Определение № 237 от 09.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1727/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните - Е. А. А. и ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве„ АД против решение № 9/05.01.2021 г. по гр.д. № 2847/2020 г. на Софийски апелативен съд, както следва: Касаторът Е. А. обжалва въззивното решение в частта му с която е отменено решение № 478/17.01.2020 г. по гр.д.№ 9508/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му с която ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве „ АД е осъдено да заплати на същата обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й, настъпила в резултат на причинено, по вина на водача на застрахован при ответника, по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите лек автомобил, ПТП от 25.01.2017 г., над сумата от 100 000 лева, съответно в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ за разликата до претендираните 180 000 лева – по частичен иск, с пълен размер на претенцията 200 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД, досежно размера на присъденото обезщетение, като изключително занижен спрямо установените болки и страдания на ищцата. Сочи на повърхностен анализ на събраните доказателства,без обосноваване значението им за определяне на справедлив размер на обезщетението. Не са отчетени, като ориентир за икономическата конюнктура към момента на увреждането, лимитите на застрахователна отговорност. Съдът не е оценил, че неочакваната и безвъзвратна загуба на сина е изправила родителя пред възможно най-голямата житейска трагедия, лишавайки го от радости, смисъл и амбиция в живота, изпразвайки живота му от съдържание и потапяйки го в постоянна скръб и страдания. Не е оценил ежедневната материална и емоционална подкрепа от страна на починалия, на която ищцата е разчитала, особено имайки предвид напредналата й възраст. Акцентира се на обстоятелството, че за да намали значително / с 20 000 лева / размера на застрахователното обезщетение присъдено от първоинстанционния съд, въззивният не е изложил нито един аргумент. Касаторът – ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве „ АД - оспорва въззивното решение в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева. Оспорва се пълно и главно доказване на факта за търпими от ищцата неимуществени вреди в причинна връзка със смъртта на сина й. Според касатора съществувалата родствена връзка не е основание, сама по себе си, за присъждане на обезщетение за търпими от смъртта на родственика болки и страдания. Позовава се на бланкетните, повърхностни показания на разпитания свидетел – без сведения за конкретни факти, въз основа на които да би била определена степента на близост между ищцата и пострадалия приживе, респ. съдържанието на търпимите болки и страдания от смъртта му. Касаторът акцентира на необсъждане конкретните условия в населеното място по местоживеене на ищцата и пострадалия и конкретния им стандарт на живот, като намира последните за относими към определяне справедлив размер на обезщетението, което не следва да прераства в средство за неоснователно обогатяване. Оспорва се и правилността на определения начален момент на дължима лихва върху застрахователното обезщетение, тъй като ищцата е предоставила банковата си сметка едва в хода на висящото производство - с молба от 15.11.2018 г.. Поради това счита, че от тази дата, а не от датата на предявяване претенцията пред застрахователя, се дължи лихвата за забава, на основание чл. 429 ал. 3, чл. 497 ал. 1 т. 2 и чл. 380 ал.1 и ал.3 КЗ.Оспорва се и извода за липса на съпричиняване от страна на пострадалия / пресичане на нерегламентирано за целта място, с внезапно изскачане зад спрял – но не на обозначено като автобусна спирка място - автобус /, въпреки заключението на авто-техническата експертиза, че от страна на пострадалия пешеходец ПТП е било предотвратимо, ако би се съобразил с приближаващия лек автомобил и предприел адекватно на опасността поведение. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи и формулираните въпроси, настоящият състав съобрази следното: Ищцата претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина си, настъпила в резултат на ПТП от 25.01.2017 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по ЗЗ „ ГО „ на автомобилистите лек автомобил. В исковата молба се сочи, че починалият е бил на 46 г., в работоспособна възраст, грижел се за семейството си и осигурявал издръжката му. Бил опора за всички, вкл. за майка си, за която се грижел и й помагал във всичко. Отношенията между майка и син били отношения на изключителна близост, обич, привързаност и уважение. Акцентира се на обстоятелството, че ищцата остава сама, в една напреднала възраст / 64 г./, лишена от подкрепата на детето си, на която изключително е разчитала. Мъката й е огромна, загубила е смисъла на живота си, болката й е некомпенсируема с нищо. Ответното дружество е оспорило иска с възражение за съпричиняване от пострадалия А. А. – поведение, в нарушение на чл. 108 ал. 1 и ал. 2 и чл. 113 – 114 от ЗДвП. Твърди се, че пострадалият предприел внезапно пресичане на необозначено за целта място и по начало на място, където не може да се предположи наличие на пешеходци; не се е съобразил с ограничената видимост – предприемайки пресичането зад спрял автобус, съответно – не се е съобразил с конкретната пътна обстановка - приближаващия автомобил на делинквента. Страната е оспорила материалната доказателствена сила на съставения констативен протокол за ПТП, досежно механизма на увреждането, като съставен след оглед на вредоносния резултат и без преки впечатления на съставилите го лица относно обстоятелствата по настъпването на ПТП. Оспорени са търпими от ищцата, като майка на пострадалия, неимуществени вреди, недостатъчно за което е единствено наличието на родствена връзка от конкретния вид. Оспорва се в евентуалност исканото обезщетение, като прекомерно. За търпимите от ищцата болки и страдания е разпитан един свидетел - М. Н.. Същият – съгражданин на пострадалия, работил заедно с него – заявява, че отношенията между А. и майка му били „добри„. Ходел при нея, помагал й, тя на него също. А. имал още трима братя и сестра, както и свое дете / свидетелят не е сигурен за броя деца /. Преди години живеел при майка си, но вече обитавал общинско жилище, на около 2 км. от дома на родителката си, но почти всеки ден бил при нея и покрай братята си, от които бил най-голям / свидетелят не е сигурен за последното /. Свидетелят сочи, че майката е организирала и поела всички разходи за погребението, плакала много, била много зле, трудно го преживява. Продължава да плаче и да ходи постоянно, по два пъти седмично, на гроба на А., отчаяна и тъжна е. За механизма на ПТП са разпитани свидетели и прието заключение на САТЕ. Последната установява, че ПТП е настъпило на четвъртокласен път, в района на автобусна спирка, за която е предвидено уширение, но без обозначителен знак за автобусна спирка към датата на ПТП. Пострадалият е предприел пресичане зад спрял автобус, като ударът с движещия се, спрямо траекторията му, отдясно наляво лек автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение / тази на спрелия автобус и пресичащия пешеходец /. Ударът е настъпил именно в тази лента, при превишена за конкретния пътен участък скорост на автомобила и неизправност на спирачната му система, поради което ударът, от страна на водача на лекия автомобил, е счетен за непредотвратим, като вещото лице е отказало да изчислява опасна зона за спиране и спирачен път. Установило е отстояние на автомобила от мястото на удара 30 метра, към момента към който водачът е могъл да възприеме пострадалия на пътното платно. Вещото лице е посочило, че от гледище на пострадалия ударът е бил предотвратим, доколкото достигайки левия заден габарит на автобуса е могъл да установи конкретната пътна обстановка и приближаващия отдясно наляво на посоката му на движение лек автомобил, съответно да изчака преминаването му, за да предприеме пресичане. При разпит в открито заседание е пояснил, че ударът не би настъпил, ако лекият автомобил не бе навлязъл в насрещната лента - лентата за движение на автобуса, респ. на която се е намирал и пострадалият. Първоинстанционният съд е отрекъл наличието на съпричиняване, като е приел, че пострадалият е предприел пресичане на предназначено за автобусна спирка място / независимо от липса на обозначаващ я знак /, като се е огледал за приближаваща опасност, без да е имал ограничение на видимостта, при наличието на ясно време. Счел е, че няма значение пресичането на необозначено за целта място, тъй като в близост няма осигурено такова за нуждите на пешеходците. За да присъди обезщетение в размер на 120 000 лева съдът е преценил, че се касае за трагична загуба на син в активна, трудоспособна възраст, болката от която ще съпътства ищцата - негова майка – до края на живота й. Отчел е за значима, относно обхвата на търпимите неимуществени вреди, загубата на подкрепа и издръжка за в бъдеще от страна на починалия. Приел е за установена от доказателствата трайна емоционална промяна у ищцата и непреодоляна и до момента тъга. Всяка от страните е обжалвала първоинстанционното решение. За да потвърди липсата на съпричиняване от пострадалия въззивният съд се е обосновал с това, че единствена причина за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на лекия автомобил – управлявал с превишена за участъка скорост, с неизправна спирачна система и при навлизане, без необходимост / както е възприето в постановената присъда срещу делинквента /, в лентата за насрещно движение, в която се е намирал пешеходецът. Счел е, че последният не е предизвикал с поведението си настъпването на удара, какъвто не би имало ако лекият автомобил се е движил в собствената си лента за движение или ако, придвижвайки се с разрешена за участъка скорост и при изправни спирачки, се бе върнал своевременно в своята лента за движение. Съдът е приел, че няма внезапно изскачане пред автомобила иззад спрелия автобус, както и че няма доказателства пострадалият да не се е съобразил с движението на увреждащия автомобил. Очевидно въззивният съд е приел, че за пострадалия навлизането на автомобила в насрещната / неговата / лента за движение е било изненадващо и непредвидимо обстоятелство, на което не е могъл да реагира, макар за последното да не са коментирани конкретно събрани доказателства. Само в тази хипотеза би могло да се отчете за съобразено с пътната обстановка неговото поведение. За да намали обезщетението за неимуществени вреди на 100 000 лева, въззивният съд е приел, че макар повърхностни свидетелските показания следва да се кредитират, като от тях се установява,че ищцата ежедневно разчитала на помощта и подкрепата на сина си и загубата му я оставя без опора за старини и за която загуба продължава да тъжи. Съдът е съобразил възрастта на всеки от двамата и обстоятелството, че независимо от постоянните им контакти, пострадалият имал свое собствено семейство и обитавал самостоятелно домакинство. Изрично е посочил съобразяването на икономическата конюнктура към датата на произшествието, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението в крайна сметка се определя с оглед индивидуалните, субективни преживявания на ищцата, вероятно визирайки, че конкретната родствена връзка не презумира задължително обезщетение в определен, респ. в претендирания тук размер. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК на Е. А. са формулирани следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ? ;2/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост„, за да изпълнят изискванията на ППВС № 4/1968 г. ? - въпросите обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с възприетото в решенията по т.д.№ 486/2012г. на ІІ т.о., т.д.№ 2998/2013 г. на І т.о., т.д.№ 1948/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално възпроизвеждане на част от свидетелските показания и позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с ППВС № 4/1968 г. и преждепосочените три решения на ТК на ВКС, както и с формално позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК; 4/ За да се гарантира правилното приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4 / 1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка на значението на всяко от тях спрямо справедливо обезщетяване, а не само да се изредят фактите ? – въпросът обосноваван поради противоречие с приетото в решение по т.д.№ 1015/2011г. на ІІ т.о. на ВКС; 5/ Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси известно компенсиране на загубеното ? – въпросът обосноваван с решенията по т.д.№ 708/2009 г. на ІІ т.о., т.д.№ 2974/2013 г. на ІІ т.о., т.д.№ 14/ 2009 г. на ІІ т.о., т.д.№ 1002/2017 г. на І т.о. на ВКС; 6/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар. 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2015 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това ?; 7/ Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно за 2017 г. предпоставя ли присъждането на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди този период, за събития 8 -10 години преди процесното ? - въпросите обосновани с решение по т.д.№ 1002/ 2017 г. на І т.о. на ВКС; 8/ Нарушен ли е принципа на справедливост при формално сочене от съда за съобразяване с лимитите и икономическите условия при определяне на обезщетения, но реално липсва такова съобразяване, с определяне на много по-нисък размер на обезщетение от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, при наличие единствено на положителни факти и обстоятелства и липса на каквито и да е негативни такива, обосноваващи занижен размер ? - въпросът обосноваван в идентична на предходните хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с ППВС № 4 / 1968 г. и решенията по т.д.№ 299/2011 г., т.д.№ 795/2008 г., т.д.№ 1154/2013 г., т.д.№ 3040/2014 г., т.д.№ 486/2012 г. всички на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№ 916/2011г. на І т.о.на ВКС; 9/ Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали същественото различие и предпоставят намаляване на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени, за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова? 10/ Процесуалноправният въпрос за дължимото от въззивна инстанция мотивиране и излагане на съображения, при отхвърляне на иск за обезщетяване на неимуществени вреди в обжалвания размер – чл.269 пр. второ ГПК - и необходимост от преценка съответствието на решението на САС със задължителната за него практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – т.10 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС ?; 11/ Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетение, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение на съда за неоснователност на претенцията, защото изводът за размера му е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни за всеки отделен случай ?; 12/ Ако намаляването на обезщетението не се обосновава с относими обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика, за фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилното приложение на принципа на справедливост - ППВС № 4/1968 г. –налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилното приложение на принципа на справедливост ? - въпросите обосновавани в идентична хипотеза, с т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решението по т.д.№ 3456/2015 г. на І т.о. на ВКС, както и с формално позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК; 13/ Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логично обсъждане на фактите и обстоятелствата ? – този въпрос е формулиран в аспект на хипотезата „очевидна неправилност„, конкретизирана до „ очевидна необоснованост „ на въззивното решение, поради несъответствие между правните изводи и установените факти по делото. Твърди се произнасяне в разрив с приетото в т.12 от ТР № 1 / 2001 г. на ОСГК на ВКС. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване по жалбата на Е. А., предвид следното: Първите 5 въпроса – ненужно и обременително повтарящи се по смисъл, независимо от текстовата им редакция – се отнасят до приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, въз основа на всички доказани и релевантни, за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, факти и обстоятелства, съответно анализирани от съда досежно приноса им – поотделно и в съвкупност – по отношение съдържанието на търпимите от ищеца болки и страдания. В обосноваването им, обаче, касаторът не се позовава на конкретни, надлежно въведени с исковата молба, установени с конкретни доказателства и незачетени от съда факти, а на собствената си квалификация за съдържанието на връзката между майка и син приживе, по същество изхождайки от такава, каквато нормалната и пълноценна родствена връзка от този вид би следвало да бъде, респ. присъщите на такава връзка силни и продължителни емоционални страдания на преживелия родственик. По същество е заявено несъгласие с извода за значимостта на иначе отчетени от съда фактори, като възрастта на ищцата – 64 г. - трудно квалифицируема като „напреднала„ и обосноваваща по–силно страдание, извън доказана действителна зависимост от грижите и съпричастността на починалия, поради заболяване, инвалидност и пр.. Не е установена силна, още по-малко изключителна зависимост на ищцата от грижите и подкрепата на починалия й син, доколкото оскъдните свидетелски показания сочат, че същата е живеела в общо домакинство с братята му и не са установени факти, изключващи тяхната грижа и подкрепа. Установява се от свидетелските показания още, че самата ищца е подпомагала починалия и той е разчитал на подкрепата й. От друга страна се акцентира на необсъдени, в обосноваване на по-големи болки и страдания факти, но действително ирелевантни сами по себе си, поради което необсъждането им не съставлява съществено процесуално нарушение, от естество да засегне правилността на решението. Така внезапността на загубата трудно би могла да се обоснове като самостоятелен критерий за предопределяне на по - силна скръб и болка, както и обективния факт, че се касае за загуба на дете, независимо от установяването на конкретно съдържание на връзката родител – дете и начина на съпреживяване на загубата. Същото се отнася и за факта на поети разноски по погребението от майката, при наличие на преживяла съпруга, доколкото се касае за изпълнение на морален дълг. Следователно, въпроси 1- 5 вкл. не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не кореспондират с действителното съдържание на осъществените от съда процесуални действия и съдържанието на мотивите, съобразявайки действителния обхват на ангажираните от касатора доказателства, във връзка с касационните доводи за неправилност на въззивното решение. Дори да се приеме, че въпросите покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,не е обоснован допълнителен селективен критерий, тъй като решението не е в противоречие с цитираната съдебна практика, даваща отговор по приложението на критерия във всяка отделна хипотеза и непозволяваща унифициране на отговор на правен въпрос по съобразяването на едно или друго, релевантно за определяне размера на обезщетението обстоятелство. Не е обосновано и противоречие на въззивното решение със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 год., които не изчерпват релевантните при определяне размера на обезщетението възможни критерии, нито – противно на твърдението на касатора – въвеждат задължителни такива, а изискват комплексна преценка и обосноваване критерия за справедливост, с мотивирано изложение на приети за релевантни, при определяне на справедлив размер на обезщетението, конкретни обстоятелства във всеки конкретен случай, каквото мотивиране въззивното решение съдържа. Касаторът по същество изискват универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства. Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година. Въпроси 6 - 8 вкл. се отнасят до съобразяването на лимитите на застрахователна отговорност, но противно на формираната практика на ВКС относно тяхното значение, касаторът визира присъщото им законодателно завишаване, като самостоятелен и достатъчен критерий за определяне на по-високи обезщетения. Така формулирани въпросите са нелогични и в противоречие със самите решения, обосноваващи допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Отделно стои въпроса, че формулирането им не кореспондира с решаващ мотив на въззивното решение, тъй като въззивният съд не е имал задължението да изследва съдебната практика, спрямо завишаването на лимитите на застрахователна отговорност, а единствено да съобрази приложимите, като ориентир за конкретната икономическа ситуация към датата на увреждането. В този смисъл е несъобразима цитираната съдебна практика, за присъдими обезщетения в „аналогични случаи”, тъй като понятието „аналогичен случай„ е неуместно при съизмеряването на субективно търпими вреди, а обезщетението е винаги резултат от процеса на доказването им, който и при пълна идентичност на твърдените и реално осъществили се факти, би могъл да предпостави различни правни резултати. С решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – реш. № 1 /26.03.2012 год. по т.д.№ 299/2011 год. на ІІ т.о. ВКС, реш.№ 95/ 24.10.2012 год. по т.д.№ 916/2011год. на І т.о. на ВКС, реш.№ 155/11.12.2012 год. по т.д.№ 711/2011 год., е възприето, че определимите от съда обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени с действително търпимите вреди, съобразно критериите по чл.52 от ЗЗД, а не с лимитите на отговорността на застрахователя. Последните, като ориентир при отчитане на конкретните икономически условия, не биха могли да се съобразяват като приложими конкретни стойности, поради което и проста съпоставка между същите и размера на присъдените обезщетения не обосновава неправилност на въззивния акт. Въпроси 9-12 вкл. се отнасят до касационния довод за липса на мотиви в обосноваване занижаване размера на обезщетението, спрямо определения от първоинстанционния съд и изобщо – спрямо претендирания от ищцата размер, над присъдения размер от 100 000 лева. Макар да не е ясно отграничено спрямо намаляването на размера, изводимо е от мотивите съображението на въззивния съд, че конкретния размер на дължимото обезщетение е съответен на доказаните с конкретни факти субективни изживявания на конкретната ищца, а не въз основа на давани от пълномощника на същата или свидетеля квалификации за съдържанието на връзката между майка и син. Действително не се установява от доказателствата обстоятелството, че ищцата изцяло е разчитала на грижите и подкрепата на починалия, че са били и духовно близки, а не единствено в битово отношение и в рамките на моралния / синовен / дълг, че е изгубила смисъла на живота си, бидейки обградена от многолюдно семейство, макар безспорно загубата на дете да белязва същия трайно и необратимо. В този смисъл, дори да се приеме, че липсват конкретни мотиви в обосноваване приетото занижаване на размера на обезщетението, основанието за последното е установимо от цялостното съдържание на мотивите, респ. пропускът не обосновава съществено процесуално нарушение, а само същественото такова е основание за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК. Съответно, изложените мотиви не разкриват драстично несъответствие между установените факти и обоснованите въз основа на същите изводи, относно съдържанието на търпимите болки и страдания. Още повече, че в обосноваване на допълнителния селективен критерий касаторът се е позовал на задължителни указания относно порока „необоснованост„, което предпоставя обосноваване на касационен довод, че конкретен факт съдът е интерпретирал със значение, различно от присъщото му, съобразно правилата на формалната логика, опита и научните правила, а такъв довод не е въведен. Не съставлява необоснованост формирането на изводи за различен, от считания от касатора за справедлив, размер на дължимо обезщетение. Същите съображения касаят и тринадесетия въпрос, формулиран в относимост към основанието „очевидна неправилност„ по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Няма касационен довод за необоснованост, с каквато касаторът квалифицира друг вид твърдени пороци на въззивното решение – противоречие с материалния закон и съществени процесуални нарушения, но такива не са изводими директно от мотивите на въззивния акт. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК на застрахователя са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита, като критерий за справедливост, конкретните икономически параметри на загубата на дадена личност, като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на причинената му смърт ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. и решенията по т.д.№ 795/2008 г. и т.д.№ 619/2011 г. - на ІІ т.о., т.д.№ 916/2011 г. и т.д.№ 2143/2014 г.- на І т.о. на ВКС; 2/ Допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушение на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на чл.108 ал. 1 и ал. 2 ,чл. 113 и чл. 114 ЗДвП от страна на загиналия, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решенията по гр.д.№ 60304/2016 г. на ІV г.о.,т.д.№ 745/2008 г., № 551/2009 г. и т.д.№ 648/2008 г. на ІІ т.о. и определение по т.д. № 442/2010 г. на ВКС; 3/ От кой момент застрахователят по ЗЗ„ГО„ на автомобилистите отговаря за лихва за забава пред увредените лица, при предявен пряк иск срещу него, ако не са му предоставили банкова сметка, съгласно изискванията на чл. 380 ал. 1 КЗ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на нормата и позоваване на липса на съдебна практика в отговор на въпроса. Касаторът сочи и очевидна неправилност, съгласно чл. 280 ал. 2 предл. трето ГПК, изводима от значително завишения, според него, размер на присъдено обезщетение за неимуществени вреди. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване и по касационната жалба на застрахователното дружество: Първият от въпросите е нелогично формулиран, тъй като се основава на критерии, които не са задължително относими към всеки пострадал, нито липсата им обосновава занижаване или отказ за присъждане на обезщетение за неговата загуба. Тъй като се касае за обезщетяване на неимуществени вреди не е релевантен евентуалния конкретен финансов принос за благосъстоянието на семейството или домакинството на пострадалия или размера на осигуряваната от същия издръжка приживе, а негативните психологически и емоционални последици за преживелия родственик, бидейки лишен от подкрепата и сигурността, на които е разчитал в лицето на починалия. Не е изключено обезщетяване на неимуществени вреди и без наличието на приживе предоставяна материална помощ. Не е нужно и всеки пострадал да бъде обществено значима личност, тъй като не загубата на обществото, а тази на конкретните, материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, предвид връзката си с починалия, лица се обезщетява с иска по чл.432 КЗ. С оглед това, формулираният въпрос не кореспондира с фактологията на спора и с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Вторият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, тъй като изхожда от предпоставки, които съдът не е приел за установени и е формулиран като фактологичен. Съдът не е обосновал доказано нарушение на сочените разпоредби на ЗДвП от починалия и причинна връзка между същото и вредоносния резултат, същевременно отричайки наличието на съпричиняване. Напротив – отрекъл е такива нарушения. Приел е, че единствена причина за настъпването на вредоносния резултат е поведението на водача на застрахованото МПС, навлязъл в насрещната лента за движение, без да е имало необходимост от това, а и дори да би имало – в случай, че би имал изправна спирачна система, същият би могъл своевременно да се върне в своята лента на движение. Чл.108 ЗДвП е изобщо неотносим, предвид предприетото от пешеходеца пресичане, а не придвижване по протежение на пътя. Чл.113 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 1 от ЗДвП – доколкото се касае за ПТП извън населено място – изключва нарушението да се състои в пресичане на необозначено като пешеходна пътека място, при липса на такава в близост, както правилно е приел съда, стига да е спазено изискването „ преди да навлязат на платното за движение, пешеходците да се съобразят с разстоянието до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение „ / съгласно редакцията на разпоредбата до 26.01.2017 г., а след изменението й – «като се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства» /. Чл. 113 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 и т. 4 ЗДвП също са непролижими спрямо механизма на ПТП. Съгласно чл.114 ЗДвП на пешеходците е забранено да навлизат внезапно на платното за движение и да пресичат същото при ограничена видимост. Досежно нарушението на чл. 113 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 1 ЗДвП съдът е приел, че няма доказателства пострадалият да не се е съобразил с движението на увреждащия автомобил, вместо да коментира доказателства за това как се е съобразил. Изводът на съда, с оглед настъпилия вредоносен резултат, предполага, че за пострадалия навлизането на автомобила в насрещната / неговата / лента за движение е било изненадващо и непредвидимо обстоятелство, на което не е могъл и не е бил длъжен да реагира, защото само в тази хипотеза би могло да се отчете за съобразено с пътната обстановка неговото поведение, бидейки на пътното платно. Следователно, касае се за изводи, неподкрепени с доказателства по делото, но предпоставящи процесуалноправен въпрос относно съдържанието на мотивите, съгласно чл. 236 ал. 2 ГПК и конкретно - обосноваването на правни изводи въз основа на съответни фактически констатации, каквито в случая – за поведение на пострадалия в съответствие със задължението по чл. 113 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 1 и чл.114 т.1 и т.2 ЗДвП - липсват. Съдът е следвало да съобрази, ако действително би спрял зад задния ляв габарит на автобуса, за да прецени пътната ситуация преди да предприеме пресичането, в конкретния пътен участък на какво разстояние пострадалият е имал видимост и това разстояние изключва ли хипотезата на „предприето пресичане при ограничена видимост ”, съобразно чл. 114 ЗДвП. Съответно - кое е било безопасното, с оглед собствената му скорост да си осигури безопасно пресичане на пътното платно, разстояние с осигурена видимост и оттук - ако действително се е огледал, за което съдът очевидно кредитира единствено свидетелските показания, при конкретната скорост на движение на автомобила и на пострадалия, обоснован ли е извода, че последният не е могъл и не е бил длъжен да установи движението на увреждащия автомобил, т.е. че появата му за пострадалия е била непредвидима и непредотвратима. Такива доказателства не са събрани, но и въззивни и касационни доводи за непълнота на доказателствата, по вина на съда, не са въвеждани. Третият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като началния момент на дължима законна лихва върху присъденото обезщетение е въпрос, включен в предмета на спора и в произнасянето на съда. Въззивният съд е присъдил лихва за забава на застрахователя, считано от сезирането му с претенцията на ищцата, за удовлетворяване по доброволен път. Отказал е да присъди такава, считано от момента на посочване от ищцата на банкова сметка, по съображения, че последната е относима единствено за изплащането, а не и за определянето на застрахователното обезщетение. Поради това непосочването на банкова сметка може да освободи застрахователя от отговорност за забава само ако и след влязло в сила решение за присъждане на застрахователно обезщетение или след постигнато съгласие за размера му между претендиращ и застраховател такава сметка не е посочена, какъвто не е настоящия случай / предоставена в хода на съдебното производство /. Не се обосновава допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, с формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Нормата на чл. 380 ал. 3 КЗ е напълно ясна, изрично посочвайки че непредставянето на данни за банковата сметка „ има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането ”, като застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ. Последното е изводимо и от чл. 108 вр. с чл. 106 от КЗ, който предвижда сроковете и условията за представянето на всички доказателства „ за установяване основанието и размера на претенцията „. Не се обосновава „очевидна неправилност” на решението ,сочена от касатора в определения от съда размер на обезщетението, като изключително завишен. Драстично отклонение при прилагане принципа на справедливост на чл.52 ЗЗД, съобразно обсъдените от съда релевантни факти и доказателствата за същите, дотолкова, че вместо обезщетителна функция присъденият размер води до неоснователно обогатяване на ищцата и така определен е в противоречие с добрите нрави, не се установява. С оглед изхода, никоя от страните не подлежи на възмездяване за понесени по подадената от нея касационна жалба, поради недопуснато касационно обжалване. Касаторът – ищца е претендирала възмездяване на разноски и по защита срещу касационната жалба на ответника, в размер на договорено адвокатско възнаграждение от 4250 лева, съгласно договор за правна помощ, представен с отговора на касационната жалба, в който заплащането му е посочено да е сторено, в брой. Посоченият договор за правна помощ, обаче, не отразява договорено в този размер възнаграждение само за процесуално представителство по защита срещу касационната жалба на противната страна, а общо - във връзка с касационното обжалване на въззивното решение, каквото е предприела и ищцата. Ирелевантно е обстоятелството, че самият пълномощник е посочил противното, както и че за осъществената защита по касационната жалба на доверителката си изрично е претендирал възмездяване по реда на чл. 38 ЗАдв., след като подобно разграничаване не изхожда от доказателствата, нито от своевременно – до настоящото произнасяне – уточняване от самата страна. Поради това и с оглед недопуснато касационно обжалване по жалбата на застрахователя, на Е. А. следва да се присъди само половината от сумата 4250 лева или 2 125 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение