Определение № 4376 от 15.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 5024/13.10.2022г. /пощенско клеймо от 11.10.2022г./ на С. Г. Г., подадена чрез адв. И. А., против определение № 384 от 15.09.2022 г. по в. ч. гр. д. № 232/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 558 от 12.04.2022г., постановено по гр.д. № 130/2022г. по описа на Окръжен съд – Плевен в обжалваната му част, с която е отхвърлена като неоснователна молбата й по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от задължението й за заплащане и на сумата 697,77лв., представляваща ¼ част от общо дължимата държавна такса, както и на 1 / 4 част от разноските по делото. За останалата част от дължимата се държавна такса – 2093,31 лева, както и за останалите 3 /4 части от разноските по делото, молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК е била уважена от първоинстанционния съд и съдебният му акт в тази част не е обжалван и е влязъл в сила. Частният жалбоподател моли атакуваното определение да бъде отменено и да бъде освободен от внасянето и на останалите по ¼ част от дължимите държавна такса и други разноски за цялото съдебно производство по спора, тъй като с оглед изложените твърдения за материалното му състояние и задължението за издръжка на непълнолетно дете няма достатъчно средства да я заплати. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението, както и чл.280, ал.2 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че определението противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение №603 от 25.05.2014г. по ч.т.д.№ 2139/2014г. на второ търговско отделение. За да обоснове поддържаното основание не формулира изрично правен въпрос, а релевира оплакване, че в противоречие с практиката съдът не е обсъдил дали са налице всички предпоставки за освобождаването й от държавна такса и разноски за производството и че преценката му е неправилна. Във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя въпроса: При изследване на възможностите за заплащане на държавна такса и разноски следва ли да се съобрази обстоятелството, че молителят отделя част от доходите си за отглеждане на дете? Не излага съображения в подкрепа на поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280 ГПК. Липсва в изложението обосновка и на поддържаното основание по чл.280, ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. С обжалваното въззивно определение апелативният съд е потвърдил обжалваната пред него част от първоинстанционното определение, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за пълното му освобождаване от внасянето на дължимата държавна такса и разноски по производството поради липса на достатъчно средства за това.За да постанови този резултат въззивният съд е съобразил декларираните данни, че молителят е в социално активна 49 годишна възраст, в добро здравословно състояние, работи по безсрочен трудов договор и получава постоянен месечен доход от трудово възнаграждение в размер над минималната работна заплата за страната и по-конкретно – 1300лв. плюс 14%. Отчел е и обстоятелствата, че молителят не притежава недвижимо имущество и моторно превозно средство, че не реализира други доходи извън трудовите такива, че има непогасени задължения по договор за кредит, във връзка с които в рамките на висящо изпълнително производство е наложен запор върху банковите й сметки, както и, че дължи издръжка по закон към ненавършилата пълнолетие своя дъщеря. При тези данни е обосновал извод, че жалбоподателят разполага с възможности да осигури необходимите му средства за заплащане на сумата 697,77лв., представляваща ¼ част от общо дължимата държавна такса, която в пълен размер е 2791,08лв., както и на ¼ част от разноските по делото. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По повдигнатите от жалбоподателя въпроси, които, обобщено от настоящия състав, се свеждат до въпроса „за критериите и обхвата на преценката на съда за липса на достатъчно средства на страната да заплати държавна такса и разноски в производството“, не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС. Обжалваният акт съответства на трайната съдебна практика на ВКС по прилагането на чл. 83, ал. 2 ГПК. Отговорът на така поставения въпрос се съдържа във формираната по отношение на освобождаването от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК константна съдебна практика. Съгласно същата съдът е длъжен да извърши преценката въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и други установени по делото обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса. При тази преценка съдът е задължен да изясни общото имуществено състояние на страната и да го съпостави с пълния размер на дължимата се държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. При проверката за притежаваното от лицето имущество съдът може да извършва справка в публичните регистри по собствена инициатива и без направено от страната искане за това. По въпроса е формирана и задължителна практика, обективирана в ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в която еднозначно се приема, че въз основа на представените от страната доказателства и заявените данни съдът следва да прецени дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането за освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски, без разрешението на съда да се обуславя от евентуални и хипотетични възможности за реализиране на доход. Според разясненията по т. 12 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед конкретното задължение за плащане, а доколкото страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските в съдебното производство. Разяснено е в тълкувателния акт и това, че в случай на освобождаване от заплащането им, разрешението е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции; че за да бъде освободена от заплащането на такса и разноски, страната следва да е поставена в невъзможност да ги поеме, а не само да е затруднена; че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК дава защита на социално слаби лица, които поради напреднала възраст, тежко здравословно състояние или други трайно наложили се неблагоприятни обективни обстоятелства са възпрепятствани да осигурят по какъвто и да било начин необходимите им средства за водене на делото, в която ситуация биха се оказали лишени от правосъдие. В процесния случай от въззивния съд са възприети дадените указания в т.12 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като при преценка основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът е съобразил всички релевантни данни за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост, доходи, издръжка на непълнолетно дете и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски за производството по делото. Съобразени са разясненията, съгласно които искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед конкретното задължение за плащане, а доколкото страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските в съдебното производство. При преценката си въззивният съд е отчел и обстоятелствата, че жалбоподателят е длъжник по изпълнително дело със запорирани сметки и има задължения за издръжка към ненавършилата пълнолетие дъщеря. Горните факти са дали основание на въззивния съд да обуслови извод, че молителят макар и в материално затруднение не е в невъзможност да заплати останалите ¼ част от общо дължимата държавна такса както и ¼ част от разноските по делото. Предвид изложеното въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос. Наличието на такава практика изключва допускането на обжалваното определение до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател не е изложил твърдения, които да обосноват извода, че практиката е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък че трябва да бъде осъвременена с оглед на промени в законодателството или в обществено икономическия живот. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателят е поискал допускане на обжалваното определение до касационен контрол и на посочените в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК основания за това. В посочената разпоредба се съдържат три самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване на съдебния акт, като в случая не е налице нито едно от тях. Липсват обстоятелства, от които би могъл да бъде направен извод за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното определение, а такива не са изрично релевирани и не могат да бъдат извлечени и от съдържанието на подадената частна касационна жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея. Не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на определението, а именно очевидна неправилност. Въззивният съд е приложил действаща правна разпоредба, като няма данни това да е направено в противния на вложения в тази разпоредба смисъл, в който случай неправилността би била очевидна. При липса на такива, за да направи извод дали съставът на въззивния съд е приложил правилно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК ще следва да бъде извършена преценка на фактите и обстоятелствата по делото. Тази преценка обаче не може да бъде извършена във фазата на допускането на обжалваното определение до касационен контрол, а едва впоследствие, ако касационното обжалване бъде допуснато. При нея се извършва проверка на правилността на обжалвания съдебен акт на посочените от касатора основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Затова тя е последваща и основанията, на които тя се извършва не могат да послужат и като основания за допустимост на касационното обжалване, тъй като това би довело до заличаване на границите между проверката за допустимостта на касационното обжалване и проверката за правилността на обжалвания съдебен акт, в какъвто смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,