Определение № 2721 от 21.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2132/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. М. Т. - чрез адв. В. Брезовска от АК-Кюстендил, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 1475/13.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1168/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в, с което е потвърдено определение № 1114/20.03.2024 г., постановено по т. д. № 263/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-15 с-в, с което на основание чл. 130 ГПК исковата молба е върната и съдебното производство като недопустимо е прекратено. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила – поради неосъществена пълна проверка относно законосъобразността на първоинстанционното определение, вкл. и на наведен в частната въззивна жалба правен довод за неправилност на обжалвания съдебен акт. Твърди, че въззивният съд, без да съобразява действително наведените фактически твърдения в исковата молба, които обосновават предявения иск, само въз основа на правната квалификация на искането за съдебна защита е достигнал до правното съждение, че този иск е недопустим. От друга страна, счита, че в случай че апелативният съд бе констатирал нередовност на исковата молба, той е следвало да отмени преграждащото определение на първоинстанционния съд и да върне делото за предприемане на съответни процесуални действия по отстраняване на тази нередовност – на основание чл. 129, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, така и със самостоятелните селективни критерии, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – определението е вероятно нищожно, вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички въведени от страната оплаквания срещу акта на първоинстанционния съд, както и да обсъди всички доказателства по делото?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 102/25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г.; решение № 113/18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г.; Решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. и решение № 104/09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС) и 2. „Следвало ли е при условията на чл. 129, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК съдът да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца в едноседмичен срок да уточни исканата и търсена защита на нарушените си субективни права в хипотезата на наведени доводи за нищожност на документи, касаещи субективните права?“ (твърди се, че правният отговор на този процесуалноправен въпрос ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото). Тъй като до връщане на исковата молба на основание чл. 130 ГПК не е възникнало процесуалното качество на ответника, на това лице не е връчван препис от касационната частна жалба за писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната частна жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което исковата молба е била върната на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявения иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 74, ал. 1 ТЗ. Счел е, че съдебното производството пред СГС е образувано по искова молба на съдружника Н. Т. против „Лайм” ООД, с която са предявени искове за отмяна на всички решения, приети на проведеното на 22.02.2022 г. общо събрание на съдружниците в ответното дружество. Съобразявайки наведените фактически твърдения в исковата молба, обосноваващи предявения иск (основанието), както и вида и обема на търсената съдебна защита (петитума), апелативният съд е достигнал до правния извод, че съдът е сезиран с конститутивен иск за отмяна на решението на общото събрание, съгласно което ищецът Т. е следвало да прехвърли дружествения си дял на другия съдружник в дружеството А. Т. – не само посочената от ищеца правна квалификация била по чл. 74, ал. 1 ТЗ, но и заявеният петититум бил в този смисъл. Апелативният съд е изяснил, че прехвърлянето на дружествен дял от един на друг съдружник в ООД се извършва без да е необходимо решение или съгласие на ОС за това (чл. 129, ал. 1 и 2 ТЗ, във вр. с чл. 137, ал. 1. т. 2 ТЗ), нито пък ОС може да задължи със свое решение съдружник в ООД да прехвърли дела си на друг съдружник, доколкото такива законови правомощия не са предвидени в компетентността на ОС като орган на дружеството. Последицата от прехвърляне на дружествен дял могла да настъпи само в резултат на сключен договор по чл. 129, ал. 2 ТЗ, но не и от решение на ОС. Тъй като от оспореното решение на ОС не биха се породили някакви правни последици за ищеца Т., а именно да прехвърли дружествения си дял на другия съдружник Т., въззивният съд е обосновал правното съждение, че не е налице една от абсолютните положителни процесуални предпоставки, обуславящи пораждането на процесуалното право на иск по чл. 74 ТЗ - правният интерес. Солидаризирал се е с правното съждение на първоинстанционния съд, че при релевираните обстоятелства в исковата молба процесуалният ред за защита е друг - не с конститутивния иск по чл. 74 ТЗ, а с предявяване на установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване на нищожност на решението на ОС и на договора за прехвърляне на дружествен дял от 22.02.2022 г., евентуално на установителни искове по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на неистинност на протокола за ОС и договора от 22.02.2022 г. - в оспорените от ищеца части от документите. Въззивното определение не е нито вероятно нищожно, нито вероятно недопустимо, поради което не са възникнали самостоятелните процесуални предпоставка, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК, за допускане на този съдебен акт до касационно обжалване – обжалваното определение е постановено от законен съдебен състав в пределите на неговата правосъдна компетентност, като не е налице противоречие между мотивите и диспозитива на въззивното определение, при което би се достигнало до пълна неяснота на неговата правосъдна воля; въззивният съд се е произнесъл по допустима и редовна частна въззивна жалба, предявена от активно процесуално легитимирана страна в настоящия процес. Въззивното определение трябва да се допусне до касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос, тъй като той е от значение за изхода на повдигнатия пред апелативния съд процесуалноправен спор и е разрешен в противоречие със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 6/15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, съгласно които при разглеждане на процесуалноправен спор, пренесен с въззивна частна жалба, въззивният съд действа при пълен, а не ограничен въззив, поради което следва да извърши проверка на правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания. При постановяване на обжалваното определение апелативният съд не е съобразил обстоятелството, че съобразно наведените в исковата молба фактически твърдения, обосноваващи предявения иск, и заявеното искане за предоставяне на съдебна защита съществува противоречие между основанието (правопораждащите предявеното спорно материално право юридически факти) и петутима на иска (вида и обема на търсената съдебна защита). От една страна, за да обоснове предявения иск, ищецът е навел фактически твърдения за процесуална незаконосъобразност на оспореното решение на ОС на ответното ООД (процедурата по свикването му била опорочена), като това обстоятелство обуславяло неговото непровеждане (твърди, че не е присъствал на това заседание на ОС, като този факт е бил невярно удостоверен в протокола за проведено ОС от 22.02.2022 г. – не е изписал своите три имена и не е полагал своя подпис; невярно било и нотариалното удостоверяване на положения върху този частен документ от него подпис), поради което поддържа, че протоколът за проведеното ОС на съдружниците е неверен (в неговата удостоверителна част), респ. неавтентичен (по отношение на волеизявлението, което изхожда от него). От друга страна, релевира правен довод за нищожност на договора за покупко-продажба на дружествени дялове от 22.02.2022 г. – поради липса на постигнато съгласие между страните по него за прехвърляне на притежаваните от ищеца дружествени дялове от имуществото на ответното търговско дружество, като твърди, че не е изразявал воля за това, вследствие на което оспорва в тази част и верността на официалния свидетелстващ документ – нотариалното удостоверяване на подписа, който е положен от него в частния диспозитивен документ (договора). В този смисъл, в исковата молба са изложени фактически доводи за нищожност на договора за покупко-продажба на притежаваните от ищеца дружествени дялове от имуществото на ответното търговско дружество, респ. за нищожност на удостоверените в протокола за проведено на 22.02.2022 г. ОС на съдружниците решения (поддържа се, че те са липсващи, невзети), както и че документите, в които са удостоверени тези решения, респ. волеизявленията на страните по транслативния договор и съответното оспорено нотариално удостоверяване на подписа на ищеца, са неистински (неавтентични или неверни съобразно тяхното правно естество и оспорване). Но ищецът е заявил несъответно на тези фактически твърдения искане за съдебна защита - да бъде отменено решението, което е удостоверено като надлежно взето в протокола за проведено ОС на съдружниците на ответното ООД на 22.02.2022 г. Следователно, исковата молба е била нередовна поради противоречие между посочените правопораждащи предявените субективни материални права юридически факти (основанието на иска), и обема и вида на търсената съдебна защита (петитума на иска). Въззивният съд е следвало да съобрази, че преценката за допустимост на исковете, вкл. и поради липса на правен интерес може законосъобразно да бъде осъществена, едва когато ищецът ясно и непротиворечиво е индивидуализирал предявеното субективно материално право – чрез неговите правноиндивидуализиращи признаци (надлежни страни, правопораждащ фактически състав и съответно на него искане за съдебна защита). Като е потвърдил преграждащото определение на първоинстанционния съд, постановено по нередовна искова молба, той е постановил незаконосъобразен съдебен акт, който, наред с първоинстанционното определение, трябва да бъде отменен, а делото върнато на първоинстанционния съд за предприемане на процесуални действия по отстраняване на констатираната от касационната инстанция нередовност на исковата молба. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение