Определение № 3117 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2023/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. П., Д. Л. И., Л. Д. И. и М. Д. П., подадена чрез пълномощник адв. Н. Б. от АК- Р. срещу определение № 2/09.01.2025 г. по в.ч.т.д. № 245/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 195/02.08.2024 г. по т.д. № 221/2021 г. на Окръжен съд – Русе, с което оставена без уважение молба вх. № 4322/16.04.2024г. подадена от жалбоподателите за изменение на определение № 89/21.03.2024 г. по т. д. № 221/2021 г. в частта за разноските. Твърди се, че определението е неправилно. Сочи се, че разпоредбата на чл.78 ал.4 от ГПК предоставя правото на ответника да претендира направените от него разноски в случай на прекратяване на делото, докато такава възможност за ищец не е предвидена. Според жалбоподателите прекратяването на исковото производство има правното значение на отпадане с обратна сила на последиците, които законът свързва с подаването на исковата молба в съда. Когато срещу страната бил иницииран съдебен процес, след което образуваното срещу нея производство е прекратено, законодателят й давал право да иска да бъде възмездена от ищеца, без да конкретизира основанието за прекратяване на производството. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. „Кои са условията за присъждане на адвокатско възнаграждение и следва ли да се присъжда адвокатско възнаграждение на ищеца при условие, че предявеният от същия иск въобще не е бил разгледан?“, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с: определение № 74/23.02.2015 г. по ч.гр.д. № 6/2015г. на ВКС, I г.о., определение № 50203/14.10.2022 г. т.д. № 1490/2021 г. на ВКС, I т.о. и определение № 670/19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV г.о. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; и 2. „Дължат ли се разноски на насрещната страна в производството по чл.248 от ГПК?“, за които се сочи че е относим към „допълнителното определение“, с което съдът е осъдил жалбоподателите да заплатят допълнителни разноски по производството по чл.248 от ГПК. Твърди се също, че обжалваното определение е и очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК. Ответникът по жалбата „ФЗ Васил Костов“ ООД, чрез адв. Н. П. от САК, в писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението, а по същество счита жалбата за неоснователна. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото намира, че частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: С атакуваното определение Апелативен съд – Велико Търново е оставил без уважение частната въззивна жалба на М. П., Д. И., Л. И. и М. П. срещу определение № 195/02.08.2024 г. по т.д. № 221/2021 г. на Окръжен съд – Русе, с което е била отхвърлена молбата им за изменение на определение 89/21.03.2024 г. в частта за разноските, като разноските да бъдат присъдени не в полза на ищеца, а в полза на четиримата ответници. Съдът е взел предвид, че производството по т.д. № 221/2021 г. по описа на РОС е образувано след разделяне на производството по т.д. № 205/2021 г. по описа на същия съд, като предмет на т.д. № 221/2021 г. са предявени от „ФЗ Васил Костов“ ООД против жалбоподателите искове с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване за недействителни по отношение на ищеца на разпоредителни сделки, с които първите двама ответници са прехвърлили на третия и четвъртия ответник конкретно описани недвижими имоти /предмет на предявения иск по т.д. № 205/2021 г. по описа на РОС е предявен от „ФЗ Васил Костов“ ООД против ответника М. Д. П. осъдителен иск с правно основание чл. 365 от ЗЗД, докато срещу ответника Л. Д. И. ищецът се е снабдил с изпълнителни листи от 17.10.2019 г. и 25.06.2020 г., за дължимите му суми по договора за спогодба/. С определение от 02.06.2022 г. производството по т. д. № 221/2021 г. било спряно на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване на т.д. № 205/2021 г. Посочено е, че предявеният осъдителен иск по чл. 365 от ЗЗД, по който е било образувано т. д. № 205/2021 г. бил отхвърлен като неоснователен поради извършено в хода на делото погасяване на вземането в рамките на принудителното изпълнение по изп. дело № 757/2020 г. по описа на ЧСИ В. Н. /решение № 103/13.07.2023 г. по в. т. д. № 39/2023 г. на ВТАС, влязло в сила на 29.08.2023 г./. Посочено е, че с определение № 89/21.03.2024 г. Окръжен съд – Русе прекратил производството по т. д. № 221/2021 г. на осн. чл. 232, ал. 1 от ГПК поради оттегляне на исковата молба от страна на ищеца. Със същото определение осъдил първите двама ответници Л. Д. И. и М. Д. П. да заплатят на „ФЗ Васил Костов“ ООД сумата 2335,28 лв. разноски по делото. На 15.04.2024 г. по делото постъпила молба от ответниците чрез адв. Б. с искане за изменение на определението в частта за разноските, оставена без уважение от първоинстнционния съд. Въззивният съд е приел, че причина за завеждането на настоящото дело е било неплащането на дължимите суми от страна на първите двама ответници, в тежест на които са били възложени разноските за заплатените по делото от ищеца /държавни такси за завеждане на исковете и за вписване на исковата молба/. При извънсъдебно отправената им предходна покана за плащане те не изпълни задължението си, като поръчители на главния длъжник на ищцовото дружество, а към датата на предявяване на исковете вземането на ищеца - кредитор е било изискуемо, като ответниците оспорили иска. Погасяването на вземането било извършено впоследствие, в рамките на принудително изпълнение върху имуществото на длъжници на ищеца по образувано изпълнително дело. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, въпреки че повдигнатият първи процесуалноправен въпрос се явява значим по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по същия не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Този въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС /определение № 626/20.08.2012 г. по ч.гр.д. № 275/2010 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 518/15.06.2012 г. по ч.т.д. № 156/2011 г. на ВКС, II т.о.; определение № 767/05.09.2012 г. по ч.т.д. № 251/2012 г. на ВКС, II т.о.; определение №. 1176/ 28.12.2012 г. по т.д. № 560/2012 г. на ВКС, II т.о.; определение № 98/20.02.2009 г. по гр. д. № 91/2009 г. на ВКС, IV г.о. и др./, според която ищецът има право да иска присъждане в тежест на ответника разноски съобразно с уважената част от иска, съгласно чл. 78 ал. 1 ГПК. Правото на ответника да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл. 78 ал. 2 ГПК. Според тази разпоредба разноските се възлагат върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. В тежест на ищеца са и разноските, направени от ответника съобразно отхвърлената част от иска – чл. 78 ал. 3 ГПК. Тълкуването на тези разпоредби налага извод, че в случаите на разрешаване на спора по същество правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор, т.е. от извънпроцесуалното му поведение. В чл. 78 ал. 4 ГПК е предвидено право на ответника на разноски и при прекратяване на делото. При прекратяване поради недопустимост на иска, както и при оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските за производството, в т.ч. и тези на ответника, се възлагат на ищеца. В случаите на отказ/оттегляне от иска, обаче, което процесуално действие е предприето от ищеца поради новонастъпили след предявяването му независещи от него, а от ответника, обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, отговорен за разноските е ответникът. Този извод се налага по аргумент, изведен от чл. 78 ал. 2 ГПК, с оглед на обстоятелството, че и в такъв случай извънпроцесуалното поведение на ответника е поводът за завеждането на делото, необходимостта от съдебна намеса по което отпада с погасяване от него на задължението, предмет на търсената с иска защита. Преценката в тази насока се основава само на предприетото от ответника действие, индициращо отпадане на задължението, а тя не представлява изследване на отношенията между страните по съществото на спора. Както се посочи, въззивното определение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, също не е налице. Правния въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената практика поради неточно тълкуване, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящия случай не е такъв, тъй като е налице създадена задължителна и трайно установена съдебна практика. Вторият въпрос не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивния акт, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъденото в мотивите към определението следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. По изложените съображения искането за достъп до касационен контрол следва да бъде оставено без уважение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение