка ДСК“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна и заявява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до контрол по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 евро. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Обжалваното въззивно решение е постановено след извършена инстанционна проверка на решение на Окръжен съд Разград и след обезсилване на постановено преди това решение на същия окръжен съд. Съставът, който се е произнесъл с решението по в. т. д. № 584/2024 г. за обезсилване на първото решение, постановено от Окръжен съд Разград, се е самоотвел от разглеждане на спора с определения № 599/17.10.2025 г. и разпореждане № 1204/20.10.2025 г. При извършено ново разпределение делото е разгледано в състав съдия Г. Й., определен на 17.10. 2025 г., съдия Н. Д., определена на 20.10.2025 г., и съдия Д. М., определена на 20.10.2025 г. При постановяване на решението си въззивният съд е отчел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по твърденията на страната за нарушени права, изразяващи се във висок и необоснован първоначален размер на лихва по ипотечен кредит; изначална несъразмерност между размера на отпуснатия заем и подлежащата на връщане сума; несправедливо обогатяване на банката и др., които правилно са квалифицирани като иск за нищожност на договора по чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Като безспорни е отграничил обстоятелствата, че страните са обвързани от договор за ипотечен кредит, сключен на 07.08.2007 г. По силата на този договор в полза на Б. са били отпуснати 20 000 лв. със срок на погасяване от 240 месеца с цел ремонт на жилище, при уговорен лихвен процент от 10, 99%. Кредиторът доброволно е възстановил на кредитополучателката сума, явяваща се надплатена поради едностранната промяна на възнаградителната лихва в периода 13.08.2007 г. – 07.05.2021 г. и е било постигнато съгласие за приложение на първоначално договорения лихвен процент от 10, 99%. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли изцяло предявените искове, съставът на Апелативен съд В. е съобразил характера и продължителността на договора, неговата цел и обезпеченост. Изяснил е, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. Добрите нрави са неписани, общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи и са критерии за оценка на сделките. Нищожна поради противоречие с добрите нрави е сделка, при която престациите са нееквивалентни до степен на липсваща възмездност. Счел е, че по отношение на сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит, който предполага възмездност за кредитодателя да получава граждански плодове - възнаградителни лихви, такси, комисионни - арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК. Констатирал е, че като краен резултат от връщане на надплатените суми не е налице едностранна промяна в размера на лихвата, нито анатоцизъм. Позовал се е на липсата на уредба в ЗПК, в ЗЗД, в ТЗ и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва да бъдат ограничени до определен размер. Посочил е, че в чл. 19, ал. 4 ЗПК е разписано императивно правило по отношение на годишния процент на разходите – той не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. В неговата обща стойност се включват лихвите (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК). Позовал се е на практика на ВКС, обективирана в решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 50086/21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., с която се приема, че клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер на 37, 70%, част от годишния процент на разходите, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Като е отчел, че в процесния случай ГПР е в размер на 12, 55, съставът е заключил, че не е налице значителна нееквивалентност на насрещните две престации по договора. За да достигне до този извод, съдът е анализирал данните за размера на договорната лихва по сключваните от „Банка ДСК“ АД договори при липса на доказани доход за процесния период, условията на които трябва да отговарят кредитополучателите, за да получат преференциален лихвен процент, както и статистиката на БНБ за лихвените проценти по краткосрочни кредити и овърдрафт за домакинствата, които са в диапазон 9, 41% за домакинства в щатски долари и 12, 20 % за домакинства в лева. Акцентирал е върху обстоятелството, че договорната лихва и ГПР по кредита са били индивидуално уговорени между страните. Ищцата е имала възможност да се откаже от сключването на договора в определен срок, ако е считала същия за изключително обременяващ, но не го е направила, а е започнала изпълнение. При преценка за нищожността на клаузата, определяща размера на договорната лихва, съдът е отчел и задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Поради липса на твърдяното от ищцата нарушение на добрите нрави съдът е счел предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за неоснователен, а като последица от това и обусловеният от него иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 26 419, 35 лв., претендирана като платена от ищцата при начална липса на основание през периода 27.05.2016 г. - 27.05.2021 г. Със същото решение въззивният съд е оставил без разглеждане подадените от Б. частни жалби срещу произнасянето на първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК. Не са налице сочените основания за достъп до касационен контрол. Съгласно разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, ВКС и приетото в трайната практика на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от незаконен състав, излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма, или е неподписано съгласно задължителните изисквания по чл. 235, ал. 4 ГПК и съответно чл. 236, ал. 3 ГПК, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост дори по пътя на тълкуването. В случая въззивното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата от ГПК писмена форма и е подписано. Волята на съда ясно личи от мотивите на решението и кореспондира с диспозитива му. Участието в съдебния състав на съдия, който е имал основание за отвод също не обуславя нищожност, както и недопустимост на съдебния акт. Подобен акт би бил постановен в нарушение на процесуалните правила и би бил неправилен съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 13/1976 г. на ВС, ОСГК, определение № 327/03.08.2020 г. по ч.гр.д. № 1729/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 27/30.06.2015 г. по гр.д. № 4508/2014 г. на ВКС, I г.о. и др. Отделно, по делото липсват данни, които да създадат съмнение, че формираният състав е бил пристрастен. Доводите на касатора за нарушение на принципа за случайно разпределение на дела по чл. 9 ЗСВ, който е сред гаранциите за безпристрастен и справедлив съдебен процес, представляват също оплакване срещу валидността на решението, като постановено от незаконен състав. Тълкуването на разпоредбата на чл. 9 ЗСВ и разработената от ВСС Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища налага извод, че случайният подбор се ограничава до избора на съдия докладчик по делото. В случая поради отвод на първоначално определения състав е извършено ново разпределение и всеки един от съдиите е бил избран на случаен принцип чрез автоматично разпределение /протоколи за избор на съдия, представляващи лист 238, 254, 258 от делото на Апелативен съд В./. Следователно съставът е бил сформиран от съдии, избрани чрез компютърна система, утвърдена от ВСС. Наличието на очевидна неправилност е мотивирано с обстоятелството, че ЗПК е бил приложен в неговия обратен смисъл без да е обосновано в какво се изразява това. Касационната инстанция няма правомощието служебно да издири и обоснове конкретното проявление на очевидната неправилност, дори и хипотетично тя да е налице. В конкретния случай твърдението на касаторката всъщност е за неправилно приложение на материалния закон и субсумиране на фактите под грешна правна норма, което е оплакване за незаконосъобразност и касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Дали това оплакване е основателно обаче може да се провери едва, когато бъде допуснат касационен контрол, т. е. е налице някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители /ДВ бр.59/29.07.2016 г./, приложим при кредити, обезпечени с ипотека или отпуснати с цел придобиване на вещни права върху имот, е приет и е действащ нормативен акт много след сключване на процесния договор за кредит /07.08.2007 г./, поради което няма как да се счита за приложим. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за представяне на изложение на основанията за достъп до касационен контрол, тъй като не е формулирал правен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ не могат да обусловят достъп до касация при липса на поставен конкретен правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитатите от решения на ВКС или СЕС не могат да заместят изискването за формулиране на конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на разглеждания спор. Съобразявайки постановките на горепосоченото тълкувателно решение и при спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК, касационната инстанция не може да извежда правните въпроси или да ги извлича от заявените оплаквания за неправилност. Следователно липсва общият селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да бъде спряно производството по чл. 288 ГПК, е необходимо да е поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да кореспондира с отправено преюдициално запитване. В случая нито са поставени конкретни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, нито има ясно формулирано искане за запитване до СЕС, което да касае неясни норми от правото на Европейския съюз, значими за изхода на делото. Единствено цитиране на решения на СЕС не е достатъчно, за да бъде обоснована необходимост от процедиране по реда на чл. 628 ГПК и следващите. Касаторката не държи сметка, че ключов за постановяване на въззивното решение е мотивът на съда, че конкретният размер на договорната лихва е бил индивидуално уговорен и ищцата касатор се е съгласила с него, а той във времето не е бил променен, респективно банката е върнала надплатени суми, събрани по повод едностранно изменения размер на лихвата. Този извод е в съгласие с практика на ВКС /решение № 384/29.03.2016 г. по т.д. № 2520/2016 г. на ВКС, IІ т.о., решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 144/08.11.2017 г. по т.д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., р ешение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о./. Приема се, че клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването за яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Другото важно обстоятелство, което жалбоподателката не отчита, е петитумът на исковата молба, стабилизиран с влизане в сила на решение № 88/2025 г. по в.т. д. № 584/2024 г. на Апелативен съд В.. С последното е дадена правна квалификация на предявената главна и обуславяща претенция в приложение на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Следователно, преценката за неравноправност на клауза/клаузи от договора би била от значение за основателността не на иск по чл. 26, ал. 1 предл.3 от ЗЗД, а на иск с правно основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП, какъвто не е предявен и разгледан /в този смисъл виж решение № 60080/16.09.2021 г. по т.д. № 466/2020 г. а ВКС, I т.о./. Поради гореизложеното настоящият състав намира, че искането на касатора за спиране на настоящото производство до произнасяне на СЕС следва да бъде оставено без уважение. При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан. Съобразно изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК право на разноски има ответната по касация страна, на която следва да бъдат присъдени разноски в размер на 150 евро – юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС