Определение № 4581 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2212/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Русе срещу онази част от Решение № 54/18.02.2026 г. по в. гр. д. № 48/2026 г. на Окръжен съд – Русе, в която, като е потвърдено Решение № 1728/01.12.2025 г., постановено по гр. дело № 3529/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, касаторът е осъден да заплати на Д. И. Д. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 15.07.2021 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния, както и че е необосновано. Оспорва се приетия за справедлив размер на обезщетението. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. И. Д. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ за ангажиране отговорността на касатора за вреди от трудова злополука, причинили временна неработоспособност на ищцата, заемаща към датата на трудовата злополука длъжността „социален работник” по проект „Патронажна грижа”. Счел е за доказани всички правопораждащи претенцията на ищцата твърдения в исковата молба, отговор на която ответникът не депозирал, а именно, че на 15.07.2021 г., около 16.50 часа, тя се отправила от първия етаж по стълбите в сградата, където било работното й място, към кабинета на директора на Дирекция „Хуманитарни дейности”, разположен на втория етаж, когато счетоводителят Ц. П. се появила на стълбите, подхлъзнала се неволно и падала върху нея. При сблъсъка ищцата получила удар в областта на устата, от който коронката на горен преден зъб се счупила. Тежестта на удара била поета основно от дясната ръка на ищцата. Злополуката била приета за трудова с Разпореждане № 76/23.07.2021 г. на длъжностното лице по чл. 60 при ТП на НОИ – [населено място]. Травмите, които ищцата поучила, въззивният съд приел за установени въз основа на заключението към съдебно-медицинската експертиза и свидетелските показания, събрани в производството пред районния съд, наред с медицинската документация по делото – комбинирана тежка травма на дясна ръка - счупване на дясна лакетна кост и дясна лъчева кост в близките (горните) им краища с луксация на дясна лакетна става, наложило репозиция и метални остеосинтези; счупване на коронката на първи горен ляв зъб (зъб 21); усложнения, изразяващи се в миграция на част от металните тела, наложило хирургичното им отстраняване, лека аксонална увреда на десния медианен нерв в областта на предмишницата и псевдоартроза на дясна лъчева кост в близкия (горния) й край - главната причина, поради която не настъпило задоволително за вида на увреждането възстановяване; проно-супинационна контрактура на дясна лакетна става и намалена мускулна сила на дясна ръка. Установените травматични увреждания причинили на пострадалата постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. Вероятността ищцата да продължи да търпи болки в областта на дясната ръка цял живот въззивният съд оценил като много висока с оглед заключението на вещите лица, изготвили заключението към съдебно-медицинската експертиза и извършили личен преглед на пострадалата, че очаквания да настъпи спонтанно пълно функционално възстановяване на дясната й лакетна става били изключени.

По спорния в етапа на въззивното производство въпрос какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди от злополуката окръжният съд посочил, че с съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът се ръководи от критерия за справедливост, свързано с преценка на конкретни, обективно съществуващи в действителността, обстоятелства. Допълнил е, че, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, необходимо било да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Съставът на въззивния съд е приел, че с оглед естеството на уврежданията, интензитета и продължителността на болките, характера на психическите реакции, социалните ограничения и икономическите реалности към момента на деликта, временната загуба на работоспособност и невъзможността от пълното възстановяване, както и нивото на обезщетенията, присъждани в сходни случаи, сумата от 50 000 лева справедливо би обезщетила ищцата за вредите от злополуката. Обосновал се е с тежестта на контузията на дясната ръка на пострадалата и негативните прогнози за здравето й, обусловени от рядко срещано пожизнено усложнение, съпътствано от продължителни болки.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл. 52 33Д, и кои са критериите, които трябва да ce съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди?“;

2. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост", за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика — ППBC № 4 /1968 г.?“;

3. „Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпимите морални вреди и да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране?“;

4. „Към кой момент съдът следва да определи размерът на паричното обезщетение за неимуществени вреди и длъжен ли е съдът да посочи в мотивите си обосновка за начина на определяне на размера на обезщетението?“;

5. „Изисква ли справедливостта сходно разрешаване на аналогични случаи?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въпросите са решени в противоречие с Решение № 28 от 09.04.2014 г. на BKC по т. д. № 1948/2013 г., II ТО, Решение № 83 oт 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II ТО, Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II ТО, Решение № 66 от 03.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 619/2011 г., II ТО, Решение № 23 oт 25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1154/2013 г., II ТО, Решение № 157/28.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 3040/2013 г., II ТО, Решение № 242 от 12.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3319/2015 г., II ТО (по първи и втори въпрос), Решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. №708/2009 г. и Решение № 88 от 17.06. 2014 г. по т. д. № 2974/2013 г., и двете по описа на II ТО на ВКС (трети въпрос), Решение № 1 от 27.03.2012 г. нa BKC по гр. д. № 1106/2010 г., IV ГО, Решение № 95 от 29.09.2009 г. нa BKC по т. д. № 355/2009 г., I ТО (четвърти въпрос), Решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III ГО, Решение № 50043 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1490/2022 г., III ГО (пети въпрос).

По поставените въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора въпроси, които, обобщени от настоящата инстанция с оглед правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаят приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, сред които Решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І ТО, Решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 56/04.05.2017 г. по т. д. № 3584/2015 г. на ВКС, II ТО, Решение № 101/18.04.2018 г. по т. д. № 1858/2017 г. на ВКС, II ТО, Решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, и други, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на увреждането, обусловена от броя и характера на травмите и усложненията от тях, продължителността на възстановителния период, последвалите ограничения в движението на дясната ръката, интензивността на болките, както и социално-икономическите условия в страната към датата на увреждането, съобразявайки, че е налице неблагоприятна медицинска прогноза за пълно възстановяване на здравето на пострадалата. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, като съставът на окръжния съд е отчел изяснените в практиката критерии съобразно установените по делото факти, които са от значение за съблюдаване на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. Въззивният съд е съобразил и разрешенията в постановените по реда чл. 290 ГПК Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II ТО, Решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II ТО и др., че на практиката на съдилищата при определяне на обезщетения за сходни случаи не се придава значение на отделен критерий за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е приложил възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС критерии, относими към приложението на чл. 52 ЗЗД, което изключва наличието на въведеното от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

След като по приложението и тълкуването на чл. 52 ЗЗД – норма която не е нито неясна, нито непълна, е налице постоянна практика на ВКС, включително задължителна за съдилищата, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не съществува.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1908 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,