Определение № 3262 от 18.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1259/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците „Евромастер Импорт-Експорт“ ООД и „Мастер Инвест“ ООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Асет Плюс Кепитъл“ ЕООД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалби на ответниците, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което на основание чл. 51 ТЗ жалбоподателите са осъдени солидарно да заплатят на ищеца възнаграждение в размер на 80 000 лв. по договор за посредничество, заедно със законната лихва, а на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД - и неустойка за забава в размер на 8880 евро.

Допускане на касационното основание се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3, ГПК по въпросите:

• съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно за спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото;

• следва ли при тълкуване на договора съдът да търси действителната воля на страните при спазване на разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, като за целта тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, и

• кога нееквивалентността на престациите води до нищожност на договор за посредничество поради противоречие с добрите нрави?

Първият и вторият въпроси са относими към изложените от въззивния съд съображения по оплакванията на жалбоподателя относно предмета на процесния договор, в частност обема на поетите от ищеца задължения, и относно изискуемостта на предявената с иска незаплатена част от уговореното възнаграждение. Съдът е приел, че съгласно договора задължението на посредника има за предмет като краен резултат сключването между ответниците и третото лице - собственик на поземлен имот, или свързани с тях лица, на договор (предварителен или окончателен) за учредяване на право на строеж, какъвто предварителен договор впоследствие е бил сключен, поради което задължението на посредника е изпълнено. Въз основа на този извод съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответниците за липса на пълно изпълнение по договора за посредничество поради отсъствието на окончателен договор за учредяване на правото на строеж и на издадено разрешение за строеж. Отхвърлил е и възражението за неизискуемост на тази част от възнаграждението на посредника, като е приел, че изискуемостта не е обусловена от издаването на разрешение за строеж с оглед съдържащата се в договора уговорка, че при неиздадено разрешение в продължение на 18 месеца от сключването на предварителния или окончателния договор неплатената част се дължи с изтичането на този 18-месечен срок. При така изложените от въззивния съд мотиви не се установява по поставените въпроси да се е отклонил, като предпоставка за допускане на касационното обжалване, от установената практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция и относно тълкуването на договорите по чл. 20 ЗЗД. Съдържащите се в изложението, а и в касационната жалба, доводи в тази насока не обосновават изискваното от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие, а представляват в действителност оплаквания срещу правилността на въззивното решение по същество съобразно поддържаната от жалбоподателите теза, че посредническото възнаграждение се дължи в цялост едва след сключването на договор, с който ответниците придобиват право да развият инвестиционния потенциал на имота. Проверката на правилността на въззивното решение обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Не се установява специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК и във връзка с третия въпрос. В тази насока въззивният съд е приел, че не е налице нееквивалентност на престациите, която да обуславя нищожност поради противоречие с добрите нрави на договорната клауза, уреждаща процесната част от посредническото възнаграждение. Така изложеният извод е в пълно съответствие с установената последователна практика на ВКС, според която противоречие с добрите нрави е налице само когато несъответствието между двете престации по даден договор е толкова значително, че едната от престациите на практика е сведена до липса на престация. Изложените от жалбоподателите оплаквания и по този въпрос се отнасят до правилността на решението, доколкото в действителност се оспорва фактическият извод на съда за липса на нееквивалентност.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика, нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, извън бланкетното възпроизвеждане на текста на разпоредбата, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателите следва да заплатят на насрещната страна разноските за касационното производство в размер на 13 920 лв.

С тези мотиви съдът