Определение № 437 от 14.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 2149/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Х. Г. И., в качеството му на трето лице - помагач на ответника Гаранционен фонд, срещу решение №126 от 19.02.2021г. по в.гр.д. №2720/2020г. на Апелативен съд- София в частта, с която след отмяна на решение №8734 от 19.12.2019г., постановено по гр.д. №5226/2016г. от Софийски градски съд в отхвърлителната му част е осъден Гаранционен фонд да плати на Н. А. Б., конституирана на мястото на починалия ищец А. М. И. по реда на чл.227 ГПК, сумата 2 980 лева, представляваща разлика над 34 020 лева до 37 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания от телесни повреди/, както и сумата 4 290 лева обезщетение за имуществени вреди- направени разходи за транспорт и социални грижи, настъпили при ПТП на 23.02.2015г. в [населено място], причинени виновно от Х. Г. И. при управление на лек автомобил „Сузуки Б.“ с рег. [рег.номер на МПС], без сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главниците от 29.02.2016г. до окончателното изплащане и разноските по делото, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 34 020 лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 25.02.2016г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необосновано. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд в нарушение на закона е игнорирал доброволното уреждане на спора и получаването от ищеца на застрахователно обезщетение от Гаранционния фонд пред 2016г. Поддържа тезата, че искът на пострадалото лице е допустим само в хипотезата на отказ да получи определената от застрахователя сума или при връщане на полученото обезщетение. Излага аргументи, че ищецът не е върнал получената в производството по реда на доброволно изплащане сума, т.е. изразил е категорично съгласие с размера на определеното обезщетение. Счита, че изводите на апелативния съд относно наличието на пряка причинна връзка между процесното ПТП и вредите на пострадалото лице и липсата на съпричиняване са необосновани, а присъденото обезщетение е прекомерно завишено и не отговаря на критериите по чл.52 ЗЗД. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли изцяло предявеният иск. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Ако пострадалото от ПТП лице в производството по доброволно уреждане на претенцията за щета е получило определената от застрахователя на виновния водач сума, то налице ли е за него процесуална предпоставка да претендира по съдебен ред по-висок размер от получения в производството по доброволно изплащане на обезщетението или следва да се приеме, че щом е получил сумата, респ. не я е върнал, то в случая се е съгласил с нейния размер и на това основание няма право да претендира разликата над полученото по съдебен ред? Допустим ли е искът при това положение?;

2. Подлежат ли на обезщетяване вреди и обстоятелства /в случая смърт/ настъпили в резултат на други събития и фактори, но не и в резултат на ПТП-то и вреди, които не са в пряка причинна връзка с настъпилото събитие- ПТП? Какъв следва да е размерът на обезщетението в този случай?;

3. Налице ли е съпричиняване, когато увреденото лице- пешеходец е пресичало пътното платно на непозволено място, под силното въздействие на алкохол, а водачът е управлявал автомобила с разрешена скорост, с включени светлини и с повишено внимание и следва ли да се приеме при това положение, че пострадалият сам се е поставил в ситуация на висока степен на риск и е допринесъл значително за настъпването на ПП, а оттам и за причинените му вреди?;

4. Длъжен ли е въззивният съд след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно механизма на пътно-транспортното произшествие да обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните, както и всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи? При неспазване на горното правило от страна на съда, оказва ли това влияние на размера на определеното обезщетение и води ли до нарушение на принципа на справедливост залегнал в чл.52 ЗЗД?“.

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: по първи въпрос- с решение №425 от 13.01.2012г., гр.д.№39/2011г., ІІІ г.о. и решение №93 от 18.06.2012г., гр.д. №458/2011г., ІІІ г.о.; по втори въпрос не сочи конкретни съдебни актове на ВКС; по трети въпрос- ППВС №17/63г., т.7, решение №339 от 20.12.2018г., т.д. №2882/2017г., ІІ т.о.; по четвърти въпрос- ППВС №4/68г. и решение №105 от 14.01.2021г., гр.д. №2939/2019г. Намира, че въпросите са от значение за развитието на правото, като не сочи аргументи.

Касаторът сочи като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и очевидната му неправилност съгласно чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответницата Н. А. Б. и Гаранционен фонд не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната част за присъждане на сумата 34 020 лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.288, ал.1, т.2 и ал.7 КЗ /отм./ и да го отмени частично в отхвърлителната, като присъди на ищцата Н. Б. /конституирана по реда на чл.227 ГПК като правоприемник на първоначалния ищец/ още 2 980 лева обезщетение за неимуществени вреди и 4 290 лева обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Гаранционен фонд за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпените от А. М. И. /починал в хода на делото/ неимуществени и имуществени вреди от получени травматични увреждания в пряка причинна връзка с ПТП, виновно причинено на 23.02.2015г. от водача на лек автомобил „Сузуки Б.“ с рег. [рег.номер на МПС] Х. И., който няма застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

Решаващият съдебен състав приема, че виновното противоправно поведение на водача на гореописаното МПС се установява от влязлото в сила решение №108/05.08.2015 г. по описа на PC - М., с което той е признат за виновен за престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, вр. чл.342, ал. 1 НК, като на основание чл.78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание и което решение съгласно чл.300 ГПК е задължително за гражданския съд досежно деянието, противоправността и вината на деликвента. Констатира, че с молба вх.№ 24-01-64/01.02.2016г. пострадалият е предявил претенция за доброволно изплащане на обезщетение за претърпените от него в резултат на катастрофата неимуществени вреди, образувана е щета №210035/01.02.2016 г., по която с писмо от 29.02.2016г. Гаранционен фонд го уведомява за одобрено обезщетение в размер на общо 35 980 лева, от които 33 000 лева за неимуществени вреди и 2 980 лева за имуществените вреди, като е безспорно изплащането на сумата на 01.03.2016г.

С оглед изложеното, апелативният съдебен състав стига до извод, че са налице предпоставките на чл.45 и чл.52 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – Х. И., като ищцата има правото да получи от Гаранционния фонд, носещ отговорността в хипотезата на чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./, обезщетение за причинените на баща й вреди - неимуществени и имуществени. Намира за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, като се позовава на задължителната съдебна практика- т.7 от ТР № 1/2015г. на ОСТК на ВКС. Приема, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът излага аргументи, че в случая не е доказана пряката причинно-следствена връзка между вредата и поведението на пострадалия, тъй като на мястото на инцидента няма данни за наличие на вертикална маркировка, пешеходни пътеки, светофарна уредба и пешеходни парапети, нито има данни пострадалият да е изскочил внезапно на платното, а напротив – почти е приключил пресичането на платното, когато е бил ударен.

За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивната инстанция съобразява, че ищцата /като правоприемник на пострадалия/ претендира обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, изразяващи с в болки и страдания от получените телесни травми и увреждания: Контузия на главата с охлузвания на кожата на лицето и мозъчно сътресение, които са довели до разстройство на здравето временно опасно за живота, /лека телесна повреда/; Многофрагментно счупване на костите на лявата подбедрица в горния им край, което е довело до трайно затруднение в движението на левия долен крайник за срок от 1 г. и 10 месеца с оглед протрахирания възстановителен период, /средна телесна повреда/; Счупване на дясната, раменна кост /в областта на шийката/, довело до трайно затруднение в движенията на дясната ръка за повече от 1 месец, а именно за около 8 месеца, /средна телесна повреда/; Компресионно счупване на първи поясен прешлен довело до трайно затруднение в движението на снагата за повече от 1 месец, а именно за около 6 месеца. /средна телесна повреда/. Съдът отчита и фактите, че пострадалият е бил на 77 години към датата на ПТП през 2015г., че са му причинени три средни телесни повреди и една лека, че се е наложило оперативно лечение на лявата подбедрица, което е извършено в [населено място] и е преминало успешно, но е било изключително рисковано, предвид напредналата му възраст, че се е залежал поради травмите, което е наложило да се премести да живее в друг град, за да бъде обслужван в битов план, че е очаквал предстоящо сваляне на останалата част от остеосинтезния материал в областта на счупването на лявата подбедрица. Съобразява и обстоятелството, че е бил влошен общият здравословен статус на пострадалия, пряко доказателство за което е настъпилата в хода на производството и 3 години след процесното ПТП негова смърт. С оглед всички изложени факти, решаващият съдебен състав стига до извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди е в размер на 70 000 лева. От тази сума следва да се приспаднат вече платените доброволно от застрахователя 33 000 лева за неимуществени вреди, като остават дължими 37 000 лева, за която сума искът е основателен, ведно със законните последици.

По отношение на иска за обезщетение за имуществени вреди, апелативният съд приема за доказано, че общата стойност на направените разходи е 4 290 лева, за която сума искът е основателен. Излага аргументи, че всички направени от пострадалия разходи за транспорт и социални услуги съставляват имуществена вреда, подлежаща на обезщетение. Разходите са били необходими и са адекватни с оглед провеждането на оперативно лечение в София, като транспортирането му в увреденото състояние е изисквало да е в легнало положение и в присъствието на медицински екип. Съдът намира, че са доказани разходи за транспорт - общо 1140 лева / 760 лева първоначално и 380 лева след изписването му от болницата и до [населено място]/, както и плащания по договор за социални услуги, сключен на 28.08.2015г. и приложените към него фактури на обща стойност от 3 150 лева.

Като се позовава на трайната съдебна практика, въззивният съдебен състав намира, че Гаранционният фонд дължи лихва за забава върху обезщетението след покана за плащане и при условията на чл.288, ал.7 КЗ /отм./, доколкото не е застраховател, нито пряк причинител на вредата, а законът му е възложил отговорност за чуждо задължение. В случая сезирането на фонда е станало с подаването на молба за изплащане на обезщетение вх.№ 24-01-64/01.02.2016г., което има характера на покана по смисъла на чл.82, ал.2 ЗЗД. Съдът приема, че УС на ГФ се е произнесъл в срок на 29.02.2016г., поради което лихвата в случая е дължима, считано от 29.02.2016г., а не от датата на деликта.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторите доводи, че съдът не е взел предвид всички релевантни факти и обстоятелства при определяне на вида и размера на неимуществените вреди, че е допуснал нарушение на закона при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, че не е обсъдил всички доказателства, че е постановил необоснован акт представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон- основание за отмяната по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Тези оплаквания не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Първият поставен правен въпрос е значим за спора, тъй като е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не обосновава обаче допълнителните предпоставки на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Нито едно от цитирани решения на ВКС не дава отговор на така поставения въпрос, тъй като разглеждат въпроса за значението на извънсъдебното споразумение за вида на вредите и размера на дължимото застрахователно обезщетение, сключено между страните в застрахователното правоотношение, респ. за правните последици от заплащането на обезщетение въз основа на споразумение, с което увреденото лице е признало, че тази сума го обезщетява напълно за претърпените вреди. Касаторът не сочи практика на ВКС, относима към формулирания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, нито мотивира значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Вторият въпрос не е поставен коректно, тъй като не е съобразен с мотивите на обжалваното решение, съответно не е значим за спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд след обсъждане на доказателствата по делото е стигнал до извод, че е налице причинно-следствена връзка между процесното ПТП и претърпените от първоначалния ищец телесни травми и увреждания, довели до търпените болки и страдания, негативни психически изживявания и неудобства. Определеното обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с обема, вида и продължителността на приетите за доказани болки и страдания, като не съответства на приетото от съда твърдението на касатора, че е присъдено обезщетение за вреди от смъртта на пострадалото лице, настъпила в хода на делото. Решаващият съдебен състав е приел за доказани подробно описаните травми, контузии, счупвания, като е съобразил и възрастта на пострадалото лице, и обстоятелството, че в резултат от множеството травми е бил влошен общият му здравословен статус, пряко доказателство за което е настъпилата в хода на производството и 3 години след процесното ПТП негова смърт, но не е присъждал обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лицето.

Третият въпрос не отговаря на общия критерий за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като същият е хипотетичен, изисква преценка на доказателствата по делото, а не на последно място съдържа в себе си недоказани твърдения на касатора за пресичане на пътното платно „под силното въздействие на алкохол“, за управляване на автомобила от водача „с разрешена скорост, с включени светлини и с повишено внимание“.

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви като анализира доказателствата, обсъди доводите на страните и се произнесе по всички наведени в жалбата оплаквания и възражения не обуславя допускане на въззивното решение до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, включително цитираното от касатора решение по чл.290 ГПК, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба.

В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, в частност на експертните заключения и гласните доказателства, относими към правото на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, включително относно размера на претърпените от пострадалия болки и страдания от получените при процесното ПТП травми и увреждания. Несъгласието на касатора с изводите на съда по своята същност е оплакване за необоснованост на обжалвания съдебен акт- основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд