Определение № 380 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4516/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. И., чрез процесуалния представител адвокат К. Д., срещу въззивно решение № 982/19.07.2019 г., постановено по гр. д. № 956/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Поддържат се оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В приложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси: 1./ Следва ли въззивният съд при служебна проверка на първоинстанционното решение да се произнесе по въпроса за допустимостта на съдебния акт, и конкретно надлежно конституирани ли са задължително необходимите другари по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, респ. ако не е сторил това – недопустимо ли ще е решението му – сочи се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС; 2./Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила липсата на обосновка във въззивното решение по въпроса защо даден стабилизиран административен акт не е могъл да породи своите материалноправни последици; 3./ При наличие на стабилизиран административен акт следва ли да се приеме, че същият е породил своето правно действие. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба – А. Р. А., Б. Р. М., М. А. Б. и Ш. И. А., в писмен отговор по чл.287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат Г. К., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 25/22.01.2019 г., по гр. д. № 574/2018 г. по описа на Районен съд – Асеновград, с което са отхвърлени предявеният от С. М. И. против А. Р. А., Б. Р. М., М. А. Б. и Ш. А. И. иск за признаване за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК правото на собственост на ищцата на основание наследствено правоприемство от М. Г. Г., евентуално на основание изтекла придобивна давност, върху 1/2 идеална част от правото на собственост върху ПИ с ИД № ***, находящ се в кв. Д.* по КК и КР, одобрен със заповед № 3900-5-52/08.07.2004 г. на ИД на АК /подробно описан/; както и предявеният от С. М. И. против Ш. А. И. иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на гореописания имот и на основание чл. 108 ЗС ответникът да бъде осъден да предаде на ищцата владението върху имота. Въззивният съд е приел за установено, че С. М. И. е наследница на починалия през 1961 г. М. Г. Г.. През 1935 г. последният е придобил право на собственост върху нива с площ от 3.1 дка в землището на Д*, в м. “С*“, за което е бил съставен нотариален акт № 82/26.02.1935 г. Посоченият имот е внесен в ТКЗС в процеса на колективизация. През 1992 г. А. М. Г. – наследник на М. Г. Г., е поискал възстановяване на собствеността върху притежаваните от наследодателя земеделски земи, включително върху посочената нива. Искането е уважено и с протокол [рег.номер на МПС] /19.02.1993 г. на Поземлена комисия – Асеновград на наследниците на М. Г. Г. е призната и възстановена собствеността върху процесната нива с план за земеразделяне. Съгласно изготвения план местонахождението на възстановените имоти не е съответствало на местонахождението на притежаваните от бившите собственици земеделски земи, като в плана се е посочвало конкретното местоположение на възстановените земи. Срещу влезлия в сила план за земеразделяне е подадена жалба от С. М. И. по реда на пар. 31 ЗИДЗСПЗЗ, като комисията за разглеждане на възраженията против процесния план е изготвила становище за нейното уважаване – предложила е размяна на парцел * в масив * с площ от 3 дка и парцел * в масив * с площ от 5.4 дка. Изготвеното становище не е възприето и одобрено от МЗГАР, поради което по отношение възстановения имот не е постановена поисканата промяна в местоположението. Според заключението на СТЕ процедурата по изменение на плана за земеразделяне е приключила с изпълнение на заповед № РД – 46 – 549/15.04.1998 г., съгласно която измененията на плана следва да се извършат съобразно изискванията на протокола от 15.12.1997 г. Същевременно от представени по делото протокол на Асеновградски околийски съд по гр. д. № 174/1945 г., нотариален акт за покупко-продажба и записка за вписване на нотариален акт от 1946 г. се установява, че А. Ш. – наследодател на ответниците /с изключение на Ш. И. А./, е придобил собствеността върху нива с площ от 3.3 дка в м. „С.“. С решение от 02.10.1996 г. на ПК – Асеновград на наследниците на последния е възстановено правото на собственост върху нива с площ от 2.99 дка, находяща се в землището на А., район Д., м. „С.“, с № *, а съгласно действащите КК и КР – поземлен имот с идентификатор ***. Решението на ПК е влязло в сила. От доказателствата по делото, включително и от изслушаните свидетелски показания се установява, че възстановеният имот от датата на придобиване до 1977 г. е стопанисван от А. Ш., а след неговата смърт – от наследниците му. С оглед възникналия между наследниците на М. Г. Г. и тези на А. Ш. спор относно собствеността върху поземлен имот с идентификатор ***. С. М. И. е предявила против наследниците на А. Ш. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./. С решение № 74/15.01.2008 г., по гр. д. 1577/2007 г. на Окръжен съд – Пловдив, потвърдено с решение № 901/26.01.2010 г., по гр. д. № 1959/2008 г. по описа на ВКС, III г.о., възникналият спор е разрешен със сила на пресъдено нещо, като съдът е установил по задължителен за страните начин, че наследниците на М. Г. Г. – С. М. И. и А. М. Г., не са собственици на имот с идентификатор ***. С нотариален акт № 72/27.10.2017 г. ответниците А. Р. А., Б. Р. М. и М. А. Б. са прехвърлили собствеността върху имот с идентификатор ***. в полза на четвъртия ответник – Ш. И. А.. Ищцата С. М. И. основава предявения положителен иск за собственост в рамките на настоящето производство на твърденията си за новонастъпили факти и обстоятелства, следващи по време разрешения между страните спор по иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и относими към преценката дали планът за имота е преработен съгласно заповед № РД 46 – 549/15.04.1998 г. на МЗГАР, както и твърдения за изтекла в нейна полза придобивна давност. Конкретно ищцата посочва, че след влизане в сила на съдебното решение е издадено ново решение № 192/23.02.2011 г., с което на наследниците на М. Г. Г. е възстановена собствеността върху нива с площ 3 дка в м. „Ч.“. Сочи, че решението е било обжалвано и отменено с решение по гр. д. № 861/2011 г., като видно от мотивите на последното основание за отхвърляне на реституционната претенция е, че същата вече е уважена с решение на ПК № 29/02.07.1998 г. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е намерил предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за неоснователен. Приел е, че твърдените от ищцата нови факти – конкретно решение на ПК № ГВ 192/23.02.2011 г., не биха могли да обосновават извод за основателност на иска. Съгласно цитираното решение в действителност в полза на наследниците на М. Г. Г. е възстановена собствеността върху нива с площ 3 дка в м. „Ч.“, № *** по КК на землището на [населено място]. Същото решение обаче е прогласено за нищожно с влязло в сила решение от 31.01.2012 г. на Районен съд – Асеновград по адм. дело № 861/2011 г., постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Предвид прогласената нищожност на решението, същото не е годно да породи правни последици, респ. не съставлява нов факт в посочения от ищцата смисъл. За неоснователен е прието и твърдяното при условията на евентуалност от ищцата придобивно основание – давност, поради неизпълнена доказателствена тежест. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване по първия въпрос.При предявяване на установителен или осъдителен иск за собственост съсобствениците не са необходими другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК. Необходимо другарство е налице, когато по своя предмет делата на другарите са тъждествени, т. е. отнасят се до едно и също правоотношение, в което другарите имат идентично правно положение. Това са случаите, когато с оглед естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона, решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари /чл. 216, ал. 2 ГПК/. По исковете за защита на права, произтичащи от обикновена дялова съсобственост, каквато е налице в процесния случай, съсобствениците не са необходими другари, тъй като тази съсобственост не съставлява правоотношение, което по естеството си да налага решението на съда да бъде еднакво спрямо всички съсобственици, а и не съществува обективна правна норма, която да регламентира идентичност на делата на отделните съсобственици. В този смисъл е и константната практика на ВКС, изразена в решение № 221 /05.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1190/2011 г., I г. о., ГК, решение № 105/7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 833/2014 г., I г. о., ГК, решение № 15/25.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4909/2015 г., I г. о., ГК и др. Въззивното решение не се отклонява от възприетото правно разрешение. С оглед изложеното, не се установява поддържаното противоречие на въззивното решение с постановките на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, по отношение задълженията на съда да следи служебно за валидност и допустимост на първоинстанционното решение. Неотносими към решаващите изводи на въззивния съд са въпроси № 2 и № 3 от изложението, касаещи актовете на ПК от 1993 и 1998г. Същите не са обсъждани от въззивния съд, доколкото при преценката за неоснователност на предявения иск, съдът е съобразил, че искът за собственост се основава на твърдения за новонастъпили факти и обстоятелства, последващи постановяването на решение № 74/15.01.2008 г. по гр. д. 1577/2007 г. на Окръжен съд – Пловдив, потвърдено с решение № 901/26.01.2010 г. по гр. д. № 1959/2008 г. на ВКС. С последните е разрешен по окончателен за страните начин спорът между тях относно собствеността върху процесния имот, като е установено, че наследниците на М. Г. Г. – С. М. И. и А. М. Г., не са собственици на имот с идентификатор ***. Валидността на издадените административни актове, с които ищцата се легитимира като собственик на 1/2 от процесния имот, не е предмет на настоящето производство, доколкото същите като конкретно основание за придобиване правото на собственост върху имота са предмет на приключилото с влязъл в сила съдебен акт производство по иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, респ. посоченото основание е обхванато от СПН на постановеното решение. Решаващите изводи на въззивния съд са за недоказаност на новонастъпилите факти, твърдяни от ищцата, вкл. и придобивна давност. За пълнота следва да се отбележи, че съдът е констатирал, че макар комисията за разглеждане на възраженията против изготвения план за земеразделяне да е счела за основателна жалбата на С. М. И. и да е изготвила становище за нейното уважаване с предложение за размяна на парцели № * в масив * и № * в масив *, предложението не е възприето и одобрено от МЗГАР, поради което и поисканата промяна в местоположението на възстановения на наследниците на М. Г. Г. имот не е проведена. Предвид изложеното, поставените въпроси не могат да обосноват общото основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че касаторката не обосновава и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – не сочи и не представя съдебна практика по смисъла на цитираната разпоредба, в противоречие с която да счита, че е постановено въззивното решение. Липсата на обосновка е достатъчно основание за недопускане касационното обжалване на решението. Бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси не може да предпостави допускане касационното обжалване на въззивното решение. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторката основно с доводи, че съдът е постановил един необоснован съдебен акт. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото.Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на данни за направени такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.