Определение № 5009 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 844/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 115 369/06.10.2025 година, подадена Д. Х. Х., срещу решение № 4673/16.07.2025 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-ти въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 6338/2024 година. С въззивното решение на Софийски градски съд частично е потвърдил и частично е отменил първоинстанционното решение № 3659/29.02.2024 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 37-ми състав, постановено по гр. д. № 23 149/2023 година като е постановил друго, с което на основание чл. 128, ал. 1 от СК, при което на основание чл. 59, ал. 9 от СК (сега чл. 59, ал. 11 от СК) е изменен определения с, влязлото в сила на 17.05.2018 година, решение № 409 963/17.05.2018 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 83-ти състав, постановено по гр. д. № 56 489/2017 година режим на упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на детето Б. Д. Х., като упражняването на родителските права върху него е предоставено на майката Л. А. И., като е постановено детето да живее при нея, а на бащата Д. Х. Х. е определен режим на лични отношения с детето В подадената от Д. Х. Х. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Л. А. И. насрещен иск по чл. 59, ал. 9 от СК (сега чл. 59, ал. 11 от СК) да бъде отхвърлен, като бъде уважен предявения от него иск по чл. 59, ал. 9 от СК (сега чл. 59. ал. 11 от СК) като му бъде предоставено упражняването на родителските права върху детето Б. Д. Х., а на майката Л. А. И. бъде определен режим на лични отношения с детето. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалби Л. А. И. е подала отговор с вх. № 3210/12.01.2026 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 4673/16.07.2025 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-ти въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 6338/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено. Д. Х. Х. е бил уведомен за обжалваното решение на 05.09.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 115 369/06.10.2025 година, като 05.10.2025 година е неприсъствен ден. Поради това, с оглед правилото на чл. 60, ал. 6 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че съгласно приетото в ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година, което не било загубило своята актуалност и към настоящия момент, определянето на родителя, който еднолично щял да упражнява родителските права в бъдеще ставало, като се държало сметка за интересите на децата. В понятието „интереси на децата“ се включвали необходимостта от възпитателски качества на родителите, като се взели предвид образованието, културата, мирогледът и другите качества на личността на отделния родител, като същественото било не тяхното наличие, а конкретното им проявление, от което се определял авторитетът на родителя в обществото и пред децата. Поради това от значение било умението на родителя добре да направлява децата в живота, да им дава положителен пример, да им внушава правилни постъпки и т. н. Следвало да се държи сметка за грижите и отношение на родителите към децата, като под грижи за децата се разбирали личните усилия на родителя във връзка с отглеждането им, надзора и възпитателските похвати по изграждането личността на всяко от децата. Също така следвало да се държи сметка и за желанието на родителите да отглеждат децата, привързаността на децата към родителите, като привързаността била налице, когато са се били развили чувствата на детето поради сериозността и авторитета на родителя, а не поради угаждане и разглезване. Следвало да се има предвид полът на децата, както и възрастта на децата, а също и съвместното живеене на децата, като било посочено, че когато децата живеят и растат заедно у тях се развивали чувства на привързаност и взаимопомощ. В случая и двете страни били поискали предоставяне упражняване родителските права по отношение на роденото от брака дете-Б. Д. Х.. Законът предвиждал едновременното действие на диспозитивното и на служебното начало, по преценка на съда, воден от интереса на детето. Интересът на детето бил установен като главен критерий при решаването на спор между родителите относно упражняването на родителските права и мерките на лични отношения между тях и детето. Като неразделна част от интереса на детето следвало да се приеме и скрепеното в чл.8 от ЕКЗПЧОС право на личен и на семеен живот, включително общуването му и с двамата родители. ЕСПЧ многократно бил отбелязвал в решенията си, че възможността на родител и дете да бъдат заедно представлявала основен елемент от семейния живот и била защитена по силата на чл. 8 от Конвенцията. Съгласно чл. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана от Република България през 1991 година): „Висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи“. В чл. 24 от Х. на основаните права на Европейския съюз било постановено: „При всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение“. Понятието за висшите интереси на детето произтичало от втория принцип на Декларацията за правата на детето от 20.11.1059 година. на Общото събрание на ООН, който гласял следното: „Детето ще се ползва от специална защита и на него ще му бъдат предоставени възможности и улеснения, чрез закона или чрез други средства, които да му позволят да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен и нормален начин и в условия на свобода и достойнство. При приемането на законите за тази цел най-доброто осигуряване на интересите на детето трябва да бъде най-висше съображение.“. Въззивният съд, съобразявайки събраните доказателства, приложимото наднационално законодателство относно висшият интерес на детето и т. 2 от ТР № 1/03.07.2017 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 готина на ОСГК на ВКС, съгласно която разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от СК изключвала възможността родителските права да бъдели предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигнело споразумение по упражняването им, формирал извод, че родителските права следвало да бъдат предоставени за упражняване само на единия от двамата родители. С оглед задължението на съда да следи служебно за интересите на ненавършилото пълнолетие дете при произнасянето по въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК, въззивният съд бил приел заключението на комплексна съдебна психологическа и педагогическа експертиза. Съгласно проведеното психологично-педагогическо експертното обследване на детето по допуснатата експертиза, вещите лица били посочили, че при Б. Д. Х. се наблюдавали всички характеристики на така наречената задръжка в психичното развитие. Задръжката на психичното развитие при детето била причина за изоставане в темповете на развитие на когнитивната, емоционално-волевата и моторната сфера на психичната дейност на главния мозък. Възприятието у детето било фрагментирано забавено и неточно, т. е. при взаимодействието с някакъв предмет то не винаги можело да разбере какво е това. Изследването на вербалната памет на Б. Д. Х. показало нарушения в процесите на запомняне и задържане на краткосрочната вербална памет. Дългосрочната памет била по-добре развита при него. При Б. Д. Х. били установени нарушения на вниманието, което било характерен признак на деца със задръжка в психичното развитие. Вниманието му било повърхностно, краткотрайно, нестабилно, всякакви стимули, било то тактилни, слухови или визуални, можели да го разсейват прекомерно, до степен да забрави какво бил вършил преди това. По тази причина, за да продължил, понякога се налагало да бъде връщан от възрастен към заниманието му и да му бъдело припомнено какво трябва да се направи. От страна на моторната сфера се наблюдавали характерните за такива случаи нарушения като затруднения във формирането на фината моторика. Б. Д. Х. винаги бил срещал трудности да оцветява или рисува някакви малки детайли още от предучилищна възраст. На този етап уменията за писане не били добре автоматизирани и лесно се разпадали под въздействие на емоциите или умора. От страна на емоционално-волевата сфера можело да се отбележат следните нарушения: при Б. Д. Х. се наблюдавали клинични нива на тревожност. При тези деца, като цяло емоциите оставали по-нестабилни, детето можело да бъде конфликтно, раздразнително, агресивно, което естествено не се одобрявало от обществото. Когато не срещал необходимото одобрение, грижа, съчувствие и подкрепа, това водело до деформация на личността. Общото ниво на тревожност при Б. Д. Х. било много високо. Вещите лица били констатирали, че 90 % от момчетата у нас имали по-ниски нива на тревожност от това на Б. Д. Х.. Съгласно заключението на допусната пред първоинстанционния съд комплексна съдебна психологична и психиатрична експертиза, вещите лица били обследвали родителският капацитет и двамата родителите, като били посочили, че бащата Д. Х. Х. невинаги успявал да посрещне емоционалните нужди на детето по достатъчно подходящ начин, реагирайки с раздразнение, обиди и физическа агресия. От една страна това очевидно било свързано с трудността на бащата да удържа фрустрацията си от поведение на детето, което той разпознавал като проблемно и, съответно, нуждаещо се от санкциониране, но от друга, било свързано и с изповядваните от него ценности и разбирания за правилно и добро родителстване, които включвали подобни прояви на възпитание („...аз съм строг родител, миналата година, в първи клас му ударих шамар .. беше с възпитателна цел, заради училището. отказваше да си пише домашното, отказваше да ме слуша.“). В същото време разкриването пред вещите лица (но и в молбите до съда) на тези ценности и разбирания за възпитание през насилие не се съпровождало с негативна конотация, нито пък изразявал съжаление за използваните възпитателни методи, включващи физическо и психическо насилие (шамари и обиди) спрямо детето. В тези негативни аспекти на родителска грижа следвало да се отнесе и подчертано манипулативното отношение на бащата спрямо детето в хода развиващия се конфликт между него и майката Л. А. И.. Вещите лица били посочили, че използването на детето като инструмент за постигане на надмощие в конфликта с другия родител, следвало да се разглежда като форма на злоупотреба с детето и лошо родителстване с риск от емоционално травмиране на детето и въвличането му в конфликт на лоялност. Според вещите лица майката Л. А. И. била родителят, способен в най-голяма степен да се ангажира непосредствено и активно, с необходимото търпение и постоянство в процеса на подпомагане на детето в справяне с училищните задължения и като цяло да прояви повече разбиране и сдържаност при посрещане на обучителните затруднения на Б. Д. Х.. Личностните качества на бащата в това отношение изглеждали ограничени, като се опитвал да компенсира това с осигуряването на максимално добро образование за детето чрез финансовото му обезпечаване. В заключение било посочено, че и двамата родители имали изграден добър базисен родителски капацитет, при продължаващо възпитание по подобен начин от страна на бащата се увеличавал и рискът от нанасяне на устойчиви и/или значими негативни последици върху психиката на детето. Именно тези негативни последици, които били констатирали вещите лица в експертното си изследване пред първата съдебна инстанция и за които били изразили опасенията в тази насока, били констатирани на един по-късен етап в допусната и приета пред въззивният съд КСППЕ, характеризиращи се с задръжка в психичното развитие на детето, за което било имало индикации още в предучилищна възраст. Последователно обследваните промени в състояние на детето и констатираните високи клинични нива на тревожност, както и констатираните когнитивни дефицити, водели до еднозначен извод за влошаване на неговото психоемоционално състояние. Установило се, че и двамата родители имали възможност да полагат грижи за детето. Майката Л. А. И. била определена с висок родителски капацитет, докато при бащата Д. Х. Х. бил констатиран по-нисък от средното за бащи родителските капацитет, емоционална топлина и свързване с детето, дължащо се не само на трудностите на Б. Д. Х., но и на устойчивите личностни акцентуации на бащата, установени в хода на експертните изследвания. При преценка на обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК (сега чл. 59, ал. 6 от СК), съблюдавайки най-добрия интерес на детето Б. Д. Х., включващ в най-широк смисъл добруването и благоденствието му и с оглед конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд намирал, че местоживеенето му следвало да бъде при неговата майка Л. А. И., която да упражнява родителските права. Съдът разглеждал въпроса за предоставянето на родителската отговорност в контекста на местоживеенето на детето, доколкото след раздялата на родителите целесъобразно било малолетното дете да живее преимуществено при родителя, на когото било възложено упражняването на тази отговорност, с оглед липсата на важни обстоятелства, които да правели допустимо отделното живеене на детето. Несъмнено било, че двамата родители изразявали желание и готовност да упражняват родителските права по отношение на малолетната им дете и притежават родителски капацитет, преценен през призмата на способността да предоставят адекватни и достатъчни родителски грижи и през тази на възпитателските им качества, но при дефицит в директната комуникация помежду им (установени със заключенията на приетите по делото експертизи, както и множеството социални доклади). При нито един от тях не се констатирали данни за преки и абсолютни рискови фактори за отглеждането на детето. Въпреки това не бивало да бъдат пренебрегвани констатациите на вещите лица, че поведенческите прояви на бащата Д. Х. Х. сочели към отчетлива затрудненост в намирането на адекватни поведенчески реакции спрямо емоционалните изблици на тревожност и страх у детето, поради което отношенията между Б. Д. Х. и баща му боло дефинирани като дисфункционални. Следвало да бъде акцентирано и върху използваните от страна на бащата възпитателски методи, включващи физическо и психическо насилие над детето (шамари и обиди) и подчертано манипулативно поведение от страна на бащата и въвличането на детето в конфликт на лоялност. В тази връзка било препоръчано бащата да потърси специализирана психологическа помощ за развитие на по ефективен родителски подход, съобразен с емоционалните потребности на детето. И при двамата родители били установени доходи, позволяващи им без затруднения да покрият собствените си и на детето материални нужди. Не се установявало родителите да имат брачни партньори или да живеят във фактическо съжителство. Преценката на критериите за пол и възраст предполагали удовлетворяване на интереса на детето чрез възлагане на родителската отговорност на майката. Последните предопределяли необходимостта от среда, в която малолетният да намирал опора и разбиране от майка си в ежедневен план. Въззивният съд съобразявал и постановките заложени в ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година, където било посочено, че майката било по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава децата от женски пол и наравно да отглежда и възпитава момчетата. Още повече, майката Л. А. И. била установена с висок родителски капацитет, същата била добре адаптирана личност с автономна структура и липса на клиничен дистрес. Констатирана била много силна връзка с детето, съществуваща още от раждане му. Констатирано било, че отношенията с бащата били значително по-напрегнати за детето, отколкото тези с майката, тъй като Б. Д. Х. усещал, че баща му бил по-недоволен от него, докато при майката не били наблюдавани разминавания между нейните очаквания и физическите, когнитивни и психологически характеристики на детето. Анализът на доказателствената съвкупност налагал извод за сложен комплекс от фактори, повлияли на отношенията между родителите и детето Б. Д. Х.. От една страна били доказани в производството комуникационните затруднения между майката и бащата, особеностите на родителският им модел на поведение, но от друга, воден от висшият интерес на детето, съдът бил длъжен да зачете наличието на регрес в психоемоционалното поведение на Б. Д. Х. и задръжка в психичното му развитие, породено от различни фактори, изискващи на детето да бъдело обърнато необходимото внимание и грижа, поради което и предвид специфичният родителски модел на бащата, упражняването на родителските права и местоживеене на детето Б. Д. Х. следва да бъде при неговата майка Л. А. И.. По тези съображения, първоинстанционното решение в обжалваните му части за упражняването на родителските права и местоживеенето на детето, следвало да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Правото на всяко дете да общува с неговите родители било основно негово право, закрепено както във вътрешното ни законодателство-чл. 124, ал. 2 от СК, така и в международните актове, по които Република България е страна чл. 9, §. 1 от Конвенцията за правата на детето и чл. 8 от ЕКЗПЧОС, където правото на детето за общуване с двамата му родители било проявление на правото на семеен живот. В този смисъл е последователната съдебна практика на ВКС, както и на ЕСПЧ. Връзката дете-родител, която била признато право от конвенциите целяла да способства за правилното физико-психологично и социално развитие на всяко дете като личност и да го предпази от развитие на синдром на родителско отчуждение в случай, че се приоритизирал контакта само с единия родител. Затова и бидейки задължен да следи служебно за интереса на децата, въззивният съд следвало да установи такъв режим на детето Б. Д. Х. с неговият баща-родителят, на когото не били възложени родителските права, щял да му даде възможност за пълноценно общуване с него. Едно от проявленията на пълноценното общуване било родителят да контактувал с детето си в контекста на неговите ежедневни нужди, т. е. той да участвал и в делниците, но само в случаите, когато това не се използвало за негативно въздействие чрез детето срещу другия родител, при влошени отношения между страните. За решението на въззивния съд в частта за режима на лични отношения във всички случаи отново бил значим интересът на децата. Режимът на лични отношения целял детето Б. Д. Х. да расте и се развива като пълноценна личност, чувствайки подкрепата и грижата на всеки от двамата родители. Право на всяко дете, произтичащо от неговата естествена потребност, било да общува с всеки от родителите си. По изложените съображения, мерките за лични отношения следвало да отчитат конкретните обстоятелства и да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не било предоставено упражняването на родителските права. Въззивният съд приемал, че интересът на детето изисквал то да има пълноценна връзка с баща си. Въззивният съдебен състав считал, че не можело да се обоснове извод, че бащата има поведение, което представлява риск за живота, или здравето на детето Б. Д. Х. към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство. Също така вещите лица били заключили, че действащият към момента на изследването режим на лични контакти, в който детето било една седмица при майката и една седмица при бащата не бил в негов интерес, като било съобразено и местоживеенето на бащата и местонахождението на учебното заведение на Б. Д. Х., поради което вещите лица били посочили, че 14 дни в месеца пътуване през града в пикови часове било нецелесъобразно за детето, тъй като това щяло да то натовари физически и да отнеме от времето му за сън, подготовка, почивки и игри. С оглед на това трудовата ангажираност на бащата Д. Х. Х., отдалечеността на дома му от училището на Б. Д. Х. и липсата на ефективен модел на контакт между родителите, налагали извод режима на лични отношения да бъдел следният: · Всеки втори и четвърти петък, събота и неделя на месеца за времето в петък от 18. 00 часа, а ако детето е на учебно заведение-след края на учебните занятия, до 18. 00 ч. в неделя, с преспиване; · 30 дни през лятото, които дни не съвпадат с платения годишен отпуск на майката; · Рождените дни на всеки от родителите детето да прекарва с родителя, който има рожден ден, независимо от действащия към датата режим на лични контакти; · Всяка четна година за времето от 18. 00 часа на 24-ти декември до 18. 00 часа на 26-ти декември, както и всяка нечетна година за времето от 19.00 часа на 30-ти декември до 18. 00 часа на 2-ри януари на следващата четна година; · Пролетните ваканции, определени от министъра на образованието и науката-всяка нечетна година за времето от 10. 00 часа на първия ден до 18. 00 часа на последния ден от тези ваканции. С оглед данните по делото, въззивният съд приемал, че не се налагало режимът на лични отношения да бил без преспиване на детето при бащата, нито да се осъществявал в присъствието на майката или трето пълнолетно лице. Доколкото съдебното решение не формирало сила на пресъдено нещо, то при промяна на обстоятелствата (например възникване на нови учебни ангажименти на детето или непреодолим конфликт с родителя), всяка от страните можела да инициира промяна в определения режим на отношенията между бащата Д. Х. Х. и детето Б. Д. Х., в случай, че родителите не постигнели съгласие за промяна. Още повече, че вещите лица били посочили, че ако родителите, предприемели постъпки да заживеят на равни разстояния от училището на детето и бащата започнел да полагат грижи съобразно психичното състояние на Б. Д. Х., то те щели да насърчат режимът на лични контакти да бъдел равно споделен между родителите. Обжалваното първоинстанционно решение в частта за режима на лични отношения следвало да се отмени, като се постанови друго в изложения смисъл. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Х. Х. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това въззивният съд дължи ли обсъждане на всички събрани доказателства и в двете инстанции, имащи отношение към предмета на въззивното производство и може ли да игнорира събраните във втора или в първа инстанция доказателства, конто по съществото си формират други, различи от направените от него правни изводи? И за това длъжен ли е въззивният съд при мотивиране на акта си да посочи на база на кои изходни данни формира други, различни крайни изводи, противоречащи на същинските факти, установени в процеса?. Така поставените от Д. Х. Х. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. При постановяването му съдът е съобразил задължението си, че следва да постанови решението си след цялостна преценка на всички събрани по делото (както пред първата, така и пред въззивната инстанция) доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимосвързаност, като при противоречиви доказателства посочи, на кои от тях дава вяра и на кои не и защо. Видно от мотивите към решението на въззивния съд той е извършил преценка както па показанията на разпитаните по делото свидетели Т. И. Х., Искрен И. Н., М. И. М. и П. И. П., така и на представените по делото писмени доказателства, докладите на ДСП, заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани експертизи, а също така е взел предвид и становищата на страните, при изслушването им от съда. При това съдът не само е възпроизвел показанията на свидетелите, но е посочил кои от тях в коя част възприема и защо, като наред с това е взел предвид и това, че тези показания са вземани предвид от вещите лица при изготвянето на заключенията им. Въз основа на тази цялостна преценка на доказателствата съдът е направил извод за това какви са установените по делото факти и следващите се от тях правни последици. Обхванатите от преценката на въззивния съд доказателства, начина на извършването на същата и направените въз основа на нея изводи подробно са отразени в мотивите към въззивното решение. От тях е видно, че не е налице изключване на част от събраните по делото доказателства, които ако не са били изключени можело да доведат до различни правни изводи. Всъщност първият от поставените в изложението на Д. Х. Х. въпроси е мотивиран с несъгласието на касатора с изводите на съда относно установените по делото факти и произтичащите от тях правни последици. Както в касационната жалба, така и в изложението се твърди, че от събраните по делото доказателства и тяхната преценка следват различни изводи от тези направени от съда. Това несъгласие с изводите на въззивния съд обаче не може да обоснове допускането на исканото касационно обжалване, съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Същевременно въззивният съд не е обвързан от изводите на първоинстанционния за основателността на иска, доколкото трябва да формира собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Ограничение за това е установено в чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на направените във въззивната жалба и в отговора на същата оплаквания и възражения. Ограничението обаче се отнася само до фактите, а не до следващите се от тях правни изводи. Затова въззивният съд може, при едни и същи факти, да достигне да различни правни изводи от тези, до които е достигнал първоинстанционния съд. Законът не поставя изискването това да стане само ако се установят нови различни факти или допълнително събрани доказателства. Необходимо е обаче да бъдат изложени мотиви защо при една и съща фактическа обстановка въззивният съд стига до различни правни изводи от тези на първата инстанция, но това се включва в задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора. В случая това изискване е спазено, поради което и втория от поставените в изложението на Д. Х. Х. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обосновава допускането на въззивното решение до касационен контрол. Това отговаря и на поставените в касационната жалба на Д. Х. Х. въпроси за възможността съдът да достигне до различни правни изводи въз основа на преценката на същите факти, каквито е преценявал и първоинстанционния съд и направено с това оплакване, че съдът не е дал отговор за това коя е ново установената фактическа обстановка, която е приета за доказана от съда и къде в мотивите на обжалвания съдебен акт са изложени фактическите му и правни изводи за това, къде е извършено тяхното обсъждане в съвкупност с всички доводи на страните и на всички релевантни са спора доказателства, които са били събрани по делото на основание чл. 235 и чл. 236 от ГПК. В случая, чрез оплаквания относно дейността на съда относно събирането и преценката на доказателствата, установяването на фактическата обстановка и формирането на правните изводи, се прави опит за формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК Това обаче не променя факта, че на практика се касае до оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които не могат да бъдат разглеждани на сегашния етап на производството. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Х. Х. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Д. Х. Х. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4673/16.07.2025 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-ти въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 6338/2024 година по подадената срещу него от Д. Х. Х., касационна жалба с вх. № 115 369/06.10.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора Д. Х. Х. ще трябва да заплати на Л. А. И. сумата от 613.55 €, представляващи направени разноски за адвокатско възнаграждение за касационното инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение