Определение № 50596 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 731/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.Р. Р. касационна жалба на М. С. С. срещу решение № 1310 от 08.12.2021г. по възз.гр.д. № 1363/2021г. на Апелативен съд - София.С него е потвърдено решение № 261938/21.03.2021г. по гр.д.№ 330/2020г. на СГС за отхвърляне на иска, с правно основание чл. 557, ал.1, т.1 КЗ, на М. С. С. против Гаранционен фонд за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 11.12.2017г., в размер на 50 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.10.2019г. до окончателното й изплащане, и за присъждане на разноски в тежест на касатора. Основано на оплаквания за процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3, пр.2 и 3, искането е за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което искът да бъде уважен. В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи? По него касаторът се е позовал на решение № 69/26.07.2019г. по т.д.№ 2556/2018г., поддържайки, че с него е разрешен напълно „огледален казус“. 2.Следва ли въззивният съд да се съобразява с практиката на ВКС? По него касаторът се е позовал на решение № 214/08.01.2019г. по гр.д.№ 3921/2017г., IV г.о. Касаторът се е позовал на решение № 24/28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г., I г.о., решение № 127/05.04.2011г. по гр.д.№ 1321/2009г., IV г.о, решение № 554/08.02.2012г. по гр.д.№ 1163/2010г. IV г.о., решение № 65/30.07.2014г. по т.д.№ 1656/13, II т.о., решение № 3/15.03.2016г. по гр.д.№ 2526/2015, III г.о., решение № 52/07.06.2017г. по гр.д.№ 3463/2016г., I г.о. и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по следните въпроси: 3.Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти? 4.Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени всички относими доказателства и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения? 5.Следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания и твърдения за допуснати процесуални нарушения? 6.Следва ли въззивният съд да изложи подробни мотиви, след като това не е сторил първоинстанционият съд? 7.Следва ли въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? 8.Следва ли Гаранционен фонд да носи отговорност по чл.557, ал.1 КЗ за причинени неимуществени и имуществени вреди спрямо пострадал от пътно-транспортно произшествие, причинено от неизвестен извършител и неустановено/неидентифицирано/ моторно превозно средство, което е част от масовия градски транспорт? 9.Следва ли съдът да постанови решение на база предположения и догадки, а не на база събраните по делото доказателства? По тези въпроси касаторът е въвел и основанието за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Наред с това, се поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. В подадения чрез юрисконсулт К. Я. писмен отговор ответникът Гаранционен фонд оспорва касационната жалба.Поддържа, че липсва основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и въвежда доводи за неговата правилност. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Въззивният съд е приел за безспорно и установено, че на 11.12.2017г. ок. 8.35ч., в [населено място], ищецът е пътувал в автобус от масовия градски транспорт от линия № 111, движещ се по [улица]по посока от [улица]към [улица].Установил е, че преди автобусът да достигне до спирката на градския транспорт № 0200, „бл.350 ж.к. Л.“ готвещият се да слезе от автобуса ищец се е пуснал от осигурителната тръба за пътници, залитнал е напред и се е допрял с дясната си ръка на страничното стъкло на автобуса около средната врата.Прието е за установено, че по-късно ищецът е почувствал болки и е пренасочен към ВМА, където се е установило, че има изкълчване на дясната раменна става и счупване на дясната раменна кост.Въззивният съд е приел, че това е наложило оперативно лечение на ищеца на 13.12.2017г. - открито наместване и фиксация с метална пластина и 2 винта, както и болнично лечение с антибиотици, обезболяващи и противосъсирващи лекарства, след което ищецът е изписан на 15.12.2017г. с подобрение. Установил е, че ищецът е отсъствал от работа, поради временна неработоспособност, в период от общо 325 дни.Прието е за установено, че образуваното по случая с ищеца с постановление от 14.08.2018г. досъдебно производство е спряно с постановление от 08.09.2019г., поради неразкриване на извършителя.Формирани са мотиви, че за ангажиране на отговорността на ГФ по чл.557, ал.1, т.1 КЗ е необходимо да са налице две групи предпоставки: произшествието да е настъпило на територията на България, да е причинено от неидентифицирано МПС и от него да са настъпили вреди в резултат на смърт или телесни увреждания и, от друга страна, по отношение на водача на неидентифицираното МПС да са налице елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане – виновно противоправно поведение, което да е в пряка причинна връзка с причинените вреди.Като е анализирал условието „вредата да е причинена от неидентифицирано МПС“ и го е съпоставил с разпоредбите на чл.557, ал.2, т.1 КЗ и чл.557, ал.5 КЗ и е съобразил, че отговорността на ГФ е субсидиарна спрямо отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ и има заместваща я и обезпечителна функция, въззивният съд е приел, че ГФ отговаря за причинените от ПТП вреди само тогава, когато за тях не може да отговаря застрахователят: когато застраховка „ГО“ изобщо не е била сключвана или, когато е налице приравнената на нея посредством фикция хипотеза, в която водачът на увреждащото МПС( който може и да е имал застраховка) е напуснал местопроизшествието и той и превозното средство не могат да бъдат открити - неидентифицирано МПС, което е неустановено или неустановимо.Въззивният съд е приел, че в случая виновното и противоправно поведение на водача на автобуса е останало недоказано, в какъвто смисъл са и решаващите мотиви на първоинстанционния съд, към които е препратил, на осн. чл.272 ГПК.Формирани са от въззивната инстанция и собствени мотиви, че ищецът единствено е въвел твърдения, че автобусът е спрял внезапно, но тези твърдения не са установени, както и, че е неизяснена и причината за внезапното спиране на автобуса от приетото като неоспорено в тази част заключение на САТЕ.По тези съображения е прието, че не са доказани предпоставките на състава на непозволеното увреждане.Споделени са мотивите на първоинстанционния съд, че в случая е налице и валидно застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за всички автобуси от линия № 111 на масовия градски транспорт към датата на инцидента с ищеца.По всички тези съображения въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на безвиновната отговорност на ГФ, на основание чл.577, ал.1, т.1 КЗ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и за него е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от касационния съд въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на касационния съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по въпроси № 1 и № 2, тъй като не се разкрива противоречие на обжалваното решение с посочените от касатора, а всяко от тях е съобразено с конкретните факти по делото, като в случая въззивната инстанция изрично е констатирала, че ищецът единствено е въвел твърдения, че автобусът е спрял внезапно, но тези твърдения не са установени, както и, че е неизяснена и причината за внезапното спиране на автобуса от приетото като неоспорено в тази част заключение на САТЕ. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпроси № 8 и № 9 произтича от това, че те не кореспондират на решаващите изводи на въззивния съд и поради това не са обуславящи за изхода на спора, а и, освен това, отговорът им предполага извършването на преценка на правилността на изводите на въззивния съд за възприемане на фактическата обстановка и за обсъждане на доказателствата по делото.Следователно, тези въпроси не отговарят на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК. Налице е общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по поставените от касатора процесуалноправни въпроси № 3-7, които касаят правомощията на въззивната инстанция и в т.см. са обусловили изводите по конкретното дело.Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по тях произтича от липсата на въведените допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях има формирана съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, с която въззивното решение е изцяло съобразено.Задължителната съдебна практика (Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС) и създадената въз основа на него съдебна практика по см. на чл.280, ал.1 предл. посл. ГПК, в т.ч. цитираните от касатора решения, постановени по чл.290 ГПК, последователно приема следното: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Като инстанция по същество, въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи (например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства), въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално-правни норми (в този смисъл и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. и други). Тези правомощия на въззивния съд са ограничени от разпоредбата на чл.269 ГПК, която го задължава да се произнесе по основателността на иска и по правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение само въз основа на оплакванията и доводите, заявени във въззивните жалби на страните. Съгласно т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Независимо, че в случая въззивният съд не се е произнесъл изрично по въведеното във въззивната жалба оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по чл.146 ГПК във връзка с доклада, видно от мотивите на въззивното решение, същите са приети за неоснователни.Въззивният съд е взел предвид, разгледал и обсъдил доказателствения материал по делото, относим към правно-релевантните за спора факти, и е изложил свои собствени мотиви по предмета на въззивното производство, конкретно във връзка с предпоставките на търсената безвиновна отговорност на ГФ. Настоящият състав на касационния съд намира, че липсва основание да се допуска касационно обжалване на обжалваното решение и на въведеното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко от мотивите, без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Очевидната неправилност като основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая касаторът не е обосновал нито една от възможните хипотези на очевидна неправилност, очертани от практиката на ВКС и в рамките на правомощията по чл. 288 ГПК, пряко въз основа на изложените мотиви, настоящият състав на ВКС не намира въззивното решение да е очевидно неправилно. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на Гаранционен фонд, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, във вр. чл.37 ЗПП, във вр. чл.25а, ал.3 Наредба за заплащането на правната помощ, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: