Определение № 159 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4262/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Констант“ ЕООД – гр. София, чрез адв. В. И. Д., срещу решение № 155 от 15.06.2022 г. по в. гр. д. № 77/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решението от 22.10.2021 г. по гр. д. № 794/2019 г. на Районен съд – Лом, с което са били уважени предявените от А. П. К., С. И. Л. и А. П. И. срещу „Констант“ ЕООД искове по чл. 108 ЗС – признато е за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици по давност на дворно място с площ от 2500 кв. м., съставляващо имот с пл. № * извън регулационния план на [населено място],[жк], заедно с построените в него жилищни сгради, представляващо част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта, съобразно скица към заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, неразделна част от решението, и ответникът е осъден да предаде на ищците владението върху процесния имот. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 288, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. „за значението на решението на поземлената комисия за възстановяване на собственост в стари реални граници при липса на заявени от другата страна свои или на праводателите ѝ права върху спорния имот преди обобществяването на земята“; сочи се противоречие с решение № 56/16.10.2021 г. по гр. д. № 2444/2020 г. на второ г. о.; 2. „необходимо ли е при въведено оспорване на изтекла придобивна давност да се установи начинът и моментът на завладяване на имота с оглед изискването същото да е явно и спокойно, както и с оглед предвидената в чл. 79 ЗС продължителност на владението и обстоятелството в полза на кое лице е започнала да тече, съответно е изтекла придобивната давност“; твърди се противоречие с решение № 61/07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г. на първо г. о. В законоустановения срок е постъпил отговор от А. П. К., С. И. Л. и А. П. И., чрез адвокат Б. В., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че ищците са наследници на П. Л., починал през 1999 г. С обикновен писмен договор от 22.06.1965 г. наследодателят е закупил дворно място от около 2 дка в [населено място],[жк], заедно с построената в него къща от две стаи и коридор. С нотариален акт № 146/27.03.1995 г. за собственост върху имот, придобит по давностно владение, П. Ф. Л. е признат за собственик на дворно място от 2 500 кв. м., находящо се в [населено място],[жк], имот с кадастрален № *, заедно с построените в него къща, лятна кухня и селскостопански постройки, при съседи: Ковачишко шосе, Е. Б. И. и мера от две страни. Този имот е нанесен в кадастралния план от 1989 г. като имот пл. № *, записан е в разписния лист като двор извън регулация на П. Л. и в него е нанесена паянтова жилищна сграда. Жилищната сграда от 83 кв. м. е построена през 1949 г., а лятната кухня от 27 кв. м. – през 1984 г., като те са търпими строежи. Свидетелите сочат, че къщата в имота е обитавана от семейството на П. Л. от преди 1965 г., там са родени дъщерите му, като това е бил родният им дом и до 2019 г. в него е живяла ищцата С. Л.. Имотът – земя и две сгради, е деклариран като собствен на ищците пред община Лом по реда на ЗМДТ и за него са плащани данъци. Същевременно ответникът „Констант“ ЕООД се легитимира с постановление за възлагане, вписано в Службата по вписвания на 12.12.2018 г., като собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта, част от който е имотът на ищците. Длъжникът по изпълнителното дело, по което е издадено постановлението за възлагане – „ФЕЦ Младеново“ АД, е придобил собствеността по извършена в нотариална форма сделка 2011 г. от „Енемона“ АД, което пък е придобило имота като ливада също чрез сделка от същата година от „Агро Инвест Инженеринг“ АД, което от своя страна го е закупило като нива с договор за продажба от 2006 г. като частна общинска собственост от община Лом. Общината се легитимира като собственик с решение № МЛ13/11.12.1997 г. на Поземлена комисия - Лом, с което ѝ е възстановено в реални граници правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ върху пасище, мера с площ 110, 689 дка в местността „М.“, землище [населено място],[жк], имот № * по картата на землището. Към решението на административния орган няма приложена скица. От правна страна е прието, че наследодателят на ищците е придобил по давност процесния имот. Той е установил фактическа власт върху имота през 1965 г. и е живял в него със семейството си до 1995 г., когато е признато правото му на собственост по давностно владение. Имотът се намира извън регулационния план на населеното място, но е запазил селищния си характер, като застроен с жилищна сграда. По делото липсват доказателства този имот да е включван в блок на ТКЗС и да е имал земеделско предназначение. Направен е извод, че същият не е подлежал на реституция като земеделска земя по реда на ЗСПЗЗ. Безспорно е, че имот пл. № * не е нанесен като самостоятелен имот в кадастралната карта, а е включен в границите на поземлен имот с идентификатор ***. Независимо от това начинът на отразяване на имотите в кадастралната карта няма действие спрямо действително притежаваните вещни права, предвид информативното ѝ значение. Изложени са съображения, че по отношение на спорния имот намира приложение практиката на ВКС, според която могат да бъдат придобивани по давност имотите извън регулационния план, за които е запазено владението им в реални граници, когато владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, и такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Владението не е прекъснато от колективизацията и имотът не е третиран като кооперативен, затова той не подлежи на реституция. Целта на ЗСПЗЗ е да възстанови правото на собственост, а не да отнема това право, чието упражняване е продължило и след колективизацията. Констатирано е, че по делото не са представени доказателства П. Л. да е бил член-кооператор със задължение да внесе в ТКЗС притежаваната земя към колективизацията, извършвана към 1958 г. съгласно чл. 8, ал. 1 от Примерния устав на ТКЗС от 1958 г. В тази връзка били съобразени дадените с ТР № 104/26.06.1964 г. на ОСГК на ВС указания, съгласно които ако собствениците на такива земи или ползващите ги лица, не са били членове на ТКЗС и земите им не са били отнети фактически, те са запазили правата си върху тях. По отношение на процесния имот не е съществувала пречка да се придобие право на собственост на оригинерно основание – придобивна давност, чрез упражнявано владение в периода от 1965 г. до 1995 г. В допълнение е посочено, че след като процесният имот не е земеделска земя, която подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ, то същият неправомерно е включен като такъв в картата на възстановената собственост като имот с № * с предназначение друга селищна територия. Правото на собственост на „Констант“ ЕООД е производно от правото на община Лом относно имот № *, възстановен ѝ с решение на органа по земеделска реституция като земеделски имот - пасище, мера с площ от 110, 689 дка. Към това решение не е имало приложена скица, което се установява от експертното заключение, съответно не е спазено изискването на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, т.е. не са установени по делото границите на възстановения на общината имот. Според данните от картата на възстановената собственост имот № * е бил съседен на имот № *, като липсват доказателства поради какви причини и на какво основание този имот, бивш имот с пл. № *, е станал част от поземлен имот с идентификатор ***, записан на ответника в кадастралната карта и кадастралните регистри. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не се установява основанието за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост. Същото е мотивирано с довод, че в исковата молба не било посочено въз основа на какво владението върху реална част от имота на праводателя на ищците се е трансформирало в право на собственост. Не бил индивидуализиран и периодът от време, през който се е осъществило претендираното владение, за да може да се прецени дали е било допустимо по действащите през този период от време правни норми. Наведените оплаквания са неоснователни. На първо място упражняваното владение не е върху реална част от имот. Видно от съдържанието на исковата молба, ищците са заявили, че са собственици на процесния имот на основание наследяване от П. Л., починал 1999 г., който заедно със съпругата си С. Л. е придобил имота по давност, чрез упражнявано владение от 1965 г., когато с писмен договор го е закупил от лицето Р. Л. И.. Изложени са и твърдения, че наследодателят е придобил правото на собственост към 1995 г., когато се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. Периодът на упражняване на фактическата власт е уточнен по този начин, с оглед на което следва да се приеме, че е посочен периодът от време, през който е осъществявано владението. Спорът по делото, както е посочено и в обжалваното решение, е бил съсредоточен около обстоятелството дали наследодателят П. Л. е придобил по давност правото на собственост върху имота към момента на издаване на нотариалния акт. Поставеният първи въпрос в изложението не е обуславящ за изхода на спора, тъй като видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е приел, че процесният имот не е бил отчуждаван и включен в ТКЗС, в резултат на което той не е подлежал на реституция. С оглед тези решаващи изводи въпросът за значението на решението на административния орган за възстановяване на собствеността в стари реални граници не е от значение за изхода на спора. Представеното решение № 56/16.10.2021 г. по гр. д. № 2444/2020 г. на ВКС, второ г. о., не е относимо към настоящата хипотеза. Освен това в хипотеза, при която ищците претендират права върху имот, който никога не е бил включван в блокове на ТКЗС, нито е бил отчуждаван, а лицата, които са упражнявали фактическа власт върху него са запазили правата си и след обобществяването, когато тези права са установени, могат да бъдат противопоставени на ползващото се от решението на органа по земеделска реституция лице. Изводите на въззивния съд са направени в съответствие с трайно установената съдебна практика, обективирана в решение № 183/01.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г., решение № 218/29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2014 г. и решение № 109/25.06.2016 г. на ВКС, първо г. о. Поставеният втори въпрос е обуславящ, но не се установява соченото от касатора противоречие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е изследвал наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 79 ЗС, като е обосновал извод, че наследодателят на ищците е придобил собствеността на оригинерно основание – давностно владение, каквото е установено в горепосочения период от време, като същото не е прекъснато от колективизацията. Не се разкрива противоречие с цитираното решение № 61/07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г. на ВКС, първо г. о., в което е прието, че елементите от този фактически състав следва да бъдат установени от претендиращото собствеността лице при условията на пълно и пряко доказване, както е в случая. С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. При този изход на настоящото производство в полза на ответниците по касация трябва да бъдат присъдени разноски в размер на 1 000 лв., съобразно договора за защита и правно съдействие, представен с молба от 28.02.2023 г. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение