Определение № 639 от 22.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 829/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от С. Р. Б., чрез процесуален представител адв.П., срещу решение от 21.11.2019г., постановено по в.гр.д.№15815/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 03.08.2018г. по гр.д.№55270/2016г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от С. Р. Б. срещу „НИСТА 97“ ЕООД и Й. Н. С. иск с правно основание чл. 135, ал.3, вр. ал.1 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3, и ал.2, пр.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „НИСТА 97“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба Й. Н. С., чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от С. Р. Б. срещу „НИСТА 97“ ЕООД и Й. Н. С. иск с правно основание чл. 135, ал.3, вр. ал.1 ЗЗД за обявяване спрямо ищеца, тъй като сделката го уврежда като кредитор, недействителността на сключения на 22.12.2015 г. договор за покупко - продажба на недвижим имот, представляващ сутеренно жилищно помещение, находящо се в [населено място], заедно с мазе до стаята и 11/131 идеални части от общите части на сградата и толкова от мястото, върху което е построена сградата, обективиран в н. а. № 187/2015 г.. Въззивното решение е валидно и допустимо. Неоснователни, некоренспондиращи със съдържанието на исковата молба са доводите на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.135, ал.3, вр. с ал.1 ЗЗД, с какъвто иск съдът не е бил сезиран. Съдът има задължиение да даде вярната квалификация на иска като изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Въззивният съд е изложил съображения, че са неоснователни доводите на ищеца, че паричното му вземане за връщане на цената и за неустойка са възникнали още със сключването на предварителния договор; че вземането за връщане на платената цена възниква при проявлението на допълнителни юридически факти - неизпълнение и разваляне на договора; че вземането за неустойка възниква едва след неизпълнение на договорно задължение. Посочил е, че от предварителния договор е възникнало единствено потестативното право да се иска обявяване на договора за окончателен. Въззивният съд е приел, че атакуваната сделка е сключена на 22.12.2015 г., а вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор, е възникнало 13.05.2016 г. - датата, на която е настъпил ефектът на развалянето на предварителния договор. Посочено е от съда, че до този момент ищецът не притежава паричното вземане за връщане на платената цена; че към момента на сключване на атакуваната сделка същият притежава единствено право да иска сключване на окончателен договор за продажба на конкретен недвижим имот. Съдът е приел, че ищецът се сдобива с паричното вземане, което предопределя неговата материалноправна легитимация в настоящия процес, пет месеца след извършването на атакуваната сделка. Съдът е счел за неоснователни доводите на въззивника, че презумпцията по ал. 2 важи и при хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, при липса на данни, които да я опровергаят. Посочил е, че презумпцията по ал. 2 не може да бъде прилагана по аналогия; че в правната теория и съдебната практика безспорно се приема, че презумпцията на ал. 2 не намира приложение досежно намерението за увреждане, изискуемо в хипотезата на ал. 3. Посочил е също, че цитираните съдебни решения във въззивната жалба, касаят единствено доказването на знание, а не на намерение за увреждане. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба, че увреждането не следва да бъде доказвано в процеса по чл. 135 ЗЗД. Съдът е посочил, че в производството по предявен П. иск трябва да бъде изследван въпросът дали оспорената сделка е довела до увреждане на кредитора; че в чл. 135 ЗЗД не е въведена презумпция за наличие на увреждане и то не може да се предполага, а следва да бъде доказано при условията на главно и пълно доказване. Съдът е изложил съображения, че към момента на извършване на продажбата на процесното жилище първият ответник дължи на ищеца прехвърляне на описания недвижим имот - т.е. престациите по двата договора са съвършено различни; всяка от тях има за предмет различна индивидуално определена вещ, което води до това, че разпореждането със сутеренното помещение по никакъв начин не уврежда кредитора по другата сделка - последният има право да изисква единствено сключване на окончателен договор за прехвърляне на имота по предварителния договор, а не на друг недвижим имот от патримониума на длъжника. Посочил е, че правото по чл.19 ал.3 ЗЗД на ищеца като купувач по предварителния договор да иска обявяване на окончателен, може да е основание за легитимиране на ищеца като кредитор на непарично вземане от длъжника, когато последният се е разпоредил с имота, предмет на договора и затова предпоставя извод за знание на длъжника относно увреждащите последици. Въззивният съд е приел в случая, че е установено,че: ищецът е кредитор по предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД, паричното вземане на ищеца е възникнало след настъпване на ефекта от разваляне на предварителния договор, продаден е имот на дружеството по данъчна оценка под пазарна стойност, но не е установено намерение за увреждане у двамата ответници - касае се за възмездна сделка. Посочено е също, че няма доказателства, че ответното дружество-длъжник се е разпоредило с единствен имот, както и, че неизследвано е състоянието на имуществото на длъжника към момента на извършеното увреждащо действие. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1“има ли качеството на кредитор купувачът по предварителен договор за покупка на недвижим имот, заплатил част от договорената цена, по отношение на продавача по договора и от кой момент“; 2“кога разпоредителни дейстия на длъжника по отчуждаване на негово имущество се считат за увреждащи спрямо интереса на кредитора“; 3“правно релевантно ли е за наличието на увреждане дали след разпореждането в патримониума на длъжника постъпва друго имуществено благо и дали в негова собственост остава друго имущество, от което кредиторът би могълда се удовлетвори; подлежи ли на изследване от съда имуществото на длъжника в производството по чл.135 ЗЗД“; 4“необходимо ли е вземането на кредитора да бъде изискуемо, за да може кредиторът да се позове на него при упражняване на правото си да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актовена длъжника по реда на чл.135 ЗЗД; как следва да се дефинира понятието „възниква“, използвано от законодателя в разпоредбата на чл.135, ал.3 ЗЗД“; 5“необходимо ли е кредиторът, поискал отмяната по чл.135 ЗЗД, да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес и легитимацията си като кредитор по П. иск“; 6“може ли въззивният съд служебно да назначи експертиза за установяване на правно релевантен факт, когато във въззивната жалба са въведени оплаквания за погрешно установяване на даден релевантен за делото факт и за необоснованост на първоинстанционното решеине в тази му част“ /последният въпрос касаторът отнася към доводи относно установявен на имущественото състояние на ответното дружество към момента на сключане на атакуваната сделка/. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1”как следва да се дефинира понятието „възникване“ на вземаенето за цебите на П. иск и какво е съотношението му към правния институт на изискуемостта“; 2“при липса на преки доказателства за намер3ението за увреждане от сключилите оспорената сделка лица, въз основа на какви факти и обстоятелнства би могла да се изведе тази предпоставка на иска; Необходимо ли е кредиторът да провежда пълно и главно доказване на намерението за увреждане; Какво е правното значение на наличието на близка родствена връзка /роднини по права линия/ при изследването на намерението за увреждане; Как се тълкува чл.135, ал.3, във връзка с ал.2 ЗЗД; Може ли намерението за уврежданеда се извлече от момента, характера и страните на самата разпоредителна сделка“. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По поставените от касатора въпроси, за които сочи основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и първият от поставените въпроси, за които сочи основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, няма основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са относими към решаващите мотиви на въззивното решение за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.135, ал.3, вр. ал.1 ЗЗД, а именно, че не е доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежиест в процеса, намерение за увреждането му. Поставените въпроси се отнасят до допълнителните съображения на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, а в по-голямата си част се отнасят до предпоставки на иска, които съдът е приел за установени по делото, поради което не осъществяват основание за допускане на касационно обжалване. По останалите въпроси според настоящия съдебен състав също не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Тези въпроси са относно доказването на намерението за увреждане, докато в случая въззивният съд е посочил, че по делото няма ангажирани доказателства за установяването му. Отменителният иск не принадлежи на кредитора,чието вземане е възникнало след сключването на атакуваната с иска сделка.Той може да бъде предявен с успех, макар и атакуваната сделка да е сключена, преди кредиторът да е придобил това качество, ако тя е извършена с единствената цел да бъде лишен кредиторът от обезпечението, на което е могъл да разчита – чл.135 ал.3 ЗЗД. В хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД предназначението за увреждане трябва да се докаже от ищеца. В практиката на ВКС /напр. решение по гр.д. № 3094/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о./ не се отрича възможността при липса на преки доказателства, това да стане с косвени доказателства. Верига от косвени доказателства, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото, биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод за намерение за увреждане в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД. Преценката на такива косвени доказателства обаче и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – намерението за увреждане в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД, съдът извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК. Д околко тази преценка се обосновава с оглед конкретните доказателства, събрани по делото, тя касае правилността на обжалваното решение и не би могла да бъде обект на проверка в производството по чл.288 ГПК. Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно по съображенията, изложени в жалбата, че съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл.135, ал.3 ЗЗД, вместо по предявения иск по чл.135, ал.1 ГПК, респ., че е дал неправилна правна квалификация на предявения иск. Твърденията на касатора в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не обосновават порок на въззивния акт /с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила/, установим пряко и единствено от съдържанието на последния /без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание/. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответното дружество следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1500лв. – за адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация С. не е представил доказателства за направени разноски за касационното производство, поради което такива не следва да му се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.