Определение № 3562 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1608/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба вх. № 741/16.02.2024 година, подадена по пощата на 15.02.2024 година, от Г. А. В., срещу решение № 258/15.12.2023 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 335/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Монтана е потвърдил първоинстанционното решение № 185/12.06.2023 година на Районен съд Лом, пети състав, постановено по гр. д. № 1133/2022 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от Г. А. В. срещу И. Г. К. и Л. Н. Д. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между ответниците договор за продажба от 21.12.2020 година, оформен с нотариален акт №, том, рег. №, дело № 1463/2020 година на С. Б. С.-нотариус с район на действие района на Районен съд Л., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара и евентуален иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на договора за недействителен по отношение на ищеца. В подадената от Г. А. В. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Г. А. В. срещу И. Г. К. и Л. Н. Д. иск за нищожност на договора за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №, том, рег. №, дело № 1463/2020 година на С. Б. С.-нотариус с район на действие района на Районен съд Л., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД да бъде уважен или съответно да бъде уважен предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответниците по касационната жалба И. Г. К. и Л. Н. Д. не са подали отговор на същата, както и не са изразили становище по допустимостта и основателността й. Г. А. В. е бил уведомен за обжалваното решение на 15.01.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 741/16.02.2024 година, като е подадена по пощата на 15.02.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Монтана е приел, че съгласно изпълнителен лист от 26.07.2019 година на Софийския районен съд И. Г. К. следва да заплати на Г. А. В. сумата от 1200.00 лева, а по силата на обратен изпълнителен лист от 10.10.2019 година на същия съд му дължи сумата от 8036.00 лева. Същевременно но 23.06.2020 година Л. Н. Д. била сключила с „ОББ“ АД [населено място] договор за потребителски кредит, с който банката и била предоставила сумата от 20 000.00 лева. С договор за дарение от 17.12.2020 година, оформен с нотариален акт №, том, рег. №, дело № 1437/2020 година на С. Б. С.-нотариус с район на действие района на Районен съд Л., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара К. дарил на Д. / от притежаваната от него / идеална части от имотите, подробно описани в нотариалния акт. С последващ договор за продажба от 21.12.2020 година, оформен с нотариален акт №, том, рег. №, дело № 1463/2020 година на същия нотариус И. Г. К. продал на Л. Н. Д. останалите идеални части от имотите, за сумата от 9900.00 лева. Впоследствие, въз основа на двата посочени по-горе изпълнителни листа, били образувани изпълнителни дела № 0227870400096 и № 20227870400095 по описа на М. Д. Д.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № 787 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. В случая не можело по категоричен начин да бъдело установено, че страните по договора за продажба от 21.12.2020 година не са били желали настъпването на правните му последици. Действително от показанията на свидетеля И. И. ставало ясно, че К. му споделил, че „когато прехвърлил къщата на жена, тя не му платила пари“ и че „тази жена трябвало да му прехвърли къщата фиктивно без пари“, но в тези свидетелски показания липсвала конкретика относно датата на сделката и името на другия съконтрагент по въпросния договор. Освен това показанията на свидетеля следвало да се преценят със засилена критичност и то с оглед на всички други данни по делото, доколкото същият бил зет на К. и би могъл да има заинтересованост. Липсата на конкретика, че именно сключеният на 21.12.2020 година договор за продажба на недвижим имот между И. Г. К. и Л. Н. Д. е фиктивен, не била преодоляна и от показанията на свидетеля П. А., тъй като същите по никакъв начин не допринасяли за разкриване на твърдяната симулация. Доводите на Г. А. В., че цената по договора не била платена били релевантни, но следвало да се посочи, че дори да се приемело, че цената не била платена, сам по себе си този факт не можел да обоснове извод за симулация. Обстоятелството, че по делото нямало конкретни доказателства за плащане на цената по договора не водело до нищожността му, а дори и да било налице неплащане, то било относимо към изпълнението на задължението на купувача договора, но не и към валидност на същия. Неплащането можело да се приеме за индиция, че не било имало обща воля за възникване на задължението, но тази индиция при липса на други доказателства не можела да опровергае доказателствената сила на нотариалния акт за продажба, в който било отразено, че цената от 9900.00 лева била платена и в тази част нотариалният акт служел като разписка за плащането. Този факт следвало да се преценява наред с останалите доказателства по делото и заедно с тях по еднозначен и категоричен начин да обоснове извод, че страните по договора не били желали настъпването на правните му последици. До такъв извод в настоящия случай не можело да се стигне, тъй като свидетелските показания не доказвали категорично, че именно процесният договор бил фиктивен, а освен това от ответната страна бил представен договор за потребителски кредит, с който Л. Н. Д. била получила сумата от 20 000.00 лева, който договор бил сключен няколко месеца преди изповядване на процесната сделка пред нотариуса. Съвкупната преценка на тези данни не давала основание на въззивния съд да приеме за установено по несъмнен начин, че страните не били желали правните последици на сделката, а именно прехвърляне правото на собственост върху процесните имоти и заплащане на цената. Затова наведените от Г. А. В. твърдения за привидност на договора за продажба били недоказани в хода на процеса, което било предпоставка искът по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД да бъдел отхвърлен като неоснователен. Пълнотата изисквала да се отбележи, че поредността на сключените сделки: първо договор за дарение, а четири дни по-късно договор за продажба, сключен със съсобственика Л. Н. Д. водел до обосновано предположение, че страните вероятно имали за намерение да избегнат разпоредбата на чл. 33 ЗС. Предвид неоснователността на иска по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, съдът следвало да разгледа предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД. Във връзка с това от приложените по делото изпълнителен лист от 26.07.2019 година и обратен изпълнителен лист от 10.10.2019 година се установявало, че Г. А. В. бил кредитор на И. Г. К. като били образувани две изпълнителни дела, с взискател Г., и длъжник К.. Несъмнено със сключения на 21.12.2020 година договор за продажба на процесните недвижими имоти длъжникът увреждал кредитора си, тъй като с отчуждаване на имуществото на длъжника се затруднявало удовлетворяването на кредитора. Получените парични средства от сделката можели да бъдат лесно укрити, за разлика от притежанието на недвижимо имущество. По този начин фактически се затруднявало осъществяването на правата на кредитора. Съответно въззивният съд намирал, че със сключването на процесния договор кредиторът Г. А. В. бил увреден от своя длъжник. На следващо място, разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД предвиждала, че когато действието било възмездно, лицето, с което длъжникът договарял, трябвало също да е знаело за увреждането. Купувач по процесния договор за продажба била Л. Н. Д. като отношение на нея нямало нито едно доказателство, което да установявало, че тя е знаела, че със сключването на сделката ще се увреди кредитора на продавача. Още повече, нямало каквито и да било данни Д. да била знаела, че И. Г. К. имал кредитор, съответно че имал неизплатени задължения към друго лице. Именно липсата на знание била достатъчно основание искът по чл. 135 от ЗЗД да бъдел отхвърлен като неоснователен, тъй като не бил осъществен фактическият състав на нормата. Предвид на това, въззивният съд намирал, че първоинстанционното решение в обжалваните части следвало да бъде потвърдено като правилно. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. А. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Монтана на бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите: (1.) Каква е доказателствената стойност на нотариалния акт за продажба по иск за обявяване на привидността на договора в частта, с която страните по него са заявили, че продажната цена е заплатена от купувача в брой, преди подписването на нотариалния акт, който служел като разписка за платената цена? (2.) Дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране, а също така и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи и с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалния закон? По отношение на първия от така поставените въпроси В. се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като твърди, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 748/17.02.2011 година, постановено по гр. д. № 801/2009 година, решение № 375/28.12.2012 година, постановено по гр. д. № 1347/2011 година и решение 5729.042013 година, постановено по гр. д. № 354/2012 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Въпросът е включен в предмета на спора доколкото нотариалния акт се ползва с материална доказателствена сила относно направените пред нотариуса от страните в нотариалното производство изявления, но не и относно верността на същите. Съставът на Окръжен съд Монтана е приел, че нотариалния акт за продажба се ползва с доказателствена сила относно посочената като заплатена в него сума, като отбелязаното в акта не било оборено от останалите събрани по делото доказателства. Въпреки това становище на въззивния съд обаче въпросът не обуславя допускането на решението му до касационно обжалване тъй като е съобразено, че симулацията по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД на договор за продажба е възможна както в случаите когато продажната цена не е платена, така и в случаите когато е извършено плащане, като същата не следва пряко и единствено само от този факт. Дали е налице симулация се преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства и установените въз основа на тях факти, доколкото плащането или неплащането на продажната цена може да се дължи и на други правоотношение между страните, а не непременно на симулация-абсолютна или относителна. Въззивният съд е изложил мотиви относно твърдяната от Г. А. В. симулация именно с оглед всички събрани по делото доказателства, като е приел, че такава не е налице дори и да се приеме твърдяното от касатора неплащане на цената. С оглед на това въпросът за плащането на цената по оспорвания договор за продажба не е единственото основание искът по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД да бъде отхвърлен, поради което и не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Монтана до касационно обжалване. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се твърди и по отношение на втория от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Г. А. В. въпроси като се прави позоваване на решение № 268/29.06.2011 година, постановено по гр. д. № 1058/2010 година, решение № 60 173/15.12.2021 година, постановено по гр. д. № 1431/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 207/14.03.2021 година, постановено по гр. д. № 165/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и на цитираната в тях съдебна практика. Соченото допълнително основание не е налице доколкото въззивният съд е извършил преценката на свидетелските показания във връзка с останалите събрани по делото доказателства, като във връзка с това е посочил и какви факти се считат за установени въз основа на тях. Самите показания са обсъдени в цялост, а не само в отделни техни части, като е мотивирано и приложението на чл. 172 от ГПК по отношение на единия от свидетелите. В случая Г. А. В. е недоволен от крайния извод, до който е достигнал въззивния съд при обсъждането на свидетелските показания заедно с останалите доказателства по делото, като според него изводът следвало да бъде, че целта на двете сделки е да се избегне принудителното изпълнение и исковете по чл. 135 от ЗЗД относно имотите, предмет на горепосочените два договора, като се сключат две безвъзмездни сделки, втората от които е изповядана привидно като продажба. В тази си част въпросът е свързан с правилността на правните изводи на съда по съществото на спора, а съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС поставения като общо основание за допускане на касационното обжалване въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Затова не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана по втория от постановените от В. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси в частта му относно това дали действията на съда по отношение на преценката на доказателствата са довели до неправилни изводи и за това с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалния закон. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 258/15.12.2023 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 335/2023 година, по подадената срещу него от Г. А. В., касационна жалба с вх. № 741/16.02.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение