Определение № 342 от 05.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1028/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. И., чрез особен представител адвокат В. Д. С. срещу решение №13 от13.01.2025 г. по в.т.д.№519/2024 г. на АС Варна. С решението в обжалваната му част, след отмяна на решение №208 от 06.05.2024 г. по т.д.№173/2023 г. на ОС Варна, И. С. И. е осъден да заплати на „Колект БГ“ АД, в качеството му на цесионер на кредитодателя „Юробанк България“ АД, сумата от 15 248.15 швейцарски франка, част от изискуемо задължение за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL 31955/18.12.2007 г. от 64 127.59 швейцарски франка, ведно със законната лихва върху главницата от 27.03.2023 г. до окончателното изплащане, както и сумата 4438.90 швейцарски франка, мораторна лихва, изчислена върху претендираната главница за периода от 14.05.2020 г. до 27.03.2023 г. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния, уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Следва ли при установена неравноправност на клаузи от сключен с потребител договор за кредит, водеща до недействителността му, съдът да намали размера на претенцията на кредитодателя и със стойността на недължимо платени от потребителя суми за такси, лихви и разноски на договора. Ответникът по касация „Колект БГ“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, подписано с особено мнение от член на съдебния състав, въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 08.02.2019 г. решение по т.д.№702/2018 г. на ОС Варна, ответникът И. С. И. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 48 879.44 швейцарски франка, част от главница в общ размер от 64 127.59 швейцарски франка, ведно със законна лихва върху от 14.05.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 644.40 лв., нотариални такси, дължими по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 31955 от 18.12.2007 г., вземанията по който са прехвърлени на ищеца „Колект БГ“ АД с договор за цесия от 03.04.2020 г. Счел е, че предмет на предявяване в процесния случай е частта от предсрочно изискуема главница по договора за кредит, над присъдените 48 879.44 швейцарски франка (с решението по т.дело №702/2018 г.) до установената дължима главница от 64 127.59 швейцарски франка от общо усвоените от ответника в размер на 71 795 швейцарски франка, при отчитане заплатените от ответника по време действието на договора главници. Посочил е, че независимо, че предмет на иска е единствено останалата част от главницата по приключил предходен спор между същите страни, съдът дължи да извърши инцидентен контрол за наличие на неравноправни клаузи съгласно чл.7, ал.3 от ГПК, но само ако в предмета на спора са въведени и вземания, основани на такива клаузи или при насрещно предявени права /компенсационни/ на длъжника по договора. Констатирал е, че окръжният съд е обявил на страните това правомощие - да следи за неравноправни клаузи в потребителския договор - като съответно е разпределил доказателствената тежест, произтичаща от доминантната функция на кредитора в правоотношението. Изложил е съображения, че при упражняване на инцидентен контрол съгласно чл.7 ГПК, дори при установяване недействителност на договора за кредитиране изцяло поради неравноправност на група от клаузи, уреждащи негов основен предмет, съдът не може да упражни служебно прихващане с насрещно вземане на потребителя, каквото изобщо не е въвеждано в предмета на настоящия спор, който касае единствено оставаща по-минимална част от главницата, представляваща част от усвоената от кредитополучателя сума, която се дължи във всички случаи, дори в случаите на такива пороци на договора, които водят до неговата недействителност изцяло. Изразил е становище, че друго би било разрешението на съда, ако предмет на предявеното вземане бяха и други, произтичащи от договора за кредит вземания, освен главницата, както и ако ответникът бе въвел изрично твърдения за компенсация с платени от него недължимо суми, дължащи се на неравноправност на договорните клаузи. В този смисъл е достигнал до извод, че релевантно в случая е единствено плащане или погасяване по друг начин на задължението за оставащата главница в размер на 15 248.15 швейцарски франка, предмет на производството и тъй като от изслушаните по делото заключения също не се установява плащане или погасяване на претендираната главница, а е видно, че въпреки продажбата на ипотекирания за задължението по договора имот, е налице оставащо задължение от 38 834.56 лв. от присъдените в предходния спор /след извършеното разпределение от ЧСИ/, е намерил, че претенцията се явява основателна. В особеното мнение на съдия Д. И. П. е посочено, че с оглед приетия и в решението допустим инцидентен контрол за неравноправност на клаузи в потребителски договор, съдът следва да упражни пълен контрол за съответствие на клаузите от процесния договор за кредит с постановената казуална практика на ВКС, основана на тълкуването на СЕС по/в приложение на Директивата, касателно договори за кредит, сключвани в чуждестранна валута – швейцарски франкове. Изтъкнато е, че съобразно преценката си по чл.7, ал.3 ГПК, съдът следва да извърши съпоставяне на общо платеното по договора от потребителя с предмета на предявената претенция, но при отчитане наличието на неравноправните клаузи, водещи до тяхната нищожност, евентуално до пълна недействителност на договора и породените от това реституционни претенции на страните по договора за възстановяване на неоснователно платените суми. Изложени са съображения, че при установена неравноправност на клаузите от договора, водеща до недействителността му, при отчитане изявлението на потребителя, че желае да се ползва от потребителската защита /позоваване на неравноправността/ и при липса на диспозитивна правна норма, която да бъде приложена с оглед спецификата на договора за кредитиране в чужда валута – швейцарски франкове през равностойност в евро и реално усвояване в местната валута или в резервната такава, съдът следва да съобрази, че всичко платено по договора за кредит, извън главницата, подлежи на връщане и доколкото е установено реалното му заплащане от потребителя – следва да бъде съпоставено с претендираната сума, което в случая ще доведе до извод за неоснователността на предявения иск. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по поставения в изложението въпрос, за проверка на съответствието на становището на въззивния съд с дадените в решение №50008 от 05.03.2025 г. по т.д.№1367/2021 г. на ВКС, ТК, Второ отделение разяснения. На основание чл.83, ал.1, т.5 ГПК подалият касационната жалба особен представител не дължи внасяне на държавна такса. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,