Определение № 23 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4523/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Н. И. и В. С. И. срещу решение № 226 от 14.06.2021 г. по в.гр.д.№ 233 от 2021 г. на Благоевградския окръжен съд, трети въззивен граждански състав в следните негови части:

1. Частта, с която е потвърдено решение № 4166 от 31.05.2020 г. по гр.д.№ 304 от 2018 г. на Благоевградския районен съд, гражданско отделение, пети състав в частта му за допускане до делба на апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], бл.“П.“, ет.1, заедно с принадлежащите към него избени помещения № 2 и № 3, таванско помещение № 8 и 11,87 % ид.ч. от общите части на сградата, представляващ обект с идентификатор .....по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-32 от 10.05.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, между следните лица и при следните квоти: 1/2 ид.ч. /3/6 ид.ч./ за В. Й. Г., 1/6 ид.ч. за Б. Н. И. и 2/6 ид.ч. за В. С. И.;

2. Частта, с която е потвърдено решение № 4166 от 31.05.2020 г. по гр.д.№ 304 от 2018 г. на Благоевградския районен съд в частта му за осъждане на Б. И. и В. И. да заплащат на В. Г. обезщетения по чл.344, ал.2 ГПК и

3. Частта, с която е потвърдено допълнително решение № 907875 от 09.10.2020 г. по гр.д.№ 304 от 2018 г. на Благоевградския районен съд, гражданско отделение, пети състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 90362 от 18.01.2021 г., с което е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № .... г. в частта му, с която Б. И. и В. И. са признати за собственици по давност на 1/2 ид.ч. /3/6 ид.ч/ от горепосочения апартамент.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваните части е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване касаторите по същество сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.д.№ 5162 от 2015 г. на ВКС, ГГ, II г.о., решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 669 от 15.06.2015 г. по гр.д.№ 2410 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следните посочени от тях и доуточнени от съда въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, включително свидетелските показания ?

2. Когато съсобственикът осъществява фактическа власт върху целия съсобствен имот, предполага ли се до доказване на противното, че владее целия имот за себе си, включително притежаваните от другите съсобственици идеални части от имота ?

3. При наличие на такава законоустановена презумпция /презумпцията на чл.69 ЗС/ в чия тежест е да установи, че осъществявайки фактическа власт върху целия съсобствен имот, съсобственикът владее и притежаваните от другите съсобственици части от имота ?

В писмен отговор от 01.11.2021 г. ответницата по жалбата В. Й. Г. оспорва същата. Моли решението на Благоевградския окръжен съд да не бъде допускано до касационно обжалване и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делбата на процесния апартамент, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че този апартамент е бил собственост при условията на СИО на Й. П. Й. и съпругата му В. Г. И. /нотариален акт № .... г./. След тяхната смърт съответно на 07.06.1990 г. и на 29.05.1993 г. апартаментът е станал съсобствен между наследниците им: дъщеря им В. Й. Г. и сина им С. Й. И., а след смъртта на С. И. през 2012 г. апартаментът е останал съсобствен на В. Г. и наследниците на С. И.- съпругата му Б. Н. И. и двете му дъщери Г. С. И. и В. С. И.. С оглед на това и тъй като с нотариален акт № ...г. Г. И. е продала на В. И. притежаваната от нея 1/6 ид.ч. от апартамента, съдът е допуснал делбата при квоти: 3/6 ид.ч. за В. Г., 1/6 ид.ч. за Б. И. и 2/6 ид.ч. за В. И..

По направеното от Б. И. и В. И. възражение за придобиване по давност на притежаваните от съделителката В. Г. 1/2 ид.ч. от апартамента, съдът е приел, че тези съделители не са доказали да са владяли притежаваната от В. Г. 1/2 ид.ч. от имота в продължение на повече от 10 години. Напротив, от показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че до смъртта на С. И. през 2012 г. В. Г. е посещавала апартамента, имала е ключ, своя стая и вещи в него и с брат си С. И. е водела разговори за подялбата на този апартамент. Едва след 2012 г. достъпът й до жилището е бил възпрепятстван от Б. И.. Дори и да се приемело обратното /че В. Г. не е посещавала апартамента, че не е имала ключ и вещи в него/ и че С. И. и неговото семейство е живяло в този апартамент повече от 10 години преди 2012 г., тези факти не били достатъчни, за да се приеме, че апартаментът е придобит по давност поради следното: В случая се касаело за наследствен имот, поради което презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение, доколкото при наследяването основанието, въз основа на което се установява първоначално фактическата власт върху наследствения имот, сочи на съвладение на всички наследници. При това положение осъществяващият фактическата власт наследник е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на другите наследници. Ето защо, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждата идеална част сънаследникът следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира и доведе до знанието на другите наследници намерението за своене на чуждите идеални части. Според съда, по конкретното дело не са ангажирани доказателства затова, че след смъртта на родителите през 1990 г. и 1993 г. до смъртта си през 2012 г. наследникът С. И. е демонстрирал намерение за своене на идеалните части на своята сестра В. Г.. Няма спор, че той и семейството му са живеели в жилището, което обаче само по себе си не доказва намерение за своене на притежаваната от В. Г. 1/2 идеална част. Напротив, налице били писмени данни, че към 1998 г. С. И. е считал жилището за съсобствено със сестра му /като такова жилището е било декларирано в данъчната му декларация от 1998 г./. През 2013 г. /след смъртта на баща си С. И./ съделителката В. И. също е подала данъчна декларация, в която е признала неизгодния за нея факт, че В. Г. е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамента.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд поради следното:

1. По първия поставен правен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, включително свидетелските показания ?/ обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил всички посочени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и всички относими към тези доводи писмени и гласни доказателства по делото. В решението са възпроизведени показанията на всички разпитани по делото свидетели и въззивният съд подробно се е мотивирал защо приема, че тези показания не установяват С. И. или неговите наследници да са извършили действия, с които да са превърнали държането на притежаваната от В. Г. 1/2 идеална част от имота във владение в тяхна полза.

2. По втория поставен правен въпрос /Когато съсобственикът осъществява фактическа власт върху целия съсобствен имот, предполага ли се до доказване на противното, че владее целия имот за себе си, включително притежаваните от другите съсобственици идеални части от имота ?/ също няма противоречие с практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.69 ЗС, установяваща презумпция за владение. Напълно в съответствие с тази практика, включително с приетото в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че при установяване на фактическа власт от наследник върху наследствен имот презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена, тъй като основанието, въз основа на което се установява първоначално фактическата власт върху наследствения имот, сочи на съвладение на всички наследници.

3. По третия поставен правен въпрос /При наличие на такава законоустановена презумпция /презумпцията на чл.69 ЗС/ в чия тежест е да установи, че осъществявайки фактическа власт върху целия съсобствен имот, съсобственикът владее и притежаваните от другите съсобственици части от имота- на ползващия съсобствения имот съсобственик или на неползващите имота съсобственици ?/ приетото от въззивния съд също е в съответствие с практиката на ВКС. Според тази практика, в тежест на ползващия сънаследствения имот наследник /респективно на неговите наследници/ е да докаже, че е извършил едностранни действия, с които е превърнал държането на чуждите идеални части от сънаследствения имот във владение, като е демонстрирал по явен и недвусмислен начин пред другите наследници намерението си за своене на техните идеални части.

4. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението в обжалваните части да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за наследството, Закона за собствеността и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите Б. И. и В. И. дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата В. Г. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение