Определение № 3978 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 114/2023 г.

Производството по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Д. и П. П. Д., подадена чрез общ пълномощник адв.Т. И. от Б., срещу въззивно решение № 821 от 02.08.2022 г. по в. гр. д. № 2073/2021 г. на ОС-Бургас, І въззивен граждански състав. Касаторите оспорват решението с оплаквания за очевидна неправилност, поради допуснати тежки нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, довели до нарушаване правото им на защита по отношение размера на обжалваното първоинстанционно решение. Твърдят основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационното обжлаване. Насрещната страна М. П. Д. в писмен отговор чрез пълномощник адв. В. В., оспорва жалбата като неоснователна оспорва и наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима, подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на М. Д. срещу Н. П. Д. и П. П. Д., за възстановяване на основание чл. 30 ЗН, запазената ѝ част от наследството като наследник по закон на починалата Н. Г. Д.. Искането е за намаляване направеното в полза на Н. и П. Д. дарение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], обективирано в нотариален акт за дарение № 129/23.07.2020 г. на нотариус с рег. № * на НК и район на действие – БРС. Ответниците са претендирали за отхвърляне на иска, а в условията на евентуалност да възмездят ищцата за запазената ѝ част с пари, или, в случай че имотът се върне в наследството, последната да им заплати разполагаемата част. Установено е по делото, че Н. Д. е починала на 04.01.2021 г. Като наследници по закон е оставила ищцата М. Д. /дъщеря/ и ответниците Н. и П. Д. /внуци/, които са синове на починалата преди наследодателката нейна дъщеря Е. П. Д.. Не е спорно между страните, че притежаваните от наследодателката депозити в „П.“ АД, общо в размер на 32 587,98 лв., са разпределени между тях съобразно наследствените им права. Що се отнася до процесния имот – предмет на дарението, за него е установено, че е неподеляем, а към момента на откриване на наследството е оценен на 96 070 лв. Предмет на въззивно обжалване по жалба на ищцата, е била само частта на постановеното решение № 261129 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 386/2021 г. на БРС, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по искането на ответниците по чл. 36, ал. 1 ЗН и в частност за разликата от 4747лв. /между 31115 лв. и 26268 лв./. Въззивницата-ищец е поддържала становище за неправилно определяне на стойността на разполагаемата част от наследството, която надарените следва да получат като последица от връщането на имота в наследството. При произнасянето си по този въпрос въззивният съд на свой ред е достигнал до различни изводи от тези на първоинстанционния съд, по отношение приложението на разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗН в хипотеза, в която и двете страни по иска за възстановяване на запазена част от наследството са призовани към наследяване наследници. В този случай е съобразил, че при връщане на дарения имот в наследството всички наследници получават своята идеална част от него съобразно полагащите им се квоти. Надарените имат право да получат цялата стойност на разполагаемата част от наследството, но тъй като в качеството си и на наследници, те ще получат част от нея съобразно квотата си в наследството като последица от връщане на имота в него, то в производството по чл. 36, ал. 1 ЗН следва да им се присъди само припадащата се на ищеца по чл. 30 ЗН разполагаема част от наследството, която в случая е определил като 1/2 от нейната стойност – 42 885,99 лв., а именно сумата 21 443 лв. Поради несъвпадане на този краен извод с достигнатия от районния съд, окръжният е отменил постановеното първоинстанционно решение в частта за разликата от 21 443 лв. до присъдените 31 115 лв. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите аргументират на първо място тезата за недопустимост на въззивното решение в отменителната му част, извън изрично заявения от въззивника обжалваем интерес, представляващ разликата между 31 115 лв. и 26 268 лв. Отделно от това считат формираното убеждение на въззивния съд за неправилно и противоречащо на закона. В тази връзка се позовават на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване при формулиран въпрос: „Какъв е алгоритмът за изчисляване на възмездяването по чл. 36, ал. 2, вр. с чл. 36, ал. 1 ЗН в хипотезата, при която дарените са наследници със запазена част, призовани към наследяване и имотът е върнат в наследството?“. Значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото обосновават с довода за липса на законодателна регламентация и достатъчно категорична съдебна практика. Съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В практиката си ВКС приема последователно, че разпоредбата на чл. 36 ЗН е от императивен характер. Присъждането на посочените в нея суми е част от предвидения в ЗН начин за удовлетворяване на искането за възстановяване на запазената част от наследството, с което искане съдът вече е бил сезиран, поради което по този въпрос той следва да се произнесе служебно – в този смисъл решение № 34 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3542/2013 г., I г.о., решение № 66 от 20.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5654/2014 г., I г.о. След като определянето на сумата по чл. 36, ал. 1 ЗН не е обусловено от волята на страните, то не е налице и поддържаната вероятна недопустимост на обжалваното решение поради несъобразяване със заявения от въззивника обжалваем интерес. Поставеният от касаторите въпрос е обусловил решаващите изводи на съда по предмета на спора, но по отношение на него не се установяват допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При произнасянето си въззивният съдебен състав се е мотивирал с постановките на решение № 48 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 715/2012 г., I г.о. и цитираното в него решение № 3066 от 19.12.1964 г. по гр. д. № 2012/1964 г. на ВС, I г.о. Същите са пресъздадени дословно в мотивите към обжалвания съдебен акт, а обективираното в тях тълкуване на закона се споделя напълно от настоящия съдебен състав. Противно на твърденията на касаторите, съдебната практика е напълно категорична по отношение последиците от връщане в наследството на дарен имот, а именно – наследниците по закон стават съсобственици съобразно правата по чл. 5 - 9 ЗН, като облагодетелстваният губи вещните права върху завещания или подарен имот, но придобива облигационното право ощетените наследници със запазена част да му заплатят стойността на разполагаемата част /в този смисъл още решение № 93 от 15.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 138/2015 г., II г. о., решение № 34 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3542/2013 г., I г.о. и др./. Спецификата, която придобива разглежданата в чл. 36, ал. 1 ЗН хипотеза, когато надареното лице едновременно с това се явява и наследник на починалия наследодател, се налага от факта, че с връщането на имота в наследството същият получава съответстващ на квотата си дял от разполагаемата част. В случая касаторите, като наследници по заместване в хипотезата на чл. 10, ал. 1 ЗН, участват в съсобствеността с общ дял от 1/ 2 (съответен на дела на наследодателя им), включващ на практика тяхната запазена част от наследството и 1/2 от разполагаемата част. Именно поради това и за да се избегне неоснователно обогатяване, разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗН следва да намери съответно приложение и в тяхна полза да се присъди само останалата 1/2 от стойността на разполагаемата част на наследството. При определената в случая стойност на наследствената маса в размер на 128 657,98 лв., половината от разполагаемата 1/3 част от наследството е сумата 21 443 лв., каквато е и присъдената с въззивното решение. Ето защо постановеният въпрос се явява разрешен в съответствие с установения в съдебната практика алгоритъм, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същата причина не може да бъде споделено и оплакването за наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. При този изход на спора в полза на ответницата по касация следва да бъдат присъдени поисканите от нея разноски за адвокатска защита за сумата 750 лв. – заплатена в брой, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 31.10.2022 г. Касаторите нямат право на разноски за тази инстанция. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,