Определение № 3107 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3977/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. Н. и Р. А. Х. - Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 110 от 22.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 562/2023 г. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Конкретни оплаквания са направени само относно иска по чл. 108 ЗС. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260025 от 15.07.2022 г., допълнено с решение № 260002 от 17.03.2023 г., поправено с решение № 260004 от 06.06.2023 г., постановени по гр. д. № 442/2020 г. на Балчишкия районен съд, в частта, с която на касаторите е признато право на задържане на съсобствения имот - вилно място с идентификатор ***, по КККР на [населено място], общ. Б., в. з. „И.“, с площ от 461 кв. м, ведно с построената в него масивна двуетажна сграда със застроена площ от 30 кв. м с идентификатор ****. Със същото решение въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в останалата обжалвана част, с която по предявения от В. Й. Л. и И. Й. П. срещу касаторите иск с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищците са собственици на 1/3 ид. част от посочения имот и ответниците са осъдени да им предадат владението върху нея, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен частично нот. акт № 6/2016 г., както и в частта, с която са отхвърлени насрещните искове на касаторите за заплащане стойността на извършени подобрения в имота за разликата над 4711,92 лв. до 6063 лв. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците по ревандикационния иск И. Й. П. и В. Й. Л. са наследници по закон /първи братовчеди / на В. П. П., починал на 27.05.2014 г., който е бил собственик на процесния имот. С договор от 02.11.2004 г., обективиран в нот. акт № 130/2004 г., същият е продал на Н. И. Н. 2/3 ид. части от имота по време на брака му с ответницата Р. А. Х.-Н.. Н. И. Н. е починал на 06.09.2015 г. и е оставил за свои наследници по закон двете ответници – преживяла съпруга и дъщеря. С нот. акт № 6/2016 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, ответниците са признати за собственици на 1/3 ид. част от имота на основание наследство и давностно владение, а с нот. акт № 8/2016 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, същите са признати за собственици на целия имот. Във връзка с възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност по отношение на 1/3 ид. част от имота, считано от 02.11.2004 г., по делото са разпитани и свидетели. Свидетелката С. С. /съпруга на ищеца/ е заявила, че е живеела в [населено място] и всяко лято отсядала на процесната вила за лятна почивка минимум по две седмици. Не познавала съседите и не е виждала майстори в имота. Докато била на вилата им идвали и приятели, като последно била там през 2013г. С наследодателя на ищците се познавали от 1978 г., като и двамата били завършили строителния техникум. Свидетелката давала строителна линия за вилата към 1978-1979 г. Свидетелят С. Д. /приятел на ищеца от казармата/ е посочил, че е ходил на вилата по покана на ищеца 5-6 пъти, последно към 2007 г. Освен наследодателя на ищците, който живеел на вилата, свидетелят не е виждал други хора когато е ходил там. Свидетелят С. Ж. е заявил, че ответниците са му съседи в [населено място]. Не живеели постоянно, идвали пролетта, заминавали като се влоши времето. „В началото“ в имота виждал П., съпругата му Я. и синът им В.. В. виждал последно много отдавна, когато работел в к.к. „А.”, преди повече от десет години. След като починал П. мястото запустяло и започнало да придобива вид след като съседките започнали да идват и да го чистят. Някакъв човек от [населено място] молил свидетеля за инструмент и от благодарност го канел да се почерпят. Тогава свидетелят видял, че правят някакви промени, с фаянс се занимавал. През 2020 г. му искали инструменти. Свидетелката Й. К. е заявила, че има вилен имот, съседен на процесния. В него живеели Я., В. и П.. Като починала Я. мястото се занемарило и след години било обрасло с храсти, като не се виждала вилата. След време дошли новите собственици и изчистили мястото от храсти, лиани, отворила се вилата. Пръскали с препарати, ремонти правили, подпорна стена, банята, подменили водопроводните тръби, нови плочи. Дошли преди доста години, виждала ги когато ходи лятото. Свидетелката била пенсионерка от 2007 г., като преди това ходела на своята вила събота и неделя. Помнела ги от преди да почине свекърва й през 2015 г. След смъртта на В. други хора освен В. и Р. не е виждала. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС в полза на ответниците не е осъществен. Позовавайки се на дадените в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения съдът е посочил, че ако фактическата власт върху вещта е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. За да придобие правото на собственост върху чуждите идеални части, той следва с едностранни действия да превърне държанието им във владение. За да се приеме, че съсобственикът е променил намерението си и е започнал да владее вещта само за себе си, необходимо е да се установи, че той е извършил такива действия, които недвусмислено сочат, че счита вещта за своя и ако другите съсобственици опитат да установят фактическа власт върху нея, ще бъдат отблъснати. В случая, в резултат на разпоредителната сделка от 02.11.2004 г. по отношение на процесния имот е възникнала съсобственост между наследодателя на ищците, от една страна, и наследадотеля на ответниците и съпругата му – от друга, което предполага съвладение. Изложени са съображения, че от събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания, преценявани поотделно и в съвкупност, а тези на свидетелката С. С. и при условията на чл.172 ГПК, не може да се направи извод за установено завладяване от страна на приобретателя на 2/3 ид. части от имота Н. Н. на собствената на праводателя му В. П. 1/3 ид. част за времето от 2004 г. Никой от разпитаните свидетели никога не е виждал в имота Н. Н.. Преди предприетите от ответниците през 2016 г. ремонтни дейности имотът е бил занемарен, мястото било потънало в бурени, липсвала входна врата на имота, сградата била порутена отвътре и с пробит покрив, от който имало прораснала растителност и не било възможно да се обитава. Това дава основание да се приеме, че след придобиване през 2004 г. на правото на собственост върху 2/3 ид. части от имота, наследодателят на ответниците не е предприемал нито фактически действия по реализиране на собственото си право на собственост върху 2/3 ид. части, нито такива по своене на дела на праводателя си - чуждата 1/3 ид. част. Не е установено Н. И. Н. /самостоятелно, съвместно със съпругата си, или чрез трети лица/ в периода от 2004 г. до смъртта си през 2015 г. да е упражнявал фактическата власт върху имота, извършвайки действия, от които да следва, че се е считал за единствен негов собственик, да е демонстрирал собственическо отношение по отношение на целия имот. Твърдението на ответниците за своене на чуждата 1/3 ид. част от 2004 г. се опровергава и от факта, че на 11.12.2006 г. двамата съсобственика В. П. и Н. Н. са изготвили съвместно искане за изменение на ПУП-ПЗ и РУП в частта на имота им във връзка с бъдещо застрояване. Свидетелските показания не дават категорична информация кога двете ответници са започнали да стопанисват имота, няма и други доказателства, които да обосноват извод, че са предприели каквито и да е действия, израз на собственическите им правомощия, респ. на завладяване на чуждата идеална част, в който и да е момент преди 2016 г. Само по себе си декларирането на имот като изключителна собственост, както и заплащането на дължимите за него данъци, не представляват своене на вещта по смисъла на чл. 79 ЗС, като в случая дори данъците за имота, дължими за периода 2011 г. – 2017 г. са платени наведнъж през 2017 г. Съдът е приел, че едва през 2016 г., когато са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост и са започнали цялостен ремонт на вилната сграда, ответниците са започнали да упражняват фактическата власт върху целия имот само за себе си, откогато до предявяването на иска по чл. 108 ЗС на 18.09.2020 г. давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл, нито е изтекла кратката давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, въпреки че владението им не е било добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. По тези съображения искът по чл. 108 ЗС е приет за основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При проверка на правилността на първоинстанционното решение може ли въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; 2. Може ли въззивният съд, без да е сезиран с такова оплакване, служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства; 3. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстаниионното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма; 4. Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете високата евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК; 5. Как следва съдът да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално свидетелските показания, при наличието на противоречие, както между показанията на различните групи свидетели, така и между тези показания и данните за правно релевантни факти, съдържащи се в други доказателства; 6. Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; 7. Какви са предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност; 8. Как следва да се прилага установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването и длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест в хипотезата на изготвен доклад от първоинстанпионния съд, в който липсват указания до страните, че е налице оборима презумпция по чл. 69 ЗС, разместваща доказателствената тежест; 9. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, с приетите от съда доказателства; 10. Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие с чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която постановява, че в производството по делото трябва да се установи истината; 11. Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност; 12. Задължен ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се; 13. Може ли въззивният съд в мотивите на постановеното решение да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други; 14. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти; 15. Може ли въззивният съд да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства; 16. Следва ли съдът да даде указания по приложението на установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й, т.е. по приложението на установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й в хипотеза, при която възражението за придобивна давност се противопоставя на притежавалото към момента на изтичане на давността лице; 17. По правомощията на въззивния съд при неточно изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания за страните, че е налице оборима презумция по чл. 69 ЗС, разместваща доказателствената тежест и задължението на въззивния съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест в тази хипотеза; 18. Необходимо ли е да се извършва пълно и главно доказване на факт, който е неизгоден, че се е осъществил; 19. Спазен ли е принципът на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, с приетите от съда доказателства; 20. Начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината; 21. Възможно ли е да бъде придобито право на собственост върху недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен спор за собственост. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите три въпроса не са доразвити по никакъв начин в изложението и от формулировката им не става ясно във връзка с кои конкретни правни разрешения и изводи на въззивния съд са зададени. Освен това по тези въпроси, както и по следващите въпроси от № 4 до № 10 вкл., касаторите се позовават на противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2001 г. на ОСГК и с многобройна казуална практика на ВКС без да сочат съответните решения към кой от тези въпроси се отнасят и в какво се състои противоречието с тях. Съгласно дадените в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК задължителни разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при наличие на направено от страната позоваване във въззивната жалба или отговора. Дори да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В изпълнение на основополагащия в процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания до страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и необходимостта да ангажират съответни доказателства. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма /т. 3/. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като непълнота на доклада не е констатирана, доказателствените искания на ответниците са уважени от районния съд и пред втората инстанция доказателствени искания не са правени, нито е следвало да се събират доказателства, необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Във връзка с очертания от становищата на страните спорен по делото въпрос дали в полза на ответниците е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС следва да се отбележи, че съгласно разясненията, дадени с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, в настоящата хипотеза, при която и двете страни разполагат с документ за собственост, тежестта да докажат съществуването на признатото от нотариуса с нот. акт № 6/2016 г. право е била тяхна, като в случая това не е било сторено. По отношение на поставените свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касаторите казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Свидетелските показания са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, тези на съпругата на ищеца при условията на чл. 172 ГПК, и въз основа на установените от тях факти въззивният съд е приел, че по делото не е установено след сключването на договора за покупко-продажба на 2/3 ид.части от процесния имот през 2004 г. приобретателят да е завладял и останалата 1/3 ид. част от него. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационното жалба. Поставеният осми въпрос относно приложението на чл. 69 ЗС е решен в съответствие с дадените в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС разяснения, според които ако фактическата власт върху вещта е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, както е в случая, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държанието им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, което в случая съдът е приел, че е сторено от касаторите едва през 2016 г. със снабдяването им с констативен нотариален акт за собственост по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК. Последната група въпроси от № 16 до № 21 също не са доразвити в изложението и във връзка с тях касаторите се позовават единствено на противоречие на въззивното решение с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, което има отношение само към последния поставен въпрос. В т. 3 на тълкувателното решение е прието, че е възможно да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост, но в случая въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос, а и с оглед посочените по-горе съображения на съда за уважаването на иска същият не обуславя изхода на спора. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие със задължителната практика на ВКС, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито жалбоподателите са изложили доводи относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, респ. за визираните в т. 4 на посоченото по-горе тълкувателно решение предпоставки, които в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, респ. ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая такива пороци на решението не са налице като в допълнение следва да се отбележи, че дори според твърдението на касаторите да се приеме, че ищците в първоинстанционното производство не са единствени наследници на В. П., какъвто факт не е приет за установен, това не би довело до нередовност на исковата молба, тъй като съсобствениците на недвижим имот по предявен от тях или срещу тях иск за собственост са обикновени, а не задължителни другари. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 2000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,