Определение № 60398 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3073/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 327272/11.06.2021 г., подадена от П. Т. Д. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адв.А. И. К. от САК, срещу решение №262760, постановено на 27.04.2021 г., от Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав по в.гр.д.№16942/2019 г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от П. Т. Д. срещу А. З. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ вилно място с площ от 750 кв.м., находящо се в [населено място], район „О.“, вилна зона „Л.“, [улица], съставляващо поземлен имот с идентификатор ....по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-74/20.10.2009 г. на изп. директор на АГКК, с номер по предходен план ...., кв. ..., парцел I, на основание давностно владение в периода 2002-2014 г. и за осъждане на ответника да предаде на ищцата владението върху имота. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса от какви нормативни изисквания е обвързан второинстаницонният съд при формиране на преценката си относно достоверността на свидетелските показания, дадени в рамките на първоинстанционното производство за установяване право на собственост върху недвижим имот. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и анализирал задълбочено свидетелските показания на допуснатите по нейно доказателствено искане свидетели, а до голяма степен се е ръководил от правните и доказателствени изводи, които е формирал първоинстанционния съд, без да вземе под внимание направените своевременно доказателствени искания, възражения и доводи, обективирани в подадената от нея въззивна жалба. Счита, че без да мотивира убедително, съдът е приел, че не кредитира по никакъв начин показанията на всеки един от тримата свидетели, които са ѝ допуснати, и ги квалифицира като недостоверни и вътрешно противоречиви, а в същото време дава вяра на всяко от показанията на тримата свидетели, допуснати по искане на ответника. Поддържа, че въззивното решение е лишено от какъвто и да е задълбочен правен и доказателствен анализ, като счита, че допускането на касационното обжалване по поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото като установи обективните критерии, на които съдът следва да формира преценката си за доказателствената стойност и достоверността на свидетелските показания при исковете за установяване на право на собственост върху недвижим имот. Поддържа също така, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Излага съображения, че въззивният съд е постановил своя акт като е пренебрегнал задълженията си по чл. 235 и чл. 236 ГПК без да обсъди всички релевантни по делото факти и обстоятелства и без да е анализирал обстойно събраните по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като напълно необосновано е приел за достоверни единствено наведените от ответника доводи, представените от него писмени доказателства и изложените свидетелски показания единствено на свидетелите, допуснати и разпитани по негово искане. Счита, че въззивният съд е подходил явно тенденциозно към твърденията на ответника, както и че напълно неоснователно е приел за недоказани нейните твърдения, приемайки за недостоверни и вътрешно противоречиви всички свидетелски показания, дадени в подкрепа на нейните твърдения. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба А. З. А. чрез процесуалния си представител адв.Г. Д. от САК, изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: П. Т. Д. е предявила срещу А. З. А. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото ѝ на собственост и предаване владението върху ПИ с идентификатор ....по КККР на [населено място], с твърдението, че е придобила собствеността през 2014 г. въз основа на изтекъл в нейна полза 10-годишен давностен срок, като е владяла имота явно, спокойно и непрекъснато в периода 2002-2014 г. Твърди, че през 2014 г. ответникът установил фактическа власт върху имота без да има правно основание за това, като го заградил и препятства достъпа ѝ, за което търсила многократно съдействие на органите на полицията и прокуратурата. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва така предявения иск, както и съдържащите се в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения. Поддържа, че ищцата не е владяла имота в периода 2002-2014 г. Твърди, че през 1968 г. М. К. М. е признат за собственик на процесния имот въз основа на давностно владение, наследство и делба (н.а.№...), а след неговата смърт от 1983 г. фактическата власт върху имота е упражнявана от неговия племенник З. А. К. (баща на ответника), който до 2006 г. е обработвал имота – почиствал го засадил овощни дървета и се грижел за тях, косял тревата, оградил го и поставил две входни врати. Поддържа, че през този период владението на З. А. било необезпокоявано, а в тези си действия бил подпомаган и от сина си А. З.; подал декларация, с която декларирал правото на собственост и заплащал данъци и такса битови отпадъци в периода 2000-2011 г. и с н. а. №..., съставен на 02.08.2006 г. бил признат за собственик на имота. Твърди, че З. А. упражнявал фактическата власт върху имота до смъртта си на 04.06.2011 г., а след това фактическата власт върху имота се упражнявала от неговите наследници, сред които и А. З. – косили имота, грижели се за насажденията и поддържали огражденията, декларирали придобитата по наследство собственост и заплащали данъци. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: С н.а. № .... г. М. К. М. е признат за собственик въз основа на давностно владение, наследство и делба на празно място с площ от 1 060 кв.м., съставляващо имот пл. № ...., за 750 кв.м. от което е отреден парцел ... от кв. ....по плана на София – Л. – вилна зона, като за останалата част от имота от 310 кв.м. се отчуждава за улица и съседен парцел. Въз основа на приетия по делото препис-извлечение от акт за смърт № 1241/09.09.1983 г. е прието, че М. К. М. е починал на 18.09.1983 г. Взето е предвид, че с н. а. № .... г. О. Н. М. е прехвърлила на Т. Д. Н. правото на собственост върху празно дворно място с площ от 750 кв.м., съставляващо парцел... от кв. ....по плана на [населено място] – вилна зона „Л.“, срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на прехвърлителката докато е жива, като този договор е развален с влязло в сила на 30.04.2002 г. решение от 29.12.1996 г. по гр.д. № 5575/1995 г. на СРС, 37 състав, приложено към настоящето дело. Установено е, че с н. а. № .... г. З. А. К. е признат за собственик на основание давностно владение на УПИ .... от кв....по плана на [населено място] – вилна зона „Л.“, с площ от 1064 кв.м. Въз основа на удостоверение за наследници № 000975/14.06.2011 г. е прието за установено, че З. А. К. е починал на 04.06.2011 г. и оставил за наследници по закон съпруга, дъщеря и син – ответника А. З. А.. Въз основа на представените по делото приходни квитанции, фискални бонове, удостоверение, молба от З. А., писмо № 08-00/0184/31.05.2005 г., справка от СО – Дирекция „Общински приходи“ е прието за установено, че З. А. е декларирал през 2005 г. правото на собственост върху имота и е заплащал данъци и такса битови отпадъци, начислени в периода 2000 – 2011 г., а съгласно справката на СО на 16.11.2011 г. А. А. е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ за придобита собственост на 1/3 ид.част от имота. Взето е предвид, че ответникът А. А. е подал жалба до 06 РПУ – СДВР за констатирано проникване в процесния имот на 30.04.2012 г. с твърдения за отрязани 7 броя дървета, рушени и местени огради и входни врати, палени огньове; че по образуваната преписка е извършена проверка, но не са констатирани данни за осъществен състав на престъпление от общ характер. Взето е предвид и обстоятелството, че през м. септември, 2013 г. П. Т. е подала жалба до 06 РПУ – СДВР за упражнено спрямо нея насилие от страна на съседите по вилен имот, с които имали разногласия по вилното ѝ място, между които и лице на име С., който непрекъснато поставял табели в имота за продажбата му, както и че с постановление на СРП от 16.01.2014 г. е отказано образуване на досъдебно производство. Посочено е, че с влязло в сила на 02.12.2016 г. решение, постановено по гр.д.№8843/2014 г. на СРС (изискано и приложено към настоящето) е отхвърлен предявеният от П. Т. Д. срещу А. З. А. иск по чл. 108 ЗС на соченото по това дело придобивно основание наследствено правоприемство от Т. Д. Н., придобил собствеността с договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Взето е предвид, че по делото са разпитани свидетели, като е посочено каква информация за релевантните за спора факти и обстоятелства се съдържа в показанията на всеки един от свидетелите. Обсъдени са както показанията, дадени от доведените от П. Т. Д. свидетели, така и показанията, дадени от свидетелите, доведени от А. З. А.. След преценка по чл. 172 ГПК въззивният съд не е кредитирал като цяло показанията на свидетеля С. М. (доведен от П. Т. Д.) като недостоверни, вътрешно противоречиви и противоречащи на показанията, дадени от същия свидетел по приложеното гр. д. № 8843/2014 г. на СРС, 85 състав. Посочено е, че в тях свидетелят ясно си спомня, че около 2009 г. съсед на име З. грубо се нахвърлил върху ищцата, нагрубявал и свидетеля, имал претенции за мястото; твърдял е, че когато ходел с ищцата в имота до 2012 г., входната врата била недостъпна – имало по-едри парчета дървета, а една година – и верига, които показания съществено се различават от дадените по настоящето дело. За свидетеля И. И. (доведен от П. Т. Д.) е посочено, че установява факти от периода около 2002 – 2003 г., най-късно до 2008 г.; ходил е в имота само три пъти; няма ясни спомени относно имота – не си спомня имало ли е друга врата за влизане в него, нито дали е имало врата между процесното място и съседното място, където имало бунгало. Показанията на свидетеля И. И. (доведен от П. Т. Д.) не са кредитирани, при което е взето предвид, че свидетелят твърди, че е ходил в имота общо 5 – 6 пъти; няма ясни спомени и противоречиво твърди, че двете съседни места били отделени с ограда, но не си спомня дали има врата между тях, а после – че не знае дали има ограда между местата. Показанията на свидетелите А., К. и И. И. (доведени от А. З. А.) са кредитирани като цяло в частите, с които установяват непосредствено възприетите от тях факти, като достоверни и непротиворечиви, като при обсъждането на показанията е посочено, че А. е съпруга на ответника по иска. Според трайно установената практика на ВКС, при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани (решение №176/28.05.2011 г. по гр.д.№759/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №250/21.12.2015 г. по гр.д.№3897/2015 г., I г.о. на ВКС). Основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Приема се, че дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене (решение №266 на I г.о. на ВКС от 29.06.2011 г. по гр.д.№1058/2010 г.; решение №250/21.12.2015 г. по гр.д.№3897/2015 г., I г.о. на ВКС). Научните, логическите и опитните правила също следва да бъдат съобразявани от съда и при обсъждане и преценка на показанията на свидетелите (решение №52/07.06.2017 г. по гр.д.№3463/2016 г., I г.о. на ВКС). Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (решение №79/12.07.2017 г. по гр.д.№3244/2016 г., IV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено (решение №79/12.07.2017 г. по гр.д.№3244/2016 г., IV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като не само е възпроизвел подробно и детайлно казаното от свидетелите, но е изложил и съображенията си за причините, поради които кредитира показанията на определени свидетели, а показанията на други – не, посочвайки при това и причините за това, изведени от анализа на всички доказателства по делото, както и показанията, давани от част от свидетелите по други дела между същите страни. Начинът, по който въззивният съд е анализирал, обсъдили и преценил свидетелските показания, съответства и на правилата на формалната житейска логика, като е извършен и при съобразяване на обстоятелствата по чл. 172 ГПК. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението въпрос. От правна страна въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала в процесния период (2002 г. – 2014 г.) да е осъществявала владение върху имота, с признаците, възприети в практиката на ВКС (предприетите спрямо имота действия на владелеца дори и през значителен интервал от време; липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл. 83 ЗС; упражняване на фактическата власт и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица; владелецът да си служи с вещта, да посещава имота и да извършва явни действия по стопанисването му, без да е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя, при което е достатъчно владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира своята власт), вкл. владението ѝ да е било несъмнително, спокойно и явно. Посочено е, че това не се установява от показанията на свидетелите С. М., И. И. и И. И., които съдът не е кредитирал, а не е установено и ищцата да е могла да влиза в имота до 2014 г., както се твърди в исковата молба, или до 2012 г., както се изнася от доведените от нея свидетели. Прието е, че е установено точно обратното – от кредитираните показания се установява, че от 2008 – 2009 г. имотът е бил заграден с нова ограда и на портата е бил поставен катинар, а инцидентни влизания в имота, с които е била отнета фактическата власт от собственика, според въззивния съд не могат да обусловят извод за осъществявано владение от ищцата. Взето е предвид също така, че през 2006 г. праводателят на ответника се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху имота, като е прието, че приложение следва да намерят разясненията, дадени в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост с нотариален акт по чл. 587 ГПК, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Прието е, че в случая такова пълно обратно доказване не е проведено от ищцата, вкл. са недоказани твърденията ѝ, че баща ѝ Т. Н. е осъществявал фактическа власт върху имота след 1996 г. Взето е предвид и обстоятелството, че праводателят на ответника е декларирал имота пред данъчните органи през 2005 г. и е заплащал данъци за имота от 2000 г. до смъртта си през 2011 г. Изложени са съображения, че предприемането на действия по снабдяване с констативен нотариален акт от ищцата в края на 2008 г. и началото на 2009 г. не води до различен извод. При така изложените в обжалваното решение съображения, тезата на касатора, че решението е очевидно неправилно, не може да бъде споделена. Както последователно приема ВКС в своята практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай съдът е приложил релевантните към казуса правни норми според точния им смисъл и при съобразяване на трайно установената съдебна практика и е обсъдил посочените в решението доказателства в тяхната съвкупност и при спазване на установените за това процесуални правила. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение