Определение № 50098 от 16.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2980/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 566 от 26.04.2022 г. по гр.д.№ 2339/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр.д.№ 3917/ 2020 г. и по този начин Прокуратура на Република България /ПРБ/ е осъдена да заплати на И. С. 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдана с присъда по НОХД № 2061/ 2017 г. по описа на СГС, със законната лихва върху тази сума от 11.06.2019 г. и разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв претенцията е отхвърлена. ПРБ не е обжалвала въззивното съдебно решение в частта, в която искът е уважен до размер 5 000 лв, по валидността му няма съмнения, поради което то е влязло в сила в тази част. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и 3 и ал.2 пр.3 ГПК, без да обосновава кои въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и в какво се състои „очевидната“ неправилност на решението. Като разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ формулира следните правни въпроси: „Длъжен ли е Съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?“ и „При определяне справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съгласно нормата на чл. 52 от ЗЗД, съдът длъжен ли е да съобрази обстоятелството, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения?“. Ответната страна ПРБ не взема становище по жалбата. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел, че ищцата била привлечена като обвиняема за престъпление по чл.124 ал.1 пр.2 НК - причиняване на смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда - на 29.01.2015 г. Била й взета мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 500 лв, отменена на 04.08.2016 г. След няколкократно прекратяване на наказателното и на съдебното производство, на 05.05.2017 г. срещу нея бил внесен обвинителен акт, въз основа който било образувано НОХД № 2061/ 2017 г. на СГС. С присъда от 19.06.2018 г., в сила от 11.06.2019 г., ищцата била призната за невиновна по повдигнатото обвинение и била оправдана поради неосъществяване на деянието, за което е предадена на съд и поради липса на причинна връзка между поведението й и настъпилата смърт. По време на производството ищцата изпитвала силен страх за изхода на процеса, и понастоящем била в състояние на тревожност и на стрес, преминал в дистрес. След повдигане на обвинението се изнервила, имала проблеми със съня, плачела, станала асоциална, променили се и отношенията вътре в семейството, преустановила работата си като болногледачка. В периода от месец 08.2018 г. до месец 08.2019 г. на ищцата били предписани и тя приемала лекарствата деанксит, неолексан и ксанакс, но нямало данни необходимостта от приема на тези медикаменти да е в причинна връзка с воденото срещу нея наказателно производство. При тези фактически установявания съдът посочил, че искът е доказан по основание и че страните спорят само по размера на дължимото обезщетение. За да го определи, съдът взел предвид, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищцата било засегнато в рамките на обичайното за всяко неоснователно обвинено лице. Посочил, че тя е преустановила работата си на 52 години, в средна трудоспособна възраст. Отчел определената лека мярка за неотклонение за част от периода на висящност на наказателното производство, както и тежестта на повдигнатото обвинение и продължителността на неправомерното наказателно преследване /приблизително 4 години и половина/. Нямало настъпили трайни тежки последици за здравето на ищцата, нито установеното ниво на тревожност можело да се свърже само с незаконното обвинение. Не бил злепоставен професионалният й авторитет, нито на обвинението срещу нея била дадена гласност. Съдът посочил, че при съобразяване на всички тези обстоятелства, като се вземе предвид и че лице с чисто съдебно минало е обвинено в извършването на тежко престъпление, характеризиращо се с умисъл, следвало да се определи обезщетение в размер 5 000 лв, при съобразяване и на социалноикономическите условия в страната към датата на настъпване на вредите. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателката правни въпроси обуславят обжалваното решение, но те не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В цитираните от касатора съдебни решения на поставените въпроси не са дадени противоположни разрешения в сравнение с тези, съдържащи се в обжалвания въззивен съдебен акт. При постановяването на същия е съобразена установената практика /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него други актове на ВКС/, според която дейността както на първата, така и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съобразена е и практиката /срв. решение № 40/ 13.05.2020 г. по гр.д.№ 2683/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/, според която справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Поради това съдът по иска по чл.2 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Справедливостта не съществува извън тези конкретни условия. Обжалваният акт е съобразен с така установената практика, поради което с не е налице основание за допускането му до касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обжалването не може да бъде допуснато и по твърденията за наличие на основания по т.3 на ал.1 и по ал.2 пр.3 на чл.280 ГПК. Касаторът е посочил тези разпоредби бланково, без да обоснове в какво се състои очевидна /а не обикновена/ неправилност на обжалвания акт, нито е формулирал правни въпроси, за които да обоснове, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По изложените съображения съдът