Определение № 449 от 20.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5328/2016 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№108614/19.8.2016 г., подадена от Министерство на вътрешните работи – Главна дирекция „П. б. и з. на н.“град София, против въззивно решение №5485/27.6.2016 г. по гр.д.№19403/2014 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., ІI-А въззивен състав. С обжалваното решение е потвърдено протоколно решение №II-62-10198/16.10.2014 г. по гр.д.№18648/2014 г. по описа на Софийския районен съд, 62 състав, с което е отхвърлен предявеният от Министерство на вътрешните работи – Главна дирекция „П. б. и з. на н.“град София, против В. А. З., В. П. В. и В. И. Т., и тримата от [населено място], иск за солидарно осъждане да заплатят причинени на ищеца солидарно липси, в размер на 6714 лева, предявен на основание чл.241, ал.1, т.2 и чл.242, ал.3 ЗМВР/отм./ Въззивната инстанция е приела, че по делото не е установено ответниците по исковата молба да са изпълнявали отчетнически функции, по силата на заеманата от тях длъжност, тъй като по делото не са представени длъжностни характеристики и за тримата. Прието е също така, че служителите нямат задължения, свързани със събирането, съхраняването, разходването или отчитането на финансови и материални ценности, независимо, че реално имат достъп до тях, не носят отговорност за липси, като това следва от естеството на имуществената отчетническа отговорност, която е създадена за да възмезди работодателя за този недостиг, чийто произход не може да бъде установен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/инкорпорирано в касационната жалба/, се твърди, че са налице основания за допускане на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК, като буквално се възпроизвежда законовия текст и текстовете на чл.222 ЗМВР/отм./ и чл.213 ГПК. Излагат се твърдения за неправилност в изводите на първоинстанционния и въззивен съд, поради което обжалваното решение страда от тежки пороци, както процесуалноправни, така и материално правни, и се моли отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от районния съд. Прилагат се решения на районни и окръжни съдилища Ответникът по касация В. П. В., посредством процесуалния си представител – адв. Д. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство. Ответникът по касация В. А. З., посредством процесуалния си представител – адв. Д. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство. Ответникът по касация В. И. Т., посредством процесуалния си представител – адв. Д. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, инкорпорираното в нея изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговорите на ответниците по касация намира следното: Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице ясно и точно формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По естеството си изложението не поставя никакви въпроси, а сочи на касационни оплаквания, на които следва да се отговори едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса или въпросите от изложението към касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора в настоящото производство касационният жалбоподател следва да заплати на всеки от ответниците по касация по 600 лева разноски – заплатен адвокатски хонорар. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,