Определение № 3920 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3850/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Националния исторически музей, представляван от директора Б. П., чрез адвокат К. Б., срещу въззивно решение № 2495 от 24.04.2024 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 11838/2022 г, в частта, с която е потвърдено определение № 20056584 от 08.09.2022 г. на Софийския районен съд, с което Е. С. С. е осъдена, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Националния исторически музей, [населено място], разноски за първата инстанция само до размера на 2612,95 лв., като е отхвърлено искането за присъждане вповече, без да се намалява по чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатското възнаграждение, заплатено от НИМ, Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Иска се да се присъдят разноски “съобразно отхвърлителната част на исковите претенции, без тяхното намаляване“. Насрещната страна Е. С. С., чрез адв. Ц. Г., отговаря, че частната жаба е недопустима, защото страната е трябвало първо да поиска по реда на чл. 248 ГПК изменение на начина, по който въззивният съд е разпределил разноските. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Не се касае за молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, неправилно квалифицирана от НИМ, [населено място], като частна касационна жалба, както смята насрещната страна. Спорът не е за разпределението на разноските от въззивната инстанция, съобразно уважената/отхвърлена част от исковете, след изменение на решението на първостепенния съд. РС е присъдил разноски на страните с решението си. След това, по молба на Е. С., по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е изменил решението си в частта за разноските, като е намалил сумата, дължима по чл. 78, ал. 3 ГПК от ищцата С. на ответника НИМ, [населено място] от 5310,58 лв. на 3070,01 лв. Срещу това определение е подадена частна жаба по чл. 274, ал. 2 ГПК, разгледана от въззивния съд, който се е произнесъл по нея, заедно с решението си по същество. Предмет на подадената частна жалба от НИМ, образувана в настоящото частно производство, е именно актът по чл. 274, ал. 2 ГПК, намерил израз в диспозитива на въззивното решение. Следователно, касае се за спор, подлежащ на разглеждане от ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Касаторът е представил и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Сторените от ответника по иска, частен жалбоподател по това дело, разноски в първа инстанция, включват платен адвокатски хонорар и разходи за вещи лица и за свидетели. Относно платеното адвокатско възнаграждение въззивният съд намерил за основателно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Посочил, че минималното адвокатско възнаграждение, дължимо за първата инстанция за двата иска, при отчитане броя на проведените съдебни заседания, възлиза на 3074, 93 лв., или на 3689,92 лв. с ДДС. До този размер трябва да бъде намален адвокатският хонорар, предвид фактическата и правна сложност на делото в първа инстанция, извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия и броя на проведените съдебни заседания. Окончателната сума, дължима от ищцата на ответника по чл. 78, ал. 3 ГПК съдът определил на 2612,95 лв., съобразявайки и другите разноски, направени в първа инстанция и за каква част са отхвърлени исковете, след постановяване на въззивното решение. Спорът пред настоящото инстанция се отнася единствено до приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, като според НИМ, [населено място], предявените искове са 4 на брой, за всеки от тях се дължи адвокатско възнаграждение, което следва да се определи според минималните размери, определени в Наредба № 1/09.07.2009 г. на Висшия адвокатски съвет. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: представляват ли различни искови претенции предявените имуществени и неимуществени вреди, както и предявените неимуществени вреди на различно основание, при изчисляване на адвокатското възнаграждение, във вр. с чл. 7, ал. 2 и вр. чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минимални размери на адвокатските възнаграждения; как следва да се определи минималното адвокатско възнаграждение по НМРАВ при обективно кумулативно съединение на исковете - определя се върху цената на всеки от исковете поотделно, след което се сумира дължимото адвокатско възнаграждение за всеки иск, или адвокатското възнаграждение се изчислява въз основа на общият им сбор, а не в сбор – твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 6/2012 г. на ВКС, както и с определение № 50 от 17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4735/2022 г., III г. о. и определение № 50107 от 10.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 965/2022 г., I т. о.; Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите са неотносими, защото въззивният съд е редуцирал дължимия размер на адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК с оглед всеки един от исковете за заплащане на обезщетение, предявени и разгледани от съдилищата – единият за имуществени вреди, съставляващи разлика между получено трудово възнаграждение от ищцата и това, заплащано на други служители, заемащи идентична длъжност с нея; вторият за причинени на ищцата неимуществени вреди в резултат на дискриминационното поведение на работодателя спрямо нея. Не са предявени 4 иска, както твърди НИМ, [населено място]. Съдът не е сборувал суми в процедурата по чл. 78, ал. 5 ГПК, а и двете инстанции са се произнесли по две отделни претенции. Сумите, посочени в исковата молба като дължимо доплащане към основното трудово възнаграждение и тези, които следва да се доплатят като допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, формират размера на работната заплата и касаят по естеството си една, а не отделни претенции. Съдът не е разглеждал поотделно всички суми, които формират крайния размер на месечните възнаграждения, като самостоятелни, отделни искове. Искът за присъждане на неимуществени вреди е предявен за сумата от 12 000 лв., като в исковата молба са изложени фактически твърдения в какво се изразяват негативните преживявания за ищцата. Неправилно първостепенният съд е поискал от нея да посочи цена поотделно за твърдяните обстоятелства, довели до неимущественото увреждане. Тя го е сторила, като е поискала още 25 000 лв. По същество, така е изменила размера на единната претенция - за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди; не е предявила нов иск. Обезщетението за неимуществени вреди е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство. Достатъчно е да се твърди в исковата молба, че от противоправното деяние, в случая от дискриминационното поведение, пострадалият е претърпял неимуществени вреди, за да е надлежно сезиран съдъта, без непременно да е описано в какво се изразяват негативните емоции и преживявания. Само, когато се твърди причиняване на неприятни чувства, усещания и страдания над обичайните, или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. Във всички случаи обаче те са значимите обстоятелства по см. чл. 52 ЗЗД, за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, не и отделни, различни претенции. Това разбиране е неотклонно прилагано от Върховния съд и Върховния касационен съд в практиката им. Така, в крайна сметка, е процедирал първостепенният, а след това, и въззивният съд. В цитираните от касатора определения не е прието нещо различно. На следващо място, съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, следователно е без значение какъв е минималният размер на адвокатското възнаграждение според Наредба на Висшия адвокатски съвет; съдът не е обвързан по задължителен начин. В тази връзка, неотносима е и цитираната от касатора съдебна практика, която е неактуална. Преценка за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, се извършва от съда съобразно фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и спецификата на предоставяната процесуална защита и положените усилия, труд и време при осъществяването й. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение