Определение № 284 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1979/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 4578/3.VІІ.2020 г. на старозагорското „Агро-Славянин“ ООД /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от АК-Стара Загора против решение № 104 на Пловдивския апелативен съд, ТК, І-и с-в, от 24.ІІІ.2020 г., постановено по т. д. № 596/2019 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 145/14.ІІІ.2019 г. на ОС-Стара Загора по т. д. № 271/2017 г.: за осъждането на търговеца настоящ касатор – на основание чл. 483 ТЗ - да заплати на праводателя на „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ сума в размер на 100 000 EUR (сто хиляди евро), представляваща вземане на кредитната институция, като поемател, срещу старозагорския търговец - като авалист, по запис на заповед, издаден от „Рокар`1“ ООД /ЕИК[ЕИК]/ в София на датата 22 май 2007 г. в полза на бившата /заличената след вливане/ „Банка Пиреос България“ АД за сума в размер на 2 600 000 EUR (два милиона и шестстотин хиляди евро), който менителничен ефект бил платим на предявяване в срок до 30.VІІ.2017 г., без протест и без разноски, като авалирането му е извършено не само от търговеца настоящ касатор, но и от третото лице „Рокар“ ООД /ЕИК[ЕИК]/. Оплакванията на старозагорското дружество касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявеният като частичен иск на „Юробанк България“ АД с правно основание по чл. 483 ТЗ да бъдел отхвърлен в неговия размер от 100 000 евро и ведно с присъждане на всички направени от този търговец авалист съдебно-деловодни разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й „Агро Славянин“ ООД обоснована приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в постановките по т.т. 2 и 3 на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК по тълк. дело № 3/2016 г. (за частичния иск), така и в тази по т. 4. б. от ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК по тълк. дело № 4/2013 г. (за заповедното производство) по следните два процесуално- и материалноправни въпроса: 1./ „Дали при частичен иск ищецът следва да установи размера на цялото вземане?“; 2./ „Ако авалистът по запис на заповед, издаден като обезпечение на задължението на кредитополучателя по договор за банков кредит, има качеството на поръчител по този договор, дали при погасяването на задължението на поръчителя, отпада и задължението на авалиста, когато това е едно и също лице/дружество?“ Отделно от горното, точното решаване на подобни казуси, се явявало, според касатора, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, понеже по конкретния казус липсвала съдебна практика, „която да покрива изцяло фактическата и правна обстановка при отговорите на постановените два правни въпроса“. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокират се доводи, че първият /процесуалноправният/ въпрос от изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК се явявал резултат от погрешно интерпретиране на постановките на тълкувателното решение на ОСГТК на ВКС за частичния иск - във връзката им с обжалвания акт на Пловдивския апелативен съд по съществото на спора, докато вторият въпрос /материалноправният/ дори не кореспондирал с тълкувателното решение на ОСГТК на ВКС за заповедното производство, понеже последното „не се занимава с авал, а само и единствено с поръчителство“. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на старозагорското „Агро-Славянин“ ООД /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: При потвърждаване на осъдителното решение на първостепенния съд по уважения частичен иск на „Юробанк България“ АД с правно основание по чл. 483 ТЗ, въззивната инстанция е могла да идентифицира като спорен по делото въпросът дали при установената връзка между конкретно каузално правоотношение и абстрактна сделка, обективирана в процесния запис на заповед, освобождаването от отговорност на поръчителя по каузалната сделка /договорът за инвестиционен банков кредит/ проявява правен ефект по отношение на отговорността му като авалист по същия запис на заповед или не. Даденият от състава на Пловдивския апелативен съд отговор на горния правен въпрос в атакуваното решение е отрицателен. Решаващият му правен извод в този смисъл е изведен посредством логическо и систематично тълкуване на разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ във връзката й с текста на чл. 461 ТЗ и се свежда до „самостоятелния, не акцесорен характер“ на задължението на менителничния поръчител /авалист/, препятстващ поради това възможността последният да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да направи самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение на това относно формата на записа на заповед/, така и неговите лични /относителни/ възражения, „произтичащи от каузалното правоотношение“. Затова е било прието, че щом разпоредбите на чл.чл. 146, 147 и 148 ЗЗД не намират приложение към менителничното поръчителство, то и всички доводи на авалиста настоящ касатор, свеждащи се до преклузията по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и отречената негова отговорност в качеството му на поръчител по договора за банков кредит с влязлото в сила решение по установителното исково производство, развило се по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се явяват неоснователни. Отделно от това, по повод наведеното от търговеца настоящ касатор оплакване за „неустановеност на общия размер на вземането“, въззивната инстанция надлежно е могла да констатира, вкл. и след изслушването на заключение на ССЕ, не само, че в обстоятелствената част на исковата си молба кредитната институция конкретно е посочила „какъв е остатъкът от цялото вземане“, формулирайки петитум че претендира само предявената част от него в размер на 100 000 евро, но също и че е „несъвместимо с настоящия казус“ позоваването на въззивника настоящ касатор на постановките на ТР № 3/22.ІV.2019 г на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2016 г. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и двата правни въпроса, формулирани в изложението на старозагорското „Агро-Славянин“ ООД по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, се отнасят до правилността на обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд, респ. - до обсъждането на събраните по това въззивно дело доказателства. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от двете релевирани от касатора допълнителни предпоставки за това /в случая тези по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст/. В заключение, доколкото основанията по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване са установени от законодателя алтернативн о, тезата за наличие на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК a priori изключва приложно поле на касационни контрол при наличие на предпоставката по т. 3 на същия законов текст и обратно. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение