Определение № 461 от 30.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 142/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. А. Н., чрез адв. Р. Д., срещу определение № 5311 от 25.11.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2324/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 755 от 09.10.2025 г., постановено по гр. д. № 371/2025 г. по описа на Районен съд – Девня. С последното е прекратено производството по делото и същото е изпратено на Административен съд – Варна. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя следния въпрос: „Когато е входирана искова молба до гражданския съд с предмет обезщетение за вреди от неправомерни действия по реда на чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, подлежи ли делото на препращане до административен съд, поради причина, че неправомерните действия са предварително установени по реда на ЗЗЛД?“. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил от фактическа страна, че първоначално производството е образувано по предявена от Н. Н. искова молба срещу „К. ***“ ООД, с твърдения, че на 23.11.2019 г. посетил магазин в [населено място], в който имал спречкване с друго лице; че управителят на магазина предоставил запис от видеокамерите с биометричните данни на ищеца без неговото съгласие, който запис бил публикуван в интернет пространството; че ищецът твърди да е претърпял имуществени вреди на стойност 23 000 лв. и неимуществени вреди на стойност 24 000 лв., вследствие на неправомерното предоставяне на видеозапис от „К. ***“ ООД на трети лица. Съобразил е също така приложеното по делото решение № ППН – 02 – 622/2019 г. от 07.10.2020 г. на Комисия за защита на личните данни, съгласно което последната е била сезирана за извършено нарушение от „К. ***“ ООД, състоящо се в неправомерно обработване на лични данни на Н., чрез разпространението им в нарушение на ЗЗЛД и Регламента. Констатирал е и наложеното с цитираното решение административно наказание на дружеството – имуществена санкция в размер на 200 лв., както и липсата на данни постановеното решение да е обжалвано. При тази фактическа обстановка решаващият състав е намерил, че определението за прекратяване на делото и изпращането му на Административен съд – Варна е правилно. Изложил е съображения, че съгласно чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, при нарушаване на правата му по Регламент (ЕС) 2016/679 и по този закон, субектът на данни може да обжалва действия и актове на администратора и на обработващия лични данни пред съда по реда на Административно процесуалния кодекс, а съгласно ал. 2, в производството по ал. 1 субектът на данни може да иска обезщетение за претърпените от него вреди вследствие на неправомерно обработване на лични данни от страна на администратора или на обработващия лични данни. Констатирал е, че в случая ищецът е субект на данни по смисъла на чл. 4, т. 1 от Регламента, а ответникът – администратор на лични данни по смисъла на чл. 4, т. 7 от Регламента. Второинстанционният съд е посочил още, че в производството пред Районен съд – Девня е предявен иск за вреди от неправомерно обработване на лични данни, т. е. от незаконосъобразни действия от страна на администратора на лични данни. Съобразил е, че процесуалният ред, по който засегнатият субект може да търси обезщетение и отговорност за причинените вреди поради неправомерно обработване на личните му данни, е уреден в Глава единадесета на АПК „Производства за обезщетения“. Изложил е мотиви, че в настоящия случай административното производство за установяване наличие на неправомерна обработка на лични данни е приключило с влязъл в сила административен акт, без постановеното от КЗЛД решение да е обжалвано, като претенцията за обезщетение на вредите е предявена в отделно производство. В тази връзка е обобщил, че претенцията подлежи на разглеждане също по реда на АПК от административен съд. Предвид изложеното, въззивната инстанция е намерила, че позоваването на чл. 49 ЗЗД не променя характера на предявената претенция като такава за обезщетение от нарушаване на правилата на Регламента и ЗЗЛД. Формирала е решаващ извод, че при предвиден специален ред за установяване и обезщетяване на вредите от такива нарушения, то общият ред на чл. 45 – 49 ЗЗД е неприложим. При тези мотиви решаващият състав е приел, че разглеждането на спора за обезщетение е от компетентността на административния съд, поради което е потвърдил обжалваното определение на Районен съд – Девня. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай поставеният в изложението въпрос не съставлява общо основание за достъп до касация, тъй като не кореспондира с формираната от съда воля. Въззивната инстанция не е приела, че е сезирана с иск по чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД. Въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и заявен петитум е приела, че е сезирана с иск с правно основание чл. 82, § 1 от Регламент/ЕС/ 2016/679, във връзка с чл. 39 от ЗЗЛД, който подлежи на разглеждане по реда на чл. 203 от АПК. Формирала е и решаващия извод, че не е обвързана от посочената от ищеца правна квалификация, както и, че наличието на специален ред дерогира приложението на общия такъв. Отсъствието на обща предпоставка е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за достъп до касация. За пълнота следва да се посочи единствено, че въпросът така както е формулиран е по естеството си оплакване по чл.281 ГПК за неправилност на решението, изразяваща се в неправилна правна квалификация на заявената претенция. Това оплакване подлежи на преценка в случай, че обжалването бъде допуснато, но не и във фазата по селекция на жалбата. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,