Определение № 350 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3935/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Л. П., подадена чрез процесуален представител адв.Георгиева, срещу въззивно решение от 26.06.2019г., постановено по в.гр.д.№6540/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 27.03.2018г. по гр.д.№33515/2015г. на Софийски районен съд за уважаване на предявените от „Алианс“ ЕООД срещу С. Л. П. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата „Алианс“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прието за установено по реда на чл.422 ГПК, че С. Л. П. дължи на „Алианс“ ЕООД сумата 13 890,24 лв., представляваща главница по Акт за начет № 11-04-36/ 22.10.2014 г., съставляваща причинени на „Алианс” ЕООД вреди, в резултат на лични незаконосъобразни разпоредителни действия на длъжника, изразяващи се в незаконосъобразно изплатени в качеството му на управител за периода 1.01.2012 г.- 30.11.2013 г. средства за задоволяване на социално- битовото и културното обслужване /СБКО/, ведно със законната лихва от 6.03.2015 г. /датата на депозиране на заявление вх.№ 30592/ 6.03.2015 г./ до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 2 443.41 лв., представляваща законна лихва за периода 10.02.2012 г.- 22.10.2014 г. Посочено е от въззивния съд, че актът за начет, съставен от финансов инспектор по определените в ЗДФИ и ППЗДФИ ред и форма, в който са отразени фактите за причинени вреди на инспектирания обект от някои от лицата, посочени в чл.23 ЗДФИ, и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност на тези лица /чл.43 ППЗДФИ/, се ползва с презумптивна доказателствена сила. Фактическите констатации в акта за начет относно непозволеното деяние, причинната връзка между това деяние и настъпилата щета, както и размерът на щетата се считат за истински до доказване на противното- чл.22, ал.5 ЗДФИ, чл.44, ал.4 ППЗДФИ и ППВС № 5/ 1955 г.- т.12 /по приложението на чл.301, ал.1 ГПК /отм.//. Това определя и разпределението на доказателствената тежест в начетното производство. Посочено е от съда също, че по правило за опровергаване на констатациите в акта за начет ответникът носи тежестта да установи чрез пълно обратно доказване, че релевантните за отговорността му факти не са се осъществили по начина, отразен в акта за начет. При липсата на ангажирани в този смисъл доказателства съдът следва да приложи неблагоприятните последици на доказателствената тежест и да приеме доказателствената сила на акта за начет за неопровергана. Установената от законодателя презумптивна доказателствена сила на фактическите констатации обаче не е абсолютна, а е обусловена от изискването актът за начет да е редовен- да съдържа реквизитите, визирани в чл.43, ал.2 ППЗДФИ, както и да е подкрепен с доказателства досежно съдържащите се в него констатации /арг. чл.22, ал.2 ЗДФИ и чл.44, ал.1 ППЗДФИ. Въззивният съд е изложил съображения, че съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод за ангажиране имуществената отговорност на ответницата С. П. за причинени на „Алиан” ЕООД- [населено място] вреди, за които е издаден редовен и надлежно документиран акт за начет по реда на Закона за държавната финансова инспекция /ЗДФИ/. Въззивният съд е изложил съображения, че съвкупният анализ на приложените към акта за начет документи и на събраните в първоинстанционното производство доказателства, вкл. приетото като неоспорено от страните заключение на съдебно- счетоводната експертиза, възприето от въззивния съд като компетентно и обективно дадено, обосновават приемането на извод, че фактическите констатации в акта за начет отговарят на действителното положение, респ. презумпцията по чл.22, ал.5 ЗДФИ не е оборена. Приел е, че констатираната при инспекцията вреда, настъпила в следствие даването на разпореждания от ответницата за незаконни плащания и получаването от същата на суми за СБКО, за чието наличие са събрани безспорни доказателства, е в причинна връзка с противоправно поведение на ответницата П. като управител на ищцовото дружество. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответницата, поддържано като довод и във въззивната жалба, че законосъобразно е определила и разпоредила изплащането в своя полза на допълнително възнаграждение за СБКО през периода 1.01.2012 г.- 30.11.2013г. Въззивният съд е приел, че тъй като към акта за начет са приложени счетоводни документи, обосноваващи извод за констатираната в него вреда, както и доказателства, обосноваващи извод, че тази вреда е била причинена вследствие противоправно поведение на ответницата, споделяйки изложените от първо-инстанционния съд съображения, е намерил, че актът е документиран съобразно изискванията на чл.22, ал.2 ЗДФИ и чл.44, ал.1 ППЗДФИ, ползва се с визираната в закона материална доказателствена сила на същия /ППВС № 7/ 1981 г., ППВС № 5/ 1955 г.- т.12/, и предвид установената вреда за проверяваното търговско дружество /със 100 % държавно участие в капитала/, намираща се в причинна връзка с поведението на ответницата, противоправно разпоредила изплащането в своя полза и получила средства за СБКО, е налице основание за ангажиране на отговорността й за заплащане на главницата от 13 890.24 лв. по съставения на 22.10.2014 г. акт за начет- съгласно чл.21, ал.4 ЗДФИ, както и на мораторната лихва от 2 443.41 лв., дължима за периода 10.02.2012 г.- 22.10.2014 г.- съгласно чл.26 ЗДФИ. Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно по основия за спора правен въпрос – кой е опрамощен да определи начина на разходването на средствата от фонд СБКО и допустимо ли е съдът да променя така определения начин, респ. да изключва лица, които компетентният орган – Общото събрание на работниците и служителите, е определил като получатели на средствата от този фонд. Твърденията на касатора в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не обосновават порок на въззивния акт /с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила/, установим пряко и единствено от съдържанието на последния /без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание/. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „длъжен ли е съдът в мотивите си да обсъди всички относими към спора доказателства и да изложи защо приема едни и отхвърля други, както и дължи ли произнасяне по всички съществени доводи на страните, които биха имали отношение за правилното решаване на спора“. Според катора това не е сторено по отношение доводът и доказателствата на страната за наличие на валидно взето решение по реда на чл.293, ал.1 КТ от Общото събрание на работниците и служителите, както и изрична клауза в КТД, послужили като основание за получаване на процесната сума. Доводите на кореспондират със съдържанието на мотивите на въззивното решение. Установено е, че през периода 31.12.2010 г.- 30.12.2013 г. ответницата С.П. е била управител на ответното дружество „А.“ ЕООД- въз основа на сключен с Министъра на културата- принципал на дружеството /със 100 % държавно участие/ Договор за възлагане на управление № РД-11-01-0081/ 17.12.2010 г. Според клаузата на чл.9 от така сключения договор възнаграждението на управителя се формира по показателите, критериите и стойностите на чл.33 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала /ПРУПДТДДУК/, без да е предвидена възможност за изплащането и на други възнаграждения или суми, включая такива за задоволяване на социално- битово и културно обслужване /СБКО/, каквито ответницата е получила през процесния период. Съгласно цитираната норма на ПРУПДТДДУК /приет с ПМС № 112 от 03.06.2003 г., обн. ДВ- бр.51 от 3.06.2003 г./- чл.33, възнагражденията на членовете на изпълнителните и контролните органи на едноличните търговски дружества с държавно участие в капитала се определят в зависимост от стойността на дълготрайните материални активи, числеността на персонала, рентабилността, финансовия резултат, изменението на добавената стойност на един зает, обслужването на задълженията, както и от поети специфични задължения и отговорности в сключените договори /ал.1/; месечните възнаграждения на членовете на изпълнителните и контролните органи на едноличните търговски дружества с държавно участие, се определят чрез бална оценка, образувана въз основа на резултатите за отчетното тримесечие по показателите и критериите от таблицата съгласно приложение № 2 и определената стойност на една бална единица /ал.2/; управителите на едноличните търговски дружества с ограничена отговорност получават възнаграждение, определено при стойност на една бална единица, равна на минималната месечна работна заплата, установена за страната за съответния месец, а контрольорите на тези дружества- при стойност на една бална единица в размер 40 на сто от минималната месечна работна заплата за страната, установена за съответния месец /ал.5/; след приключването на всяко тримесечие в зависимост от постигнатите през него стойности на показателите и критериите в приложението по ал.2 се изчислява балната оценка и се преизчисляват месечните възнаграждения за отчетното тримесечие; преизчислените възнаграждения се начисляват и изплащат с възнаграждението за последния месец на отчетното тримесечие; през първите два месеца на тримесечието членовете на изпълнителните и контролните органи получават авансово месечно възнаграждение въз основа на балната оценка за предходното тримесечие /ал.7/; изчисляването на балната оценка и размера на възнагражденията на членовете на изпълнителните и контролните органи се извършва в дружеството на основата на нормативно установената отчетност; средствата за изплащане на възнагражденията са за сметка на разходите на дружеството; информация за определените възнаграждения се представя тримесечно на органа, упражняващ правата на едноличен собственик на капитала /ал.8/; членовете на изпълнителните и контролните органи на едноличните търговски дружества с държавно участие в капитала получават тантиеми извън размерите на възнагражденията, определени по реда на ал.7, при нарастване на счетоводната печалба през отчетната спрямо предходната година и при условие, че дружеството няма непокрита загуба от предходни години и просрочени задължения; тантиемите са за сметка на печалбата след данъчното ѝ облагане и заделянето на нормативно определените части от нея за резерв на дружеството и дивидент на държавата в размер, определен от органа, упражняващ правата на едноличен собственик на капитала, но не повече от едно средно месечно възнаграждение, получено през годината от членовете на изпълнителните и контролните органи /ал.9/; размерът на възнаграждението на управителите на едноличните търговски дружества с ограничена отговорност по ал.5 след преизчисляването по ал.7 не може да надхвърля дванадесеткратния размер на минималната работна заплата, установена за страната за съответния месец, а на контрольорите на тези дружества- четирикратния размер на минималната работна заплата, установена за страната за съответния месец /ал.12/. Въззивният съд е приел, че сключеният между ответницата П. и Министъра на културата- като принципал на ищцовото дружество, договор за управление има смесен характер и съдържа елементи на договор за поръчка и договор за изработка, тъй като в съдържанието му са включени задължения за извършването както на фактически /материални/, така и на правни действия. Правоотношението, което се създава между управителя и дружеството, не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Основни задължения на управителя по това правоотношение са да управлява търговското дружество, да защитава интересите на доверителя- принципал и да го представлява в съответствие с действащата нормативна уредба, Устава на дружеството и уговореното между страните. Въззивният съд е приел, че предвид дадената в ПРУПДТДДУК и в сключения на 17.12.2010 г. договор регламентация на следващото се на управителя на дружеството възнаграждение, не може да се приеме в случая, че за него са приложими и правилата на чл.292 и сл. КТ, предвиждащи изплащането и на средства за социално- битово и културно обслужване на работниците и служителите, независимо от наличието на взето от ОС на работниците и служителите в „Алианс“ ЕООД решение за разпределяне на средствата от фонд СБКО, каквито според ответницата П. са се полагали и на управителя на дружеството. Прието е, че поради посочените характеристики на договора за възлагане на управление правата и задълженията на управителя не са регламентирани от КТ, поради което и спрямо него нормите на чл.292 и чл.293 КТ са неприложими. Изложени са съображенията на съда, че социално- битовото и културното обслужване /СБКО/ на работниците и служителите, както е регламентирано в Кодекса на труда, към който препраща & 1, т.14 ЗКПО, обхваща въпроси и аспекти от ежедневието на работниците и служителите извън престирането на работната сила, поради което и разпределянето на средствата за СБКО се извършва не от работодателя, а от Общото събрание на работниците и служителите в предприятието- чл.293, ал.1 КТ; средствата за СБКО се отделят от работодателя, който определя и техният размер /дискреционно право на работодателя/, а разпределението и ползването им е въпрос от компетентността на общото събрание на работниците и служителите, чието решение е предпоставено от взето преди това от работодателя решение за отпускането на тези средства; социално- битовото и културно обслужване се състои в предприемането на мерки и дейности, които не са част, но обслужват трудовия процес и допринасят за ефективна почивка на работещите. Целта е да се подобри битът на работниците и служителите и да се повиши производителността на труда. Въззивният съд е изложил съображения, че тъй като полученият при сключването на договор за управление с Министъра на културата статут на ответницата С.П. като управител на търговското дружество не е регламентиран от нормите на КТ, а и не може да се приеме, че същата е имала положението на работник или служител на дружеството- обект на горепосочените цели, за същата не е съществувало право както да определи за себе си средства за СБКО, така и да получи такива средства, независимо от наличието на взето от Общото събрание на работниците и служителите в дружеството решение за разпределянето на такива средства. Посочено е, че за нея е предвидена възможността да получи както възнаграждение в увеличен размер- съгласно цитираните норми на ПРУПДТДДУК и сключения договор за управление, така и т.нар. тантиеми- възнаграждения, представляващи част от печалбата на търговското дружество, но не и средства за СБКО, имащи трудовоправен характер. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Актът за начет, съставен от финансов инспектор по определените в ЗДФИ и ППЗДФИ ред и форма, в който са отразени факти за причинени вреди на инспектирания обект от някои от лицата, посочени в чл.23 ЗДФИ, и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност на тези лица/чл.43 ППЗДФИ/ се ползва с презумптивна доказателствена сила. Фактическите констатации в акта за начет относно непозволеното деяние, причинната връзка между това деяние и настъпилата щета, както и размерът на щетата се считат за истински до доказване на противното - чл.22 ал.5 ЗДФИ. Практиката на ВКС е непротиворечива и последователна в насока, че когато актът за начет е редовен, за оборване на фактическите констатации по него могат да се използват всички допустими с оглед съответните факти доказателства. Оборването на фактическите констатации следва да се извърши при условията на пълно доказване. Само разколебаване на тези фактически констатации не е достатъчно, за да се приеме, че презумпцията за тяхната истинност е оборена /Р 158 от 19.07.2011 г. на ВКС по г.д.1146/2010, III г.о, ГК; Р 205 от 12.05.2015г. на ВКС по г.д.7417/2014, IV г.о и други/. Както се посочи, за опровергаване на констатациите в акта за начет, ответникът носи тежестта да установи чрез пълно обратно доказване, че релевантните за отговорността му факти не са се осъществили по начина, отразен в акта за начет. При липса на ангажирани в горния смисъл доказателства съдът следва да приложи неблагоприятните последици на доказателствената тежест и да приеме, че доказателствената сила на акта за начет не е опровергана. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.