Определение № 50006 от 09.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 42/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД срещу въззивно решение № 7 от 10. 05. 2021 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.гр.д. № 120 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 25 от 03. 12. 2020 г., постановено от Ямболски окръжен съд по гр.д. № 108 по описа на съда за 2020 г. в неговата отхвърлителна част, с която е отхвърлен предявеният срещу касатора от И. Г. М., ЕГН: [ЕГН], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/ - отм. за сумата 15000 лв. по главницата, ведно със законната лихва върху същата от 06. 02. 2017 г. до окончателното изплащане, с обжалваното въззивно решение касаторът е осъден да заплати на ищцата същата сума от 15000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сестра и Н. Г. К., починала при пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 23. 06. 2015 г., ведно със законната лихва от 06. 02. 2017 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и в отклонение от задължителната за съдилищата практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърди се необоснованост на извода на въззивния съд, че ищцата има право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра ѝ, настъпила при процесното ПТП, както се излага, че по делото същата /ищцата/ не е доказала при условията на пълно и главно доказване изведените в цитираното тълкувателно решение критерии за изключителност на връзката ѝ с починалата ѝ сестра, като предпоставка за признаване на право на обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се, че съобразно задължителните указания по тълкуването на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, подлежи на доказване не само особената житейска ситуация, като причина за възникване на връзка на особена близост между починалия и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди, който е извън най-близкият кръг лица, легитимирани да получат такова съгласно ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., но главното и пълно доказване в случаи като процесния, предпоставя установяването на три групи факти: 1./ такива, които са годни да провокират създаването на особена близка връзка, надхвърляща типичното съдържание на родствената такава, характерна традиционно за българското семейство; 2./ свидетелстващи за съдържанието на така установилата се връзка – като продължителност, интензитет и проявление за период значително преди и към момента на настъпването на смъртта, които да позволяват квалифицирането ѝ като необичайна; 3./ търпените болки и страдания от загубата, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайните, търпени от смъртта на близък човек. Неустановяването на която и да било от трите групи факти изключва, според касатора, обосноваването на активна материалноправна легитимация да претендират обезщетение за неимуществени вреди лица извън кръга, очертан от ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. При това според касатора от значение е не личната оценка на ищеца, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди за квалификацията на създалите се отношения между него и починалия, дадена от трети лица /свидетели/, а доказването на обстоятелства, даващи възможност на съда сам да изгради личното си впечатление и убеждение за изключителността на връзката, в какъвто смисъл се цитира решение № 6007/29. 06. 2021 г. по т.д. № 904/2020 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. Твърди се неправилност на извода на съда за неприложимост на § 96 от ПЗР на КЗ /ДВ бр. 101/2018 г./, вр. с чл. 493а от с.з. Оспорва се и приетият от съда за справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се също очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част, по същество – отмяната му и отхвърляне на предявения срещу касатора иск изцяло, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира, като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите:

1. Какво се разбира под „особено близка връзка“ с починалия и „по изключение“ съгласно Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищцата, в качеството и на сестра на загиналата при ПТП?

2. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън кръга на посочените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. в хипотезата на пряк иск на ищец, в качеството му на сестра на загинала при ПТП срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“?

3. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 от КЗ с предявен иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, респективно чл. 432 от КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето?

4. При предявен иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, респективно чл. 432 от КЗ от лице по чл. 493а, ал. 4 от КЗ, в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и продължителност нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?

Твърди се, че отговорът на тези въпроси е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция и че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и ВКС – ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г., Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и с решение № 17/16. 03. 2021 г. по т.д. № 291/20 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. с препращане към решение № 92/17. 11. 20 г. по т.д. № 1275/19 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., поради което и по делото е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Подадена е и насрещна касационна жалба от ищцата И. Г. М. срещу същото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова в неговата част, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 15000 лв. по главницата до общо предявеният му размер от 150000 лв., със законните последици. Твърди се, че в тази му част решението е неправилно, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излага се, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е допуснал съществено нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД, като не се е съобразил с възприетите критерии за определянето на този размер, в какъвто смисъл се цитира практика на ВКС по приложението на същата законова норма. Претендира се и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение в отхвърлителната му част. Иска се отмяната решението в частта му, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата над 15000 лв. по главницата до общо предявения му размер от 150000 лв., със законните последици и уважаването му до пълния му, така предявен размер, както и присъждането на законна лихва върху цялата сума от датата на увреждащото събитие - 23. 06. 2015 г.

В изложение на основания за допускане на касационно обжалване към подадената от ищцата насрещна касационна жалба, се поставя въпросът: „Какво е приложението на въведения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, които следва да бъдат съобразени при определянето на дължимото обезщетение?“

Твърди се, че даденият от въззивния съд отговор на този въпрос е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция и че същият е разрешен от съда в обжалваното решение в противоречие с трайната практика на ВКС и с решения по аналогични казуси, както и с посочена в изложението практика на ВКС – основания според касатора за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

По същия въпрос се претендира наличие на основанието за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо се твърди, че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение в отхвърлителната му част – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, която очевидна неправилност се обосновава със същите оплаквания, изложени в обосноваване на наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

Страните взаимно оспорват жалбите си, претендират разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Двете жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивните законоустановени срокове и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ до уваженият с въззивното решение в обжалваната му от ответника част, размер от 15000 лв. по главницата, и за неоснователност на същия за разликата над тази сума до общо предявеният му размер от 150000 лв., въззивният съд е приел и изложил в мотивите към решението си, че с оглед наличието на влязла в сила присъда на наказателен съд, която е задължителна за съда, разглеждащ гражданските последици от престъпно деяние относно това извършено ли е същото, неговата противоправност и виновността на дееца, тези елементи фактическия състав на деликта, относими и към ангажирането на отговорността на ответника – застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на процесното ПТП, следва да се приемат за доказани по делото. По-натам съдът е изложил, че съгласно разбирането, утвърдено с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. 05. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В съобразителната част на тълкувателния акт се подчертава, че отричането правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък в подобни случаи, е в противоречие с принципите за справедливост и за равенство на всички пред закона, установени в чл. 52 ЗЗД, чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз. Съдът е изложил, че в тълкувателния акт е специално акцентирано на нуждата от обезвреда във връзка с нереализираните оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, като подобни оправдани очаквания са налични винаги, когато се установи, че отношенията на трайна и дълбока привързаност не са били накърнени към датата на деликта, и обратно - при недобри отношения и отчужденост, няма как да съществуват оправдани очаквания, че в бъдеще отношенията биха били подобрени, и оттам да се заключи, че са били понесени вреди от загубата. Горните обстоятелства, като предпоставки за ангажиране на отговорността, подлежат на установяване във всеки конкретен случай, като доказателствената тежест за установяването им се носи от претендиращия обезщетение. Въззивният състав е посочил, че в производството е разпитан в качеството на свидетел В. Т. К. - съпруг на починалата сестра на ищцата, от показанията на който става ясно, че сестрите са били близки, живели са в едно населено място, полагали са заедно грижи за родителите си; празнували са съвместно семейни празници. Свидетелят сочи, че ищцата не е семейна и няма собствени деца, но неизменно в годините е помагала в отглеждането на трите деца на сестра си и свидетеля. Според съда в показанията на свидетеля е ясно очертана промяната в емоционалното състояние на ищцата след смъртта на сестра ѝ - отдръпване в общуването, нервни кризи, чести посещения на гробното място на починалата. Същите обстоятелства според съда се потвърждават от показанията на свидетеля Н. М. Г., който сочи, че с ищцата и починалата ѝ сестра са от едно населено място, израснали са заедно и споделя, че допреди две или три години, считано от разпита му в първоинстанционното производство, сестрите са живеели в едно и също населено място, като отношенията в семейството винаги са били добри и несемейната ищца е помагала на сестра си в отглеждането на трите ѝ деца, събирали са се по празници. По данни на свидетеля ищцата след кончината на сестра си се е затворила в себе си, посещава редовно гроба ѝ, и допринася в грижите за децата ѝ. Според въззивния състав анализът на свидетелските показания, депозирани по делото и доколкото не са ангажирани насрещни доказателства, опровергаващи съдържащите се в свидетелствата установявания на факти, позволява изграждане на становище, че от смъртта на сестрата на ищцата за последната са произлезли вреди от морално естество, които справедливостта изисква да бъдат възмездени. До датата на деликта, отношенията между двете сестри са се отличавали с привързаност, те взаимно са се радвали на компанията си, споделяли са грижите за родителите си и децата на починалата. Според съда по-натам следва да се приеме, че изградените за продължителния тридесет и осем годишен период от споделеното детство отношения, развили се в сестринска подкрепа и привързаност в годините, покриват критерия, заложен в тълкувателната воля по цитираното тълкувателно решение, за създадена трайна и дълбока емоционална връзка на ищцата с починалата. Вместо да осъществи очакванията си да сподели пълноценно живота си като възрастен с по-малката своя сестра, ищцата е имала травматичното преживяване да възприеме неочакваността и безвъзвратността на смъртта ѝ и данните по делото убеждават, че страданията ѝ от нематериално естество са намерили реално проявление и са доказани, а в този смисъл следва да се преценят като неоснователни твърденията на застрахователя за отсъствие на предпоставките за присъждане на обезщетение в конкретния случай.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по касационната жалба на ответника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД и на заявеното, и поддържано от него в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, такова основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От формулираните от касатора, като общо основание за допускане на касационно обжалване въпроси, първият въпрос в частта му относно това дали формулираните в него критерии за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на лица извън кръга, установен с ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., се покриват с установените по делото факти, съответно - подлежат ли на репариране вредите на ищцата, в качеството и на сестра на загиналата при ПТП по конкретното дело, не съставлява правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В посочената му част отговорът на този първи въпрос на касатора зависи изцяло от установените по делото конкретни обстоятелства, поради което и в тази му част същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В останалата му част обаче – относима към изясняването на действителното съдържание на понятията „особено близка връзка“ с починалия и „по изключение“, употребени в Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, същият първи въпрос съставлява правен такъв, съответно – и годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същото се отнася и до останалите, формулирани от касатора в изложението му въпроси, като общо относими към изясняване на предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., кръг на лицата с право на такова обезщетение. Така поставените въпроси в тяхната съвкупност, като относими общо към предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., кръг на лицата с право на такова обезщетение, отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, доколкото са включени в предмета на спора и разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения от ищцата срещу касатора, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на вредите, осъдителен иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ Изложените от въззивния състав, възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, такива на въззивния съд в относимата им към обжалваната от ответника част от въззивното решение тяхна част, с които е аргументиран извода на въззивния съдебен състав, че по отношение на ищцата – сестра на загиналата при процесното ПТП, са изпълнени възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии за присъждане на обезщетение и на лица извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., кръг на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди, разкриват противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, формирана както с цитираното тълкувателно решение, така и със служебно известното на съда решение № 92/17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., в което са разгледани детайлно предпоставките, с които тълкувателното решение обвързва правото на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия при деликт, да получат обезщетение за неимуществени вреди. Поради изложеното и с оглед констатираното противоречие на решаващите изводи на въззивния съд в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция с практиката на ВКС и ВС, то и въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантния за изхода на делото въпрос относно предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., кръг на лицата с право на такова обезщетение.

Констатацията за противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика по въпроса, свързан с активната материалноправна легитимация на ищцата и допускането на въззивното решение до касационен контрол в тази му част, автоматично изключва възможността за допускане на касационното обжалване на същия акт в атакуваната от ищцата с подадената насрещна касационна жалба негова част, касаеща размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение