Определение № 50744 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2236/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №491 от 10.03.2022г. по в.гр.дело № 15062/2021г. на Софийския градски съд, ГО, II Б състав. С атакуваното решение е потвърдено решение № 20186485 от 16.09.2021г. по гр.дело № 64561/2019г. на Софиийския районен съд, в частта, с която е отхвърлен искът на Е. С. с правно основание чл. 2а ЗОДОВ, предявен против Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество(КПКОНПИ) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 500 лева до претендираните 10 000 лева от водено производство по гр.дело № 572/2013г. на ОС-Ловеч по ЗОПДИППД(отм.), ведно със законната лихва, считано от 11.09.2015г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът повдига следните правни въпроси, за които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Конституцията на РБ, материалния и процесуален закон, правото на ЕСЗПЧ, както и със съдебната практика и които въпроси според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК - 1. Нарушени ли са принципите на диспозитивното начало, служебното начало и принципът за разкриване на обективната истина, ако решаващият състав се е аргументирал с доводи, които не присъстват в доказателствата по делото и липсват данни да се твърдят от страните и следва ли такова решение да бъде прието за нищожно, недопустимо или очевидно неправилно; 2. Нарушени ли са принципите на диспозитивното начало и на разкриване на обективната истина, ако вследствие на вътрешното си убеждение съдът е достигнал до неправилни изводи; 3. Има ли нарушение на Закона за защита от дискриминация, ако съдът основава решението си на недоказани факти, сочейки, че притеснението на лицето и промяната в поведението му в процесния период може да се дължат на други причини, „тъй като става въпрос за жена в млада възраст и неукрепнала психика“. Ако отговорът на въпроса е положителен, следва ли решението да се приеме за нищожно, недопустимо или очевидно неправилно; 4. Налице ли е нарушение по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС относно гледането на делото от безпристрастен съд, ако в решението си съдебният състав е заявил аргумент без наличието на доказателства, че лицето е с неукрепнала психика; 5. Нарушава ли материалния закон изводът на съда, че следва да се вземат предвид единствено наложените обезпечителни мерки в производството против ищцата, без да съобрази установеното по делото обстоятелство, че причинените неимуществени вреди са следствие от воденото срещу Е. С. и роднините й производство за сумата 259 973,42 лева. Касаторът счита също, че въззивното решение е вероятно нищожно и очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба-КПКОНПИ, чрез процесуалния си представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на СГС. Оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявеният иск е по чл. 2а ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лева от незаконосъобразни действия/бездействия и актове на органите и длъжностните лица по ЗОПДНПИ(отм.), извършени при или по повод изпълнение на правомощията им по служба. Установено е по делото, че на 05.11.2013г. Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (с правоприемник КПКОНПИ) е предявила срещу ищцата Е. С. и нейните близки-майка й, баща й, сестра й и баба й и дядо й по бащина линия, искане за отнемане на незаконно придобито имущество в размер 259 973,42 лева и в Окръжен съд-Ловеч е било образувано гр.д.№572/2013г. Исковата молба е подадена от КОНПИ след извършена проверка по повод сезиране от страна на Софийска градска прокуратура за извършено престъпление от Р. Т. С.-майка на ищцата, по чл. 244, ал.1, пар.2, арт.1, и чл. 244, ал.1, пар.3, алт.1 НК, за което има постановена осъдителна присъда по нохд № 1606/2012г. Установено е, че в производството по гр.д.№572/2013г. състав на Окръжен съд-Ловеч е допуснал обезпечение на иска на Комисията, като са наложени обезпечителни мерки срещу ответниците по иска. Срещу ищцата Е. С. е наложена възбрана върху 1/8 идеална част от имот с идентификатор №43952.506.216.4.1., намиращ се в [населено място]. В хода на съдебното производство Комисията е оттеглила иска си и с определение от 27.03.2015г. производството по гр.д.№572/2013г. по описа на Окръжен съд-Ловеч е прекратено, като съдът е отменил и определението си, с което е допуснал обезпечение на иска. За да потвърди решението на СРС в частта, с която искът по чл. 2а ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 500 лева до 10 000 лева, въззивният съд е съобразил, че ищцата не е основен ответник по искането на КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество и че срещу нея е водено производство по ЗОПДИППД (отм.), но не и наказателно производство. Отчел е, че продължителността на производството по ЗОПДИППД (отм.) е около 2 години; че срещу ищцата е наложена единствено възбрана върху 1/8 идеална част от имот с идентификатор №.............. в [населено място], която според съда не е попречила на обучението, работата, бизнеса и нормалния й начин на живот. Обсъдени са събраните по делото свидетелски показания, от които е установено, че ищцата е изпитвала интензивен стрес, притеснения и страхове от задържането под стража и осъждането на майка си в наказателното производство, но не и от налагането на възбраната върху идеална част от имота й. Въззивният съд не е кредитирал изцяло показанията на свидетеля З., че причина за промените в поведението на ищцата е страха от отнемане на жилището й, приемайки, че твърдението на свидетеля, че ищцата започнала да изпитва притеснения най-вече след образуване на дело от КОНПИ, не са подплатени с конкретни факти. Съдът е посочил, че е възможно промяната в поведението на С. да се дължи и на други причини, „тъй като става въпрос за жена в млада възраст и неукрепнала психика”. Поради всичко изложено, както и предвид обстоятелството, че по делото не се твърди разгласяване в медиите на производството за отнемане на имущество, нито е установено влошаване на здравословното състояние на ищцата, а само промяна в поведението й, въззивният съд е възприел изводите на състава на СГС, че справедливото обезщетение по чл. 2а ЗОДОВ, което се дължи е в размер 500 лева. Във връзка с доводите на касатора, че обжалваното решение е нищожно и недопустимо (поставените процесуалноправни въпроси от № 1 до № 4, са свързани именно с доводи за нищожност и недопустимост на акта), следва да се посочи, че нищожно е решението, което е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма, не е подписано или е толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и с тълкуване. Недопустимо е решение, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. В конкретния случай доводите, че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил основни принципи на българското процесуално право, на Закона за защита от дискриминация и на чл.6 от ЕКЗПЧОС, не биха могли да се свържат с основанията за нищожност и недопустимост. При съобразяване на разясненията, дадени в ТР № 1/10.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че въззивното решение е валидно - постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава и е разбираемо. Обжалваното решение е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на всички положителни предпоставки, съответно при липса на отрицателни такива за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, по допустима въззивна жалба и в пределите, очертани с нея. Твърденията на касатора, че съществуват съмнения в безпристрастността на съдията-докладчик, тъй като без наличие на доказателства е посочил, че ищцата е с „неукрепнала психика“, не обуславят нищожност или недопустимост на постановеното решение. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че в случая не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Въпросите от № 1 до № 4 не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Разпоредбата предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на въпрос, отправен към касационната инстанция, нарушени ли са принципи на гражданското съдопроизводство, има ли нарушение на Закона за защита от дискриминация или на ЕКЗПЧОС и при неправилни изводи на въззивния съд подлежи ли на отмяна въззивното решение. Съгласно разясненията в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, въпросите, които поставя жалбоподателката са пряко свързани с правилността на обжалваното решение и отговорът им е обусловен от доказателствата и преценката им от въззивния съд. Тези въпроси целят да обосноват твърденията на страната за приети за доказани факти и обстоятелства, за които не са събрани надлежни доказателства, както и оплакване за неправилност на правните изводи, което съставлява основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. С оглед изложеното не е налице годно общо основание за допускане на касационно обжалване и съответно твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 5 е конкретен за делото и отговорът му зависи от установената фактическа обстановка въз основа на събраните доказателства, а дали са правилни изводите, до които решаващият съд е стигнал по този въпрос, както вече се посочи, не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК, тъй като това е предмет на касационния контрол и не обосновава искане за допускане на касационно обжалване. От друга страна, правният въпрос касае приложението на разпоредбите на чл. 2а ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. Освен това по приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. В съдебната практика (напр.решение № 94 от 23.07.2021г. по гр.д. № 4316/2019г. на ІІІ ГО на ВКС, решение № 166 от 18.10.2016г.по гр. д. № 1642/2016г. на ІІІ ГО на ВКС и др.) е въприето разбирането, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2а ЗОДОВ, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органи и длъжностни лица по ЗОПДИППД (отм.) се определя след като се посочат всички обстоятелства, обосноваващи причинна връзка между воденото производство и причинените вреди, индивидуализират се конкретните вреди и се прецени тяхното отражение върху личността на пострадалия, изясни се стойността, която засегнатите неимуществени блага са имали за своя притежател, при съобразяване на обществения критерий за справедливост, определен по вътрешното убеждение на съда. Според цитираната практика на ВКС производството по ЗОПДИППД(отм.) засяга с по-голям интензитет и в по-голям обем правото на труд и правото на частна собственост, които пряко засягат свободата на личността. Доколкото започва с налагане на обезпечителни мерки - възбрани и запори върху цялото имущество на проверяваното лице, по време на висящността му, проверяваното лице за продължителен период от време е в невъзможност да се ползва от притежаваните средства, да води спокоен начин на живот и да обезпечава своите и на близките си нужди. В тази връзка - релевантно при определяне на размера на дължимото обезщетение е и обстоятелството как воденото производство се е отразило /е променило/ начина на живот на проверяваното лице. В случая, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищцата въззивният съд е взел предвид всички установени по делото релевантни за увреждането обстоятелства, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968г. Съобразил е, причината, поради която е образувано производството-влязла в сила присъда спрямо майката на ищцата, а не спрямо нея и продължилото по-малко от 2 години производство за отнемане на имущество, преди да бъде прекратено поради оттегляне на иска от Комисията. Отчетено е, че върху имота, на който ищцата е съсобственик е допуснато обезпечение, чрез налагане на възбрана върху 1/8 идеална часта, както и, че по отношение на нея не са налагани други мерки, ограничаващи имуществените й права или възможността да се разпорежда със собствените си финансови средства. Преценено е, че наложената обезпечителна мярка не е попречила на обучението, работата, бизнеса и нормалния живот на ищцата. Съобразена е възрастта на ищцата към момента на образуване на наказателното производство против майка й и към момента на образуване на производството по ЗОПДНПИ(отм.), като именно във връзка с младата възраст на ищцата, като обстоятелство, което следва да бъде взето предвид при определяне размера на обезщетението, е употребен в мотивите на решението и израза „неукрепнала психика“. Съдът е отчел социалното положение на ищцата, наличието на доказателства за промяна в поведението й и липсата на данни за негативно отражение на производството върху физическото й здраве. При съвкупната преценка на тези обстоятелства и установения значително ограничен обем негативни изживявания, решаващите правни изводи на въззивния съд относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата са съобразени изцяло с практиката на ВКС. По посоченото от касационния жалбоподател - ищец, основание по чл. 280, ал. 2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния. В случая касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд-нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и в тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол. Предвид изложеното съставът на Четвърто гражданско отделение на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение