Определение № 1109 от 09.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2790/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Николай П. Д., чрез процесуалния му представител – адв. К. Д., срещу въззивното решение № 855/19.07.2024г. по в.гр.д. № 1146/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е отменено решение № 262773 от 23.08.2022г., по гр. д. № 927/2020г. на Софийски градски съд, ГО, 13 състав, в частта, в която е осъден, на основание чл. 219, ал. 3 ГПК, третото лице помагач „С. Ш. С“ ООД да заплати на Николай П. Д., сумата от общо 134 892,66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане, при условие, че Николай П. Д. заплати на Гаранционен фонд присъдената с решението сума, като вместо това е отхвърлен предявеният от Николай П. Д. против „С. Ш. С“ ООД иск с правно основание чл. 219, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 74 ЗЗД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС и не е извършил всестранен и пълен анализ на доказателствата по делото. Сочи, че по предявения срещу него иск от Гаранционния фонд, той е привлякъл надлежно като трето лице – „С. Ш. С“ ООД и предявил срещу него обратен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД, а от своя страна - „С. Ш. С“ ООД е привлякъл като трето лице „Мото Пфое“ ЕООД и е предявил срещу него иск. Твърди, че Софийски апелативен съд е дал неправилна квалификация на предявения срещу „С. Ш. С“ ООД иск, като е приел, че същият е по чл. 74 ЗЗД. Твърди, че основанието на предявения иск е неизпълнение от страна на работодателя на задължението да сключи застраховка гражданска отговорност за автомобила, с който е настъпило ПТП. Твърди, че към датата на ПТП, той е бил служител на „С. Ш. С“ ООД и в това си качество е управлявал автомобила, за който работодателят му е следвало да сключи застраховка, независимо че е ползвател на същия по лизингов договор. Твърди, че правната квалификация, дадена от апелативния съд, е в отклонение от диспозитивното начало и обстоятелствата, изложени в исковата молба, което обуславя недопустимост на решението в обжалваната му част. С оглед подробно изложените мотиви претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част, неговата отмяна и уважаване на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост, по подробно изложените доводи, като конкретни въпроси не е поставил. Ответникът по касационната жалба – „С. Ш. С“ ООД оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. С., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 11.12.2024г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, а при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира разноски. Третото лице – помагач „МОТО ПФОЕ“ ЕООД оспорва касационната жалба по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 25.11.2024г., чрез процесуалния си пълномощник – адв. Ц. И.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и разноски по списък. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения от чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че на 21.10.2011г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което Николай Д. като водач на лек автомобил „Форд“, модел „Торнео“, с ДК [рег.номер на МПС], е причинил смъртта на пресичащата пътното платно пешеходка К. А.. Отчел е, че съгласно влязла в сила на 16.02.2015г. присъда по НОХД № 553/2013г. на СОС, Николай Д. е признат за виновен. САС е приел, че с влязло в сила решение № 499 от 18.01.2016г. по гр. д. № 5507/2015 г. на СГС, Гаранционен фонд е осъден да заплати на И. В. Т., наследник на починалата, сумата от 90 000лв. - обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.03.2015г. до окончателното плащане, като съдът е приел наличие на 10% съпричиняване от страна на починалото лице, а Николай Д. не е бил конституиран като страна по това дело. Въззивният съд е приел, че се установява от представените платежни нареждания, че Гаранционен фонд е платил на И. В. Т. сума в общ размер на 134 892.66лв. - обезщетение за неимуществени вреди, лихви, държавна такса и разноски по гражданското дело. Апелативният съд е приел, че е налице деликтна отговорност на водача за настъпилото ПТП, че за същия няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и с плащането на обезщетението, съгласно нормата на чл. 288, ал. 12 КЗ(отм.) Гаранционният фонд има правото да иска от прекия причинител на вредите обезщетението, което е платил на увреденото лице, встъпвайки в правата му, поради което е уважил иска срещу Д.. По отношение на предявения от Николай Д. Д. обратен иск срещу привлеченото от него трето лице – помагач „С. Ш.-С“ ООД, апелативният съд е приел, че се твърди, че при процесното ПТП Николай Д. е управлявал служебен автомобил, без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ от работодателя му, за когото се сочи, че е бил длъжен да сключи „Гражданска отговорност“ съгласно разпоредбата на чл. 259, ал.1, т.1 КЗ /отм./. САС е възприел, че претендираното от ищеца Николай Д. регресно право намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 74 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора, като от суброгационното право се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето лице, което има правен интерес от изпълнението. Приел е, че деликвентът Николай Д. е осъден с влязла в сила присъда за извършено от него нарушение, поради което плащайки претърпените вреди от наследницата на починалата при процесния пътен инцидент, изпълнява свое, а не чуждо задължение. Посочил е, че липсва причинна връзка между твърдяното поведение на работодателя - „С. Ш. – С“ ООД, и настъпилите вреди, поради което за „С. Ш. – С“ ООД не възниква задължение да ги поправи. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 110, ал.1, т.3 от ЗДвП водачът на моторно превозно средство е длъжен да носи документ за сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за моторното превозно средство, което управлява, т.е. водачът Николай Д. е бил длъжен, преди да поеме управлението на лекия автомобил, да се увери, че за същия е сключена застраховка „Гражданска отговорност“. С оглед горното е приел, че за Николай Д. не е възникнало регресно право по чл. 74 ЗЗД и искът следва да бъде отхвърлен, отменил е първоинстанционното решение и е отхвърлил обратния иск. Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество по подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в атакуваната му част, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, за проверка на допустимостта на въззивното решение в частта по обратния иск, предявен от Николай П. Д. против „С. Ш. С“ ООД. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател Николай Д. следва да внесе държавна такса в размер на 2697,85 лв. След представяне на вносен документ, делото да се докладва за насрочване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение