Определение № 303 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 737/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 12.10.2020г. по гр.д.№284/20г. на АС Бургас, с което е уважен частично иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Жалбоподателят – Община Несебър, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът – Д. Г. Г., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържат, че следва да се допусне касационно обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Община Несебър да заплати на Д. Г. сумата 10000лева обезщетение за неимуществени вреди от деликт, ведно с лихва за забава от 06.06.2018г. до окончателното заплащане на сумата и е отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер от 30 000лева. Със същото решение съдът е осъдил Обищина Несебър да заплати на Д. Г. и сумата 1086лева обезщетение за имуществени вреди от деликт, ведно с лихва за забава от 06.06.2018г. до окончателното заплащане на сумата. Установено е по делото, че на 06.06.2018г., около 21,20 часа Д. Г., на участък от пътя собственост на Община Несебър- [улица]в [населено място], неосветен, осеян с дълбоки, хаотично разположени неравности, а банкетът от двете му страни изцяло зает от паркирани превозни средства, е била принудена да премине по платното с нарушена настилка. Установено и също така, че придвижвайки се покрай сгради на същата улица, се спънала и паднала по лице, като получила множество наранявания: охлузвания, кръвонасядания по челото, носа, областта на дясното око, лявото око, имала болки в областта на челюстта, зъбите и дясната ръка, главата й била замаяна, изпитвала главоболи и дълго време след инцидента, което след няколко дни наложило хоспитализирането й в Неврологично отделение на УМБАЛ Бургас, където е установено мозъчно сътресение без открита вътречерепна травма, счупване на носни костици, описаните по- горе охлузвания и кръвонасядания, такива по дясното коляно и лява подбедрица,фрактура на пет зъба, руптура на медиаленменискус. Прието е за установуено, че травматичните увреждания наложили почти половин годишно лечение, при което изпитвала силни болки и страдания, а за възстановяването си направила и разноски. С оглед горните данни, преценени в съвкупност, въззивният съд е приел за установена причинно – следствената връзка между инцидента и нараняванията. Приел е също така заявените претенции за неимуществена обезвреда, поради преживените травми, болки и страдания на ищцата за доказани по своето основание. При определяне размера на дължимото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди от деликт съдът е съобразил факта, че ищцате е на 53 годишна по време на инцидента, без да е имала сериозни здравословни проблеми преди инцидента, както и че възстановяването на психичното равновесие на ищцата след шока от травмата е бил дълъг -ноември 2019г., от когато датират последните представени по делото данни за посещение на психолог, както и че към момента на постановяване на решението не се установяват настъпили от падането усложнения на установените травми, но е налице остатъчната чувствителност на предните зъби при студено и отхапване, констатирана в медицинската експертиза по делото. Съдът е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата болки и страдания от деликта е в размерна 10 000лв., като се дължи и законна лихва за забава, считано от датата на деликта, до окончателното изплащане (осн. чл.84, ал.3 от ЗЗД)на главницата. По спора за дължимото обезщетение за имуществени вреди съдът е счел, че същите са доказани в общ размер от 1085лв. С оглед цената на този иск по отношение на решението в тази му част касационната жалба следва да се остави без разглеждане на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: може ли да бъде проведено пълно и главно доказване с косвени доказателства, може ли да се приеме факт на съпричиняване от твърденията на ищеца за обстоятелствата довели до увреждането, следва ли съдът безрезервно да кредитира свидетелски показания, може ли съда да обоснова решението си въз основа на частен документ относим към психичното здраве на пострадалата, длъжен ли е съда в мотивите си да обсъди всички обстоятелства от значение за приложението на чл.52 ЗЗД, длъжен ли е съда да извърши цялостна преценка на доказателствата, може ли заключение на вещо лице да почива на предположения, следва ли при приложение на чл.52 ЗЗД съдът да се съобрази с ПВС4/1968г. и следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че решението е очевидно неправилно, тъй като е прието наличие на причинно следствена връзка между деянието и вредите, за които се присъжда обезщетение. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по така поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Отговор на същите съдът е дал в съответствие с трайната практика на ВКС, в която се приема, че документи са не само подписаните и официалните, а още и частните и неподписаните изявления. Посочва се, че частните свидетелстващи документи, включително неподписаните, са годни доказателствени средства (допустими според процесуалния закон, щом няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват), като се преценяват по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото, както и че за проверката им може да се допускат доказателства, като пълното доказване може да бъде извършено не само с преки, но и с косвени доказателства. Именно обсъждайки всички доказателства по делото съдът е достигнал до извод, че в случая е налице бездействие на общината, изразяващо в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона и е уважил предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД. В практиката се приема съща така, само в случаите, когато пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, ще се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и ще бъде намален размера на дължимото се обезщетение, но в случая преценявайки даказателства по делото в съвкупност и излагайки собствени мотиви въззивният съд е достигнал до извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това налице ли е или не съпричиняване на резултата от пострадалия, не може да доведе до опорочаване на правните изводи на съда и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Съдът е съобразил и даденото разрешение в Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС, където в т. 11 се приема, че при определяне размера на неимуществени вреди се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Така понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, което не е абстрактно, придобива конкретно съдържание съобразено с релевантни за спорното право фактите и обстоятелствата. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като същото е постановено при точно приложение на закона и в съотвествие с трайно установената практика по приложението на чл.52 ЗЗД, като при определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществените вреди от деликта съдът е съобразил относимите към тази преценка критерии и причинно-следствената връзка на уврежданията с деянието. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка и при отказ да се приложи процесуална норма, когато в резултат на отказа е формиран решаващ правен извод. Предвид изложените съображения, съдът