Определение № 786 от 19.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1804/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Г. Н. срещу решение № 1473 от 06.12.2024 г. по в.гр.д.№ 2996 от 2023 г. на Пловдивския окръжен съд, V състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 415 от 02.10.2023 г. по гр.д.№ 184 от 2023 г. на Районен съд- Асеновград, 2 граждански състав за отхвърляне на предявения от Й. Г. Н. срещу А. Й. Н. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху имоти, находящи се в [населено място], П. област, [улица], придобити по време на брака на страните с нотариален акт № 22, том I, рег.№ 386, дело № 18 от 21.01.2004 г. по описа на нотариус Светлана Кожухарова.

В касационната жалба се твърди, че решението на съда е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 50005 от 30.10.2024 г. по гр.д.№ 3258 от 2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 112 от 15.01.2013 г. по гр.д.№ 777 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 12 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4121 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр.д.№ 4193 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания? Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК ? По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр.д.№ 2219 от 2003 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 4004 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. При мотивирането на правните изводи на съда, достатъчно ли е да е налице декларативно изявление какво съдът приема за установено по отношение на определено твърдение, даден довод или съответно възражение на страната, или следва да се посочи начинът, по който е достигнато до този извод ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 50005 от 30.10.2024 г. по гр.д.№ 3258 от 2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В писмен отговор от 28.04.2025 г. ответницата А. Й. Н. оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване съдът приема следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото доказателства, че спорните имоти са били закупени с нотариален акт № 22 от 21.01.2004 г. от ищеца Й. Н., по време на брака му с ответницата /брак, сключен на 28.10.1990 г./. Продавач по тази сделка била майката на ищеца С. П. Н., а уговорената продажна цена на имотите- 5 489,30 лв., която продавачката е заявила, че е получила изцяло и в брой от купувача. За безспорно установени между страните съдът е приел и следните обстоятелства: че през 1984 г. ищецът е получил от сестра си като дял от наследството на баща им сумата от 4 000 лв., които поради това, че бил непълнолетен към онзи момент, били дадени на майка му, както и че през 1988 г. ищецът спечелил от тотото сумата 4 500 лв., която също била получена от майка му.

За недоказано е прието твърдението на ищеца, че при закупуване на имотите той бил вложил лични средства в размер на горепосочените 8 500 лв., тъй като с майка му постигнали уговорка да не заплаща посочената в нотариалния акт продажна цена, а тя да бъде прихваната от паричното задължение на майка му да му върне получените през 1984 г. и 1988 г. суми от 4 000 лв. и 4 500 лв.

Въз основа показанията на свидетелките С. Н.- К. и Й. Н. /дъщери на страните/ съдът е приел за установено, че получените от майката на ищеца суми били вложени в спестовна книжка на ищеца, но по думите на майка му с времето станали „шума“, обезценили се и дори и да са били дадени на сватбата през 1990 г., то ищецът и тях е изял и изпил. Съдът е посочил, че не кредитира показанията на свидетелката Е. Б. /сестра на ищеца/, че майката на ищеца вложила получената от ищеца през 1984 г. сума от 4 000 лв. от дела на ищеца от наследството на баща му в свой бизнес /започнала да закупува платове/, тъй като предвид обществено-икономическите условия в страната през този период /до 1989 г./ развитието на собствен бизнес е било практически невъзможно. Не е кредитирал и показанията на П. Н. /единствената свидетелка без родствена връзка със страните/, тъй като същата нямала лични впечатления относно придобиването на сумите от 4 000 лв. и 4 500 лв., даването на тези средства на майката на ищеца и наличието на уговорка между ищеца и майка му за прихващане на тази сума от продажната цена на имотите по нотариален акт № 22 от 21.01.2004г. /показанията й относно тези факти се основавали на споделеното от сестрата на ищеца/. При тези разнопосочни показания и пристрастността на свидетелите /с оглед роднинската им връзка/, както и факта, че показанията им не се подкрепяли от други събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел за недоказано по безспорен начин, че сумата 4 000 лв. е била вложена в придобиването на имотите с процесната сделка.

Относно сумата 4 500 лв., спечелени от ищеца от тотото през 1988 г., отново имало разнобой в свидетелските показания. Според свидетелката Е. Б., парите от тотото били изтеглени от майката С. Н. и също вложени в материали за бизнеса й. Дори била закупена машина от Кореком, като не е уточнено кога е станало това. Свидетелката Н.- К. знаела от баба си, че баща й, при неговия бохемски начин на живот, е изял и изпил тези пари. Свидетелката Й. Н., след проведен разговор с баща си научила от него самия, че парите от тотото ги взела майка му и на сватбата му ги дала като подарък. Това се потвърждавало и по показанията на свидетелката И. Т. /сестра на ответницата/.

От изложеното съдът е приел, че се налага извод, че не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че именно сумите 4000 лв. и 4 500 лв. /лични средства на ищеца от наследствен дял и печалба от тотото/ са били вложени в закупуването на процесните имоти. Въобще не било доказано, че при изповядване на сделката по нотариален акт № 22 от 21.01.2004 г. между ищеца и майка му е била постигната договорка ищецът да не заплаща продажната цена, а тя да се прихване, за да се уредят техни стари парични отношения, включващи процесните 8 500 лв. По делото не била разпитана като свидетел майката на ищеца, която именно е страна по договора за покупко-продажба и чиито показания биха били най-достоверни предвид прякото й участие в сделката. Така фактът какви са били действителните уговорки между ищеца и майка му относно размера на продажната цена на имотите и произхода на средствата, с които същата е била заплатена, е останал недоказан.

С оглед тези мотиви на съда не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, поради следното:

1. Доводът на касатора за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по първият поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ?/ е основан на твърдение за липса на мотиви в решението на въззивния съд относно това кои показания на свидетелите се кредитират и кои- не и кои се считат за достоверни и на твърдение за необсъждане на писмени доказателства, установяващи че ищецът е разполагал със значителни средства, които да бъдат използвани за закупуване на имотите и че е декларирал имотите като негова индивидуална собственост 16 години преди завеждане на делото. Видно от самото решение, напълно в съответствие /а не в противоречие/ с посочената практика на ВКС, в мотивите на решението си въззивният съд е посочил кои показания на свидетелите кредитира и кои- не, кои твърдяни от ищеца факти счита за доказани и кои- не. Несъгласието на касатора с тези изводи на съда само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване на решението. Необсъждането на неотносими към спора доказателства /каквито са доказателствата, установяващи че ищецът е разполагал със значителни средства, които са можели да бъдат използвани за закупуване на имотите и декларацията на ищеца по чл.14 ЗМДТ, че имотите са негова индивидуална собственост/ не представлява процесуално нарушение, тъй като не се отразява на правилността на решението по същество, поради което също не е основание за допускане на касационното обжалване.

2. Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС и по втората група поставени от касатора правни въпроси: Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания? Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК ? Напротив, напълно в съответствие с тази практика на ВКС, въззивният съд е преценил показанията на двете групи свидетели, като е отчел евентуалната им заинтересованост от изхода на делото, съответствието на показанията им с другите събрани по делото доказателства, възрастта на свидетелите и обстоятелствата, свързани с възприемането на фактите, за които се свидетелства. Конкретно, при преценката на достоверността на показанията на двете дъщери на страните, съдът е взел предвид факта, че показанията им почиват не на лични възприятия за период от време, когато свидетелките са били на „крехка“ според касатора възраст, а на казаното от баба им /майката на ищеца/.

3. Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС и по третия поставен от касатора правен въпрос: При мотивирането на правните изводи на съда, достатъчно ли е да е налице декларативно изявление какво съдът приема за установено по отношение на определено твърдение, даден довод или съответно възражение на страната, или следва да се посочи начинът, по който е достигнато до този извод ? Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е мотивирал решението си, като е посочил не само до какви правни изводи достига /какво приема за доказано по делото и какво- не/, но и въз основа на какви доказателства и на какви логически съждения е достигнал до съответния правен извод. А както бе посочено и по-горе, несъгласието на касатора с тези изводи на съда само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване на решението.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, СК и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното й представителство и защита по делото на ВКС в размер на 2 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 07.04.2025г. Предвид смяната на официалната валута, считано от 01.01.2026г., горепосочената парична сума следва да се превалутира според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- на 1 022,58 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение