Определение № 474 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3265/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 503/04.06.2024 г. по гр.д. № 569/2024 г., с което Окръжен съд – Бургас, потвърждавайки решение № 50/07.03.2024 г. по гр.д. № 534/2023 г. на Районен съд – Айтос, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е прогласил за нищожен договора по н.а.№ 148/01.03.2023 г., с който ищецът С. Д. Г. е продал на ответниците Х. А. М. и М. Х. М. един свой застроен имот в [населено място]. Решението се обжалва от съпрузите Х. и М. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси – материалноправен и процесуалноправен: 1. За да уважи иска за прогласяване нищожност на двустранен договор поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) достатъчно ли е съдът да установи, че насрещните престации са нееквивалентни? и 2. Трябва ли в мотивите на решението въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, събраните доказателства, като изложи точни и ясни мотиви защо намира определени доводи и възражения за неоснователни и въз основа на кои доказателства? Касаторите считат, че въпросите са включени в предмета на обжалване - общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд съответно по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 12, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено в противоречие със събраните доказателства, необосновано е и поради това е нарушен материалния закон - чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Претендират разноски. Ответникът по касация С. Г. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че от заключенията на съдебнотехническата експертиза, се установява, че цената по договора за покупко-продажба за сумата 9 500 лв. е повече от 10 пъти по-ниска от пазарната на подобни имоти към момента на сключването на договора – според основното заключение 12.16 пъти, а според допълнителното – 11.45 пъти. Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че към момента на сключване на договора ищецът/продавачът е 81-годишен, а от показанията на св. С. Ш. се установява, че е без образование, водил е прост селски живот, не е бил наясно каква е реалната стойност на имота - единственото му жилище, бил е убеден, че ответниците/купувачите са съгласни да остане да живее в имота, а когато след договора са го поканили да напусне, споделил на свидетеля, че няма нищо „черно на бяло“ и е крайно притеснен, че няма къде да отиде. Приел е, че показанията не противоречат на показанията на другите разпитани пред първата инстанция свидетели Г. Г. (нотариус) и М., от които се установява, че при сключването на договора ищецът не е искал да си запази вещното право на ползване. Въззивният съд е добавил, че по делото не е установено страните да са роднини или в друга близост, която да обясни значителната нееквивалентност на престациите, както и да са неотносими гласните доказателства чрез разпита на св. М. за това, че действителната цена по договора е била по-висока от посочената от страните в нотариалния акт. Ответниците не са въвеждали такива твърдения, а напротив – в отговора на исковата молба са възразили, че са уговорили с ищеца цената 9 500 лв., защото имотът е маломерен, с неуредени регулационни сметки, сградите са стари и се нуждаят от основен ремонт. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият материалноправен въпрос обуславя решението, но начинът, по който съдът му е отговорил, не противоречи, а съответства на трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В нея се приема, че договорът е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, когато противоречи с основните морални принципи и ценности, върху които се консолидира обществото и които са в основата на обществения ред. Противоречието трябва да е в степен договорът да ги отрича. Приема се, че законът придава значение на неписаните, но общозначими морални правила, и свързва порока по чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД с най-тежката гражданскоправна санкция – договор, който ги накърнява, е нищожен (не поражда действие). От друга страна, съгласно чл. 9 ЗЗД моралните неписани правила, наред с повелителните норми на закона, ограничават свободата на договаряне. Поради това и при установяване на основанието по чл. 26 ал. 1 пр.3 ЗЗД съдът не изследва само формалното съдържание на договора, а е длъжен да прецени всички негови характеристики и когато те създават съмнение, че противоречието с добрите нрави е възможно, да ги обсъди съобразно конкретните установени по делото обстоятелства, които съпътстват сключения договор – така решение № 156/10.02.2021 г. по гр.д. № 2451/2019 г. III ГО, решение № 222/18.12.2023 г. по гр.д. № 589/2023 г. на III-то ГО и много други. Решенията, на които касаторът се позовава, не противоречат на тази практика, а настоящият състав не съзира основание да я променя. По материалноправния въпрос е изключена допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, а и по т. 3 ГПК, за допускане на касационния контрол. Процесуално-правният въпрос не е обуславящ. Първо, въззивният съд в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 272 ГПК е препратил към мотивите в първоинстанционното решение, възприемайки като свое извършеното обсъждане на събраните гласни доказателства. Второ, по въпроса има установена практика на Върховния касационен съд – по чл. 269, изр. 2 ГПК, базирана и на изходната тълкувателна позиция в т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, която не му дава безусловен положителен отговор. Трето, пропускът на въззивния съд да обсъди предходен договор по н.а. № 47/30.03.2017 г., с който ищецът е продал на ответниците друг свой имот, не е съпътстващо обстоятелство, в смисъла, изяснен в практиката на Върховния касационен съд по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, което е обективно годно да обоснове или да изключи крайния извод в обжалваното решение. – договорът от 2017 г. предхожда близо шест години договора н.а.№ 148/01.03.2023 г. По втория въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и по аргумент от обратното от чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите/на ответниците остават направените разноски пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът