Определение № 1906 от 14.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 866/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. Ч. чрез назначения му служебен защитник адв.Д. В. срещу решение №.271/26.11.25 по г.д.№.473/25 на ОС Шумен, с което е потвърдено реш.№.420/28.05.25 по г.д.№.417/25 на РС Шумен за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.74 ЗЧСИ за осъждане на ответника да плати 4160лв. обезщетение за имуществени вреди от незаконно наложен запор върху трудовото възнаграждение на В.Ч., получено в затвора в периода 28.09.22-10.09.24, 1031,02лв лихви за забава върху същото за времето 28.09.22-10.09.24 и 10849лв. обезщетение за неимуществени вреди, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна ЧСИ Я. В. Д. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта по претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на иска по чл.74 ЗЧСИ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – 4160лв., е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. с равностойност в евро 2 556,46евро за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тази му част, както и в частта по акцесорната претенция за лихви в размер на 1031,02лв. не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща тези части, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Затвора В. и че, полагайки труд, получава възнаграждение; срещу него е било образувано изпълнително производство №.20227740400286 на ЧСИ Я. Д. по искане на Национална агенция за приходите въз основа на четири изпълнителни листа, издадени по нохд №.207/16 на РС Шумен; по същото до ищеца е била изпратена покана за доброволно изпълнение, а до Затвора В. - запорно съобщение, с което е бил наложен запор върху получаваното от него трудово възнаграждение в мястото за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“; въз основа на същото за периода м.10.22-м.08.24 върху получаваното от ищеца възнаграждение е бил наложен запор и са били удържани суми. От правна страна е посочено, че съгласно чл.74 ал.1 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност-т.е. пасивно легитимирани да отговарят по този ред са длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни решения, за действията им при и по повод на тази дейност; при иск, предявен на основание чл.74 ал.1 ЗЧСИ /какъвто е настоящият/, отговорността ще е налице, когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ, и причинна връзка; противоправността се състои в процесуалната незаконосъобразност на увреждащото действие на ЧСИ, а вината му се презумира /чл.45 ал.2 ЗЗД/. Съдът е посочил, че съгласно ТР №.2/14 по тълк.д.№.2/13, ОСГТК на ВКС, принудителното изпълнение се насочва върху отделен имуществен обект на длъжника с налагането на запор или възбрана върху този обект; налагането на запор или възбрана върху несеквестируема непотребима вещ, както и описът на такава вещ са допустими изпълнителни действия; не е допустимо налагането на запор върху несеквестируема потребима вещ, както и върху изцяло несеквестируемо или друго вземане на длъжника от трето задължено лице, върху което не се допуска принудително изпълнение; налагането на запор върху частично несеквестируемо вземане е допустимо изпълнително действие, тъй като той обхваща само секвестируемата част; нарушава несеквестируемостта налагането на запор върху несеквестируема потребима вещ, както и върху изцяло несеквестируемо или друго вземане, върху което не се допуска принудително изпълнение. Същевременно за извършване на удръжки от възнаграждението за положен труд на лишените от свобода са налице специални норми, уредени в ЗИНЗС и ППЗИНЗС. Според чл.78 ал.3 ЗИНЗС на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от 2/3 от полагащото им се възнаграждение, а съгласно чл.57 ал.1 ППЗИНЗС тези удръжки се изчисляват по реда на чл.446 ГПК върху цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл.78 ал.2 ЗИНЗС се полага на лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците. При тези обстоятелства е формиран извод, че общата разпоредба на чл.446 ГПК се дерогира от специалната такава на чл.78 ал.3 ЗИНЗС. В случая от представената по делото справка от Затвора [населено място] е установено, че направените удръжки от възнаграждението на В. Ч. не надвишават 2/3 от дължимото му се месечно трудово възнаграждение. При тези обстоятелства е намерено, че по делото не е доказано наличието на извършени от ЧСИ Я. Д. незаконосъобразни действия по принудителното изпълнение по процесното изпълнително дело. Отделно от това в производството не са събрани и никакви доказателства, от които да се установи и наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, каквито са твърденията в исковата молба. При тези обстоятелства претенцията е приета за неоснователна. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо това се преповтаря съдържащо се в касационната жалба оплакване за незаконосъобразност. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. Същевременно основанията за допускане до касационно обжалване /чл.280 ГПК/ са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при разглеждане на касационната жалба по същество, с акта по същество – решението, а не в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 ТР 1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 970евро платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,