Определение № 2369 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 40/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. Л. А., чрез адв. Л. Б., срещу въззивно решение № 4982/28.08.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 3898/2024 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 12781/19.07.2023 г. по гр. д. № 41594/2022 г. на Софийския районен съд, с което упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете В. Х. К. е предоставено на бащата Х. Д. К.; определен е режим на лични контакти между детето и майката, като последната е осъдена да заплаща месечна издръжка в размер на 195 лв., считано от влизане на въззивното решение в сила до настъпване на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на това задължение. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) следва ли съдът да се произнесе по всички своевременно направени възражения; 2) задължен ли е съдът да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото; 3) длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение; 4) длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма - длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора; 5) съдът следва ли да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства относно правнорелевантните за спора факти, да констатира съществуващите между тях противоречия и да каже кои счита за достоверни и кои не, излагайки мотиви за това; 6) следва ли съдът да следи служебно за защита интересите на детето; 7) следва ли съдът да е обвързан с желанията на детето при постановяване на решението; 8) следва ли да се установят нови обстоятелства, които да влошават положението на детето при родителя, при който е, за да обоснове тази промяна на упражняване на родителските права, местоживеенето на детето и режима на лични отношения; 9) следва ли съдът да не допуска да се влошава положението му, което е имало преди промяна на родителските права, местоживеенето и режима на лични отношения; 10) следва ли родителят да съдейства на детето за правилното му възпитание и развитие, като посещението на училище е нормално и очаквано събитие в неговия живот; непосещаването на училище подобрява ли състоянието на детето и отразява ли се на ефикасността на взетите мерки по промяна на упражняването на родителските права. Ответникът по касационната жалба Х. Д. К., чрез адв.Л. Б., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за нейната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По спора за упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете В. К. (на 17 г.), въззивният съд е приел, че по-пригодният родител е бащата – Х. К.. Посочено е, че с решение № ІІІ-117-11/12.06.2013 г. по гр. д. № 1981/2012 г. на Софийския районен съд, родителските права са били предоставени за упражняване на майката. Впоследствие е настъпила фактическа промяна, като от 08.08.2022 г. по свое собствено желание В. отишла да живее при своя баща, тъй като отношенията с майка й се влошили много, а и към този момент момичето е било диагностицирано със социална фобия, за която е назначена съответната терапия. Според заключението на приетата по делото СППЕ, взаимоотношенията между майката и В. са сериозно компрометирани, като комуникацията между тях е затруднена. Ищцата не е успяла да се приспособи и да промени стила си на родителстване спрямо новите потребности на подрастващата си дъщеря, което е довело до проблем в общуването между тях. Стилът на комуникация на майката с момичето носи риск от задълбочаване и още по-значително влошаване на техните отношения, ако не бъде променен; поведението на майката в контекста на комуникацията с дъщеря й може да бъде оценено като емоционално насилие от страна на майката – вменяване на вина на детето, критикуване, интрузивно настояване за осъществяване на контакт, когато такъв се отказва. Контролиращото, вменяващо вина и критично отношение на майката не е в интерес на непълнолетната В.. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, социалните доклади и заключението на психологическата експертиза, като е подложил на анализ, съпоставка и оценка всеки от критериите, имащи значение за разрешаване на въпроса на кого от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права, съдът е приел, че с оглед интереса на детето, в случая бащата е този, който трябва да бъде предпочетен. Посочено е, че промяната на местоживеенето на детето при баща й се отразява положително на непълнолетната В., която се чувства по-спокойна и уверена. Бащата е родителят, който към настоящия момент успява да осигури подкрепяща среда, в която момичето да успее да се справи със социалната фобия, да възстанови социалните си контакти и да продължи своето образование и изграждане като личност. Преминаването към самостоятелна форма на обучение е било изцяло съобразено със здравословното състояние на детето, поради което не може тези действия на бащата не могат да бъдат преценени като вредни за възпитанието и израстването на В.. При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че поддържаните от касаторката предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. По първата група въпроси в изложението (№1-№6) следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните относно правно релевантните факти, а напротив - изключително подробно е изложил мотиви по всички критерии, относими за разрешаването на спора за родителските права, респ. - при конкретно установените обстоятелства, каква защита налага съблюдаването на най-добрия интерес на детето. В практиката на ВС и ВКС е изяснено, че мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси и обстоятелства, разглеждани в тяхната съвкупност, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като пълноценни личности. Критериите, от които се ръководи съдът при решаване на спор за упражняване на родителски права са посочени в ППВС № 1/1974 г., част от тях са нормативно уредени в чл. 59, ал. 4 СК, но изброяването им в съдебната практика и в СК е примерно, а не изчерпателно. Съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично обстоятелства, стига те да са от значение за спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Релевантните факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени поотделно и в съвкупност, като във всеки случай съдът е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях, като се ръководи най-напред от интереса на детето. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е водещ при преценката на кого от двамата родители да се възложи прякото упражняване на родителските права. Съдът трябва да обсъди дали комплексът от обстоятелства (общи и специфични) се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които го определят, като водещ критерий е детският интерес (вж. - решение № 215/21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/2010 г., III г. о., решение № 280/20.07.2011 г. по гр. д. № 888/2010 г., IV г. о., решение № 152/18.06.2012 г. по гр. д. № 1066/2011 г., III г. о., решение № 65/28.02.2014 г. по гр. д. № 4202/2013 г., IV г. о., решение № 331/01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г., IV г. о., решение № 243/08.07.2014 г. по гр. д. № 7289/2013 г., IV г. о. и др.). Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения, вкл. и на цитираната от касаторката съдебна практика. Несъгласието на страната с извършения от въззивната инстанция анализ и оценка на доказателствата, както и с крайния резултат по спора, не съставлява аргумент за твърдяното едностранчиво или избирателно обсъждане на доказателства, факти и твърдения от решаващия съд и не може да обуслови селектирането на жалбата. Последните четири въпроса в изложението (№7-№10) нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са фактически – свързани са с оценката на конкретни факти и обстоятелства и с направения от съда анализ на доказателствата по делото. Въпросите са формулирани по начин, който предпоставя отговор съответстващ на защитната теза на жалбоподателката, а не отговор, основан на установените факти и доказателствата по делото. При данните за сериозни проблеми във връзката майка – дъщеря (за които причината основно е в поведението на майката); за съществуващите здравословни проблеми на момичето; съобразявайки възрастта му (на 17 г. към момента; а след няколко месеца ще навърши пълнолетие); обстоятелството, че по собствена воля и желание се е преместило преди няколко години да живее при бащата, като това се е отразило благоприятно на физическото и психическото здраве на В., всички тези специфични за спора обстоятелства са дали основание на въззивния съд да приеме, че бащата е по-пригодният родител, на когото следва да се предостави упражняването на родителските права. С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора, жалбоподателката следва да заплати на ответника по жалбата разноските за настоящата инстанция, които възлизат на сумата 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение