Определение № 1408 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3613/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. А. М. против решение № 901774 от 03.05.2022 г. по гр.д.№ 232/2018 г. на Окръжен съд Благоевград, с което е отменено решението в частта, с която е извършена делбата и вместо това делбените имоти са разпределени отново по чл. 353 ГПК, но съобразно актуалния им вид и описание и е потвърдено решението в частта по сметките, предявени по дела на чл. 346 ГПК. Решението се обжалва изцяло. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Конкретните оплаквания са свързани с това, че в мотивите на решението съдът не е обосновал защо е избрал способът по чл. 353 ГПК, а не е извършил делбата чрез съставяне на разделителен протокол и теглене на жребий и защо е разпределил имотите по вариант трети точно по този начин, като не било съобразено, че касаторът има най-голям дял, а е постановено да доплаща суми за уравнение дела на другите съделители, дяловете не били равностойни и не се състояли от еднородни имоти. В частта по сметките, съдът не се е мотивирал защо ги отхвърля. Не били обсъдени доказателствата по отделно и в съвкупност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени бланкетно основанието по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 пр.3 ГПК. Твърди се противоречие със съдебната практика на ВКС по въпроса за задължението на въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по отделно и в съвкупност и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по правилността на основните мотиви на първоинстанционното решение и конкретно при преценка основателността на направеното възражение за прихващане по претенциите по сметки достатъчно ли е обсъждането само на свидетелските показания или те следва да бъдат обсъдени при всеобхватна преценка с останалите доказателства? При противоречие между основна и допълнителна експертиза длъжен ли е съда да посочи защо възприема един или друг вариант? Може ли съдът да основе изводите си само на избрани от него доказателства.? Не е посочена съдебна практика на ВКС, не са развити съображения за наличие на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК и в какво се изразява очевидната неправилност на обжалваното решение. Ответницата по касация С. Д. С. оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като формулираният въпрос касае оплакване за необоснованост, което не може да се разглежда в тази фаза на касационното производство, а само ако бъде допуснато касационно обжалване. Счита, че не е обоснована нито една от хипотезите на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по касация К. А. М. не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С влязло в сила решение е допусната съдебна делба на сграда със застроена площ 204 кв.м. на два етажа с предназначение „сграда за култура и изкуство“ с идентификатор ***, построена в УПИ ***, кв. ***по плана на Б., [улица], с идентификатор ***между А. А. М. - с квота 37 136,20 / 74272,40 ид.ч., С. Д. С. с квота – 22478,10 / 74272,40 ид.ч. и К. А. М. – с квота 14658,10 / 74272,40 ид.ч. Въззивната инстанция, след подробен анализ на всички събрани доказателства и от двете инстанции е приела, че делбата следва да се извърши по способа, уреден в чл. 353 ГПК, защото има достатъчно имоти така че всеки от тримата съделители да получи реален дял, поради което е неприложим способа по чл. 348 ГПК – изнасяне на публична продан. За този извод съдът се е позовал на ТР № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС, като е посочил, че това, че имотите не са еднородни не е пречка за разпределянето им. Посочил е изрично, че е неприложим способа по чл. 352 ГПК – теглене на жребий поради това, че съделителите имат разнородни дялове и имотите са различни по стойност. Съдът е приел, че не е налице невъзможност за разпределение на обособените обекти и защото не е необходимо извършването на значителни СМР за привеждане на процесните обекти във вида, в който са заснети в КК по одобрените строителни книжа /много под 10 % е необходимата сума/, а и необходимите преустройства са незначителни /няма да се променя предназначението на обектите, няма да се премахват стени, а е необходимо само изменение във В и К инсталации и ел. инсталации, което не е с техническа сложност/. Съдът е приел, че необходимите СМР няма да създадат неудобства на съсобствениците по-големи от нормалното. За този извод съдът се е позовал на приетата от него СТЕ и доказателствата по делото и на практиката на ВКС по цитирани решения. Поради поделяемостта на сградата, респективно фактическото съществуване в нея на шест обекта, съдът е изключил и приложението на способа за извършване на делбата по чл. 349, ал.2 ГПК – възлагане на неподеляемо жилище. С тези мотиви е възприел избрания от РС способ за извършване на делбата по чл. 353 ГПК. Въззивният съд е обсъдил оплакването във въззивната жалба, че не ставало ясно защо съдът е избрал способът за извършване на делбата чрез разпределение на делбените имоти по чл. 353 ГПК, а не чрез теглене на жребий. Това оплакване е повторено в касационната жалба, въпреки, изясненото от въззивният съд, че теглене на жребий в случай е невъзможно поради това, че тримата съделители имат различни дялове и е различна стойността на делбените имоти. Този извод съответства на задължителната съдебна практика. Негативните предпоставки за прилагане на чл. 353 ГПК – съставянето на дялове и тегленето на жребий да е невъзможно или много неудобно, са дефинирани в т. 5 от Постановление № 7/1973 г. на Пленума на Върховният съд, чийто постановки не са загубили силата си. Според приетото невъзможността за теглене на жребий е налице, „когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни“. Въззивната инстанция е посочила и критериите, по които съдебната практика приема, че имотите следва да се разделят – предназначението на имотите, тяхната стойност и стойността на квотата на съделителите от делбената маса, установеният начин на ползване, извършените в обособените обекти подобрения като всеки съделител получи реален дял съобразно квотата си от съсобствеността, като неравенството се уравни в пари. Съдът се е съобразил с тези критерии при избрания вариант три за начина на разпределение на обособените обекти в допуснатата до делба сграда. Въззивният съд е отменил решението на РС, за да съобрази одобрения и представен пред него инвестиционен проект, който е отразил и фактическото положение на место, което е било в отклонение от първоначалния проект, а и за да опише обектите с новите им идентификатори. Като допълнителен аргумент за възприемане на този вариант е посочено това, че той осигурява най-безконфликтно ползване на сградата, защото магазините, предоставени в дял на С. са с достъп от улицата, а тя не притежава идеална част от дворното место и то не е предмет на делбата. Съобразено е и това, че във въззивната, жалба не се изразява предпочитание към друг вариант за разпределение от предложените шест варианта от в.л. Х.. В касационната жалба също не е посочен друг предпочитан вариант. При обща пазарна цена на сградата 566000 лв. Стройност на квотата от нея на С. С. 171296,50 лв. / 30,2544% /, а тя получава дял с пазарна цена 150 000 лв. Стойност на квотата на А. А. М. е 283 000 лв. / 50 %/, а той получава дял с пазарна цена 306 500 лв. Затова той е осъден да плати за уравнение дела на С. С. сумата 21 296,50 лв. и на съделителя К. М., със стойност на квотата на - 111 702 лв. / 19,7356%/ и получен дял с пазарна цена 108 500 лв., за уравнение на дела му 3202 лв. Спазен е критерият при разпределението да е съобразена квотата на съделителя със стойността на дела, който се разпределя. На касатора А. М., който е с най-голяма квота е разпределен дял с най-висока пазарна цена. Не кореспондира на правната уредба това, че така се създавала възможност ако не се плати сумата за уравнение от касатора да се обезсили решението и имота да се изнесе на публична продан. Обезсилването по право при неплащане в шестмесечен срок е предвидено в чл. 349, ал.6 ГПК само в хипотезата, когато делбата е извършена чрез възлагане на жилищен имот по чл. 349, ал.1 или ал.2 ГПК. То е неприложимо при извършване на делбата чрез другите способи – по чл. 352 ГПК и по чл. 353 ГПК. При разпределение на делбените имоти по чл. 353 ГПК и неплащане на сумите за уравнение на дяловете доброволно, решението подлежи на изпълнение по общите правила за изпълнение на парично вземане. А. М. и К. М. са претендирали заплащане общо от С. С. на сумата 218871,56 лв. за извършени СМР в допуснатата до делба сграда. Не са твърдели активна солидарност. При условията на евентуалност е заявена претенция за извършени СМР в същата сграда от А. М. към С. С. за сумата 109 935,78 лв. и от К. М. против С. С. за сумата 109 935,78 лв. на същото основание, но това е направено в с.з. на 04.11.2015 г., което не е било първо във втората фаза на делбеното производство. Представени са писмени доказателства за извършени разходи за материали и труд за довършване на сградата в периода от 2000-2005 г. и доказателства, че е приета в експлоатация преди 2005 г. Ответницата по претенциите по сметки е оспорила претенциите по сметки, заявила е, че част от доказателствата се отнасят за материали, които не са вложени в процесната сграда, че част от подобренията са направени по време на брака, че част от документите се отнасят за движими вещи з- бойлер, мебели и за погасителна давност за всички подобрения, извършени преди 31.07.2007 г. С молба от 18.04.2016 г. / на л. 1721 от делото на РС, С. сотирова е заявила, че не оспорва, че подобренията в обект „кафе-галерия“ са извършени след раздялата й с К. М. и без нейно участие и претендираните подобрения в таванския етаж без дограмата. Установено е от приетите СТЕ, изготвена от в.л. Хр.Г., приета в с.з. на 25.05.2016 г., че по цени към настоящия момент стойността на довършителните работи – дограма и инсталационни работи е 123 614 лв., а с ДДС – 148 337 лв. По цени към момента на извършването – периода 2001-2005 г. същите довършителни работи са на обща стойност 95492 лв., а с начислено ДДС – 114590 лв. /с включен труд, материали и механизация, но без печалба на строител/. Увеличената пазарна цена в резултат на подобренията е с 189 894 лв. Стойността на СМР, в които С. е признала, че не е участвала към момента на извършването им /2001-2005 г./ според обясненията на вещото лице в съдебно заседание е 25291 лв. /виж обясненията на вещото лице на л. 1802/ Общата стойност на отоплителната и вентилационна инсталация е 10465,10 лв., но вещото лице е посочило, че тя може да се демонтира без увреждане на сградата, т.е. че е движима вещ. Общата цена на стенното мозаечно пано, което е в много добро състояние е 14 200 лв. Оценени са и витражи и стъклопис, направени от А. М.. За мозаечното пано и витражите, С. е възразила, че са луксозни подобрения, чиято стойност не дължи. Кафе-галерията е въведена в експлоатация на 27.12.2005 г. Според показанията на разпитаните свидетели, довършителните работи в сградата са приклучили преди 2005 г. Установено е, че фактическата раздяла между К. М. и С. С. е настъпила на 01.03.2001 г., а развода е от м. септември 2002 г. Възражението за погасителна давност обхваща подобренията, направени преди повече от пет години преди предявяване на иска за делба /31.07.2012 г./, с което се прекъсва давността. РС е приел, че СМР действително са извършени – наличието им е установено от вещите лица и по съществуването им не се спори, но е спорно кой е извършвал отделните подобрения и с какви средства, както и момента на извършването на всяко от тях. За да отхвърли претенцията, РС се е мотивирал с това, че част от подобренията са направени по време на брака между С. С. и К. М., когато бившите съпрузи и съсобственика е трябвало да завършат строителството на сградата, която е съсобствена между тях, а друга част от подобренията са извършени след развода, но липсват доказателства, установяващи основателността на претенцията. С тези аргументи претенциите по сметки са отхвърлени изцяло от РС. Във въззивната жалба, в частта по сметките, А. М. заедно с К. М. са обжалвали решението с оплаквания за необоснованост и че не са обсъдени доказателствата. Конкретен довод е изложен, че не е съобразен момента на фактическата раздяла между ищцата и К. М., че не е съобразено, че подобренията, съставляващи необходими разноски за довършване на сградата са извършени след този период, че поради неуважаване на претенцията по сметки, ищцата се е обогатила неоснователно. Въззивният съд е отказал да обсъжда евентуално предявените претенции по сметки, защото те не са предявени в преклузивния срок по чл. 346 ГПК. По същество въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба не са посочени оплаквания за неправилност на решението в частта по сметките, поради което на основание чл. 269 ГПК, съдът не следва да обсъжда правилността на решението в тази част. Предвид твърденията във молбата по чл. 346 ГПК - това, че няма твърдения, че С. С. не е знаела за подобренията или че се е противопоставила на извършването им, съдът ги квалифицирал по чл. 30, ал.3 ЗС при което всеки съсобственик дължи припадащата се част от подобренията съобразно квотата си. Съдът е приел, че по същество е недоказано каква част от извършените подобрения следва да плати С. С., не е установен и претендирания размер, а и в предоставения й дял те са извършени към 2001 г. По тези съображения е потвърдено решението на РС в частта, с която е отхвърлена претенцията по сметки, предявена от А. М. и К. М. против С. С.. От изложеното относно съдържанието на мотивите на въззивната инстанция е видно, че е неоснователно твърдението за противоречие на обжалваното решение със съдебната практика на ВКС по въпроса за задължението на въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по отделно и в съвкупност, да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по правилността на основните мотиви на първоинстанционното решение в частта по извършването на делбата. Подробно е обсъдено защо са неприложими останалите способи за извършване на делбата и защо делбата следва да се извърши по чл. 353 ГПК, както и критериите, по които е станало разпределението. В тази част въззивното решение напълно кореспондира на цитираната задължителна и казуална съдебна практика, посочена по-горе. Затова по тази група въпроси не се допуска касационно обжалване – не е налице основанието по чл. 280, ал. т.1 ГПК. Нито първата, нито втората инстанция се е произнасяла по възражение за прихващане по претенциите по сметки. Възражение за прихващане не е заявявано. Тъй като не е заявявано възражение за прихващане, а претенциите на касатора А. М. и на К. М. за заплащане от С. на припадащата й се стойност на подобренията съобразно квотата й са немерени за неоснователни, защото са извършени към 2001 г., е без значение въпроса, свързан с твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по преценка основателността на възражение за прихващане по претенциите по сметки. Този въпрос не кореспондира на мотивите на въззивното решение и на д0анните по делото. Затова по него не се допуска касационно обжалване. По делото са изготвени няколко експертизи за формиране на дялове и оценката им, но при различни доказателства. Съдът е възприел последната експертиза, предложила шест варианта за формиране на дялове, защото тя е съобразена с одобрения пред въззивната инстанция архитектурен проект, отразяващ действителното състояние на обектите в сградата. Не се констатира по делото противоречие между основната и допълнителната експертиза. Експертизите не са работели по идентични въпроси и не са анализирали еднакви доказателства. Затова въпроса: длъжен ли е съда да посочи защо възприема един или друг вариант на приети експертизи, ако те си противоречат, не отразява данните по делото и събраните доказателства и не кореспондира на мотивите на решението, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Съдът е обсъдил всички доказателства много подробно, поради което въпроса „може ли съдът да основе изводите си само на избрани от него доказателства“ не кореспондира на мотивите на обжалваното решение, а и не съдържа обосновка кои относими към спора доказателства съдът не е обсъдил. Затова и по този въпрос не се допуска касационно обжалване. По всички поставени въпроси не е обосновано и допълнителното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК - не е посочена съдебна практика на ВКС, което също е основание да не се допуска касационно обжалване по тези въпроси. Не са формулирани никакви въпроси по наведеното бланкетно основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, не са развити никакви съображения за наличие на това основание, съгласно изискването по т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не се допуска касационно обжалване на това основание. Бланкетно е посочено основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК, като не е посочено в какво се изразява очевидната неправилност на обжалваното решение. Според приетото в съдебната практика, очевидно неправилно е решението, което страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Такива са случаите, когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира подобни пороци на обжалваното решение, поради което и на това основание не се допуска касационно обжалване. Предвид този резултат, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1800 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение