Определение № 2311 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3685/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Декра-Строй“ ЕООД срещу въззивно решение № 284 от 26.06.2024 год., постановено по в. гр. дело № 391/2024 год. по описа на Окръжен съд – Русе, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 453 от 04.04.2024 год., постановено по гр. дело № 3180/2023 год. по описа на Районен съд – Русе, са отхвърлени предявените от „Декра-Строй“ ЕООД срещу А. К. Г. искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 22 802.91 лв., представляваща стойност на строително-монтажни работи /СМР/ и разходи за довършване на обекти: апартамент №, вх., ет. и кафе бар, вх., ет., находящи се [населено място], [улица] за сумата от 8 101.36 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.12.2019 год. до 16.06.2023 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбите на чл. 1, ал. 4 и чл. 4, ал. 1 и 4 от Наредба № 3 от 31.07.2003 год. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството и на чл. 176, ал. 1, изр. последно ЗУТ. По делото били представени акт образец 11, установяващ, че към датата на съставянето му процесната сграда е била завършена, но без довършителните работи – вътрешни и външни; протоколи образец 19, съдържащи подробно описание на видовете и количествата СМР, извършени от ищеца от започване на работата по сградата, считано от датата на съставянето на акт образец 11 до деня на приемането на обекта с акт образец 15, както и акт образец 15 за установяване годността за приемане на строежа, подписан без възражения от ответника. Въззивният съд квалифицирал иска за лихви като такъв по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, като неправилно счел, че въпреки изрично предвидения в закона момент на предаването на резултата от строителството с приемането на сградата с акт образец 15, този резултат не е определящ за възникване на задължението на собственика на самостоятелен обект в същата сграда да заплати дължимото по договора за строителство или при липсата на договор за обезщети изпълнителя за направените в процеса на строителството разходи. Процесното вземане ставало изискуемо от момента на предаване на сградата с акт образец 15 – чл. 176, ал. 1 ЗУТ. Във връзка с предприетото от ответника оспорване на протоколите образец 19, въззивният съд разместил доказателствената тежест и вместо да я възложи на оспорващия, я възложил изцяло върху ищеца. Протоколите образец 19 били годно доказателство за извършване на отразените в тях СМР, след като били подкрепени от останалите доказателства по делото, в т.ч. констатациите на приемателната комисия, съдържащи се в акт образец 15 и заключението по съдебно-техническата експертиза. Ако бил счел, че с приетото в първата инстанция заключение на вещото лице по съдебно-техническата експертиза ищецът не е успял да установи по безспорен начин извършването на оспорените от ответника довършителни СМР, то въззивният съд следвало да назначи нова експертиза и да формулира въпросите към нея, вместо направо да отхвърля иска. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ В хипотезата на подписан от възложителя без възражения констативен акт образец 15 за приемане на строежа и последващо оспорване от негова страна на всички или част от довършителните СМР, чия е доказателствената тежест – на оспорващия възложител или на изпълнителя? 2/ Как следва да постъпи въззивната инстанция при нужда от специални знания за установяване на обективната истина по делото и липса на такова доказателствено искане от някоя от страните – да назначи експертиза и да формулира задачите й или направо да отхвърли иска като недоказан? 3/ С оглед правилото на чл. 176, ал. 1, изр. последно ЗУТ, коя е приложимата хипотеза на чл. 84 ЗЗД що се отнася до момента на изпадане в забава на възложителя за заплащане на дължимите към изпълнителя суми – тази по чл. 84, ал. 1 ЗЗД с оглед наличието на законоустановен момент на предаване на резултата от строителството на възложителя или тази по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, съгласно която е необходима покана, за да изпадне възложителя в забава? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 34 от 22.02.2010 год. на ВКС по т. дело № 588/2009 год., ІІ т о., ТК, решение № 69 от 16.08.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2319/2018 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 43 от 02.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 61341/2016 год., І г. о., ГК, решение № 141 от 27.04.2015 год. на ВКС по т. дело № 3601/2013 год., ІІ т. о., ТК, вторият въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК и решение № 390 от 26.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 7568/2013 год., ІV г. о., ГК, а третият въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба А. К. Г. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че с договор за учредяване на право на строеж, сключен с нотариален акт вх. рег. № от год., акт №, т., дело № 3/2008 год. на Служба по вписванията – Р., съсобствениците на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица]№,,,, представляващ ПИ с площ от 1 563 кв.м., между които Л. С. С. и И. К. С., взаимно са си учредили /разпределили/ правото на строеж за самостоятелните обекти в сградата, като Л. С. С. и И. К. С. получили в изключителна собственост правото на строеж за следните обекти, както следва: първата – / ид.ч. от апартамент №, вх., ет., с идентификатор, със застроена площ от кв.м., ведно с прилежаща изба №, с площ кв.м., заедно с % ид.ч. от общите части на сградата, представляващи кв.м., а втората – / ид.ч. от апартамент №, вх., ет., с идентификатор, със застроена площ от кв.м., ведно с прилежаща изба №, с площ кв.м., заедно с % ид.ч. от общите части на сградата, представляващи кв.м., и кафе – бар №, вх., ет., с идентификатор, със застроена площ от кв.м., заедно с % ид. ч. от общите части на сградата, представляващи кв.м. И. К. С. починала на 08.05.2014 год., а Л. С. С. – на 26.11.2022 год., като техен законен наследник е А. К. Г.. На 18.04.2017 год. бил издаден акт за установяване състоянието на строежа и СМР при продължаване на строителството, след настъпила смяна на възложителя и строителя на строежа, в който били описани изпълнените строителни и монтажни работи по одобрен проект и било посочено, че сградата е изградена в груб строеж, за което било издадено удостоверение по чл. 181, ал. 2 ЗУТ с изх.№ 0804/5737 от 02.11.2009 год. През периода от 24.08.2017 год. до 02.05.2018 год. били съставени протоколи образец 19, в които били описани по вид, обем и стойност СМР за обект: жилищна сграда с магазини, кафе-бар – бр., подземни и надземни гаражи и външни ВиК връзки, подписани от „Декра-строй“ ЕООД за възложител и изпълнител. Въззивният съд е посочил, че тези протоколи са били оспорени от ответника. На 20.12.2019 год. бил съставен констативен акт за установяване годността за приемане на строежа, а на 06.01.2020 год. било издадено удостоверение № 7 за въвеждане на обекта в експлоатация. На същата дата бил съставен и протокол № 6 – образец 19 за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР. Въззивният съд е приел въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза, че стойността на извършените СМР, необходими за въвеждане на обекта в експлоатация, възлизат както следва: общо за цялата сграда – в размер на 591 305.34 лв., за апартамент № с прилежаща изба № – в размер на 15 294.16 лв. и за кафе-бар – в размер на 7 763.89 лв. Посочил е, че заключението е изготвено на база представените от ищеца и приети по делото протоколи образец 19, както и че вещото лице е посочило, че експертизата е изготвена по документи и не може да прецени дали актуваните работи са извършени по вид, обем и стойност. Въззивният съд е извел от правна страна, че с оглед наведените от ищеца фактически твърдения и петитума на иска отношенията между страните се уреждат от правилата за водене на чужда работа без пълномощие при липса на договореност за извършване на СМР, необходими за въвеждането на обекта в експлоатация. Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, за да е налице водене на чужда работа без пълномощие е необходимо да е предприета чужда работа /правни или материални действия в чужд интерес/; да съществува намерение да се управлява чужда работа и това да е извършено доброволно. Заинтересованият е длъжен, ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана, да изпълни задълженията, които гесторът е сключил от негово име, да го обезщети за личните задължения, които той е поел и да му върне всички разноски, които е направил. В хипотеза, че работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересованият отговаря само до размера на обогатяването му – чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Посочил, че ищецът е следвало да установи, че е извършил заявените СМР в собствените на ответника имоти по вид, обем и стойност. Представените от него протоколи образец 19 били оспорени от ответника и неправилно въз основа на тях и заключението по съдебно-техническата експертиза първоинстанционният съд бил приел, че ищецът е установил по делото факта на извършване на строителните дейности в имотите на ответника. Въззивният съд е изложил съображения, че протоколите образец 19 по правната си същност са частни удостоверителни документи, които се ползват с доказателствената сила на чл. 180 ГПК – същите съставляват доказателство, че съдържащите се в тях изявления са направени от лицата, които са ги издали; те установяват наличието на изявление от страна на техния издател за съществуването на определени факти. Представените протоколи обаче не носят подписа на ответника, поради което нямат обвързваща доказателствена сила. Същите са подписани от ищеца и съставляват доказателство за направените от него изявления. Удостоверените от ищеца изявления са относно изгодни за него факти, поради което само въз основа на тях не може да се изведе извод, че описаните СМР са действително извършени от ищцовото дружество, нито може да се изведе извод относно вида, обема и стойността на тези СМР. Изготвената само въз основа на тези протоколи експертиза не съставлява доказателство за тези спорни обстоятелства. Други доказателства, които да установяват факта, че ищецът е извършил необходимите строителни дейности по довършване на собствените на ответника обекти, не са ангажирани по делото. Липсват и такива, които да сочат, че средствата, които са изразходвани за извършване на СМР са направени от ищеца – такъв извод не може да се обоснове и от констативния протокол за установяване годността на строежа от 20.12.2019 г., носещ подписа и на ответника. Този документът удостоверява, че ответникът като собственик на самостоятелни обекти в сграда е приел, че строителството е изпълнено съгласно одобрените инвестиционни проекти, но не и факта, че е признал, че довършителните работи са извършени от ищцовото дружество и с негови средства. В обобщение въззивният съд е приел, че ищецът не е установил с всички допустими доказателствени средства, че е извършил довършителни СМР в имотите – собственост на ответника, за своя сметка, поради което предявеният иск за заплащане на тяхната стойност, както и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава се явяват неоснователни. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставеният от касатора въпрос по т. 1 от изложението, уточнен от настоящият съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год. – За доказателствената сила на актовете в строителството, съставени по реда на Наредба № 3 от 31.07.2003 год., покрива общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е от значение за изхода от спора, доколкото въззивният съд е придал решаващо значение на едностранно подписаните от ищеца актове образец 19, без да ги прецени във връзка с всички доказателства по делото, а същевременно в решение № 43 от 02.08.2017 год. на ВКС по гр. дело № 61341/2016 год., І г. о., ГК, на което касаторът се позовава, е прието, че актовете в строителството по своята правна същност представляват частни свидетелстващи документи и като такива не обвързват съда с материална доказателствена сила относно удостоверените в тях обстоятелства; при спор между страните доказателствената им сила следва да се преценява с оглед всички събрани по делото доказателства, както и че фактът на действително извършената работа може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. По останалите въпроси на касатора настоящият съдебен състав ще се произнесе с решението по съществото на спора. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 618.09 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд