Определение № 164 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2208/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6265/16.06.2020 година, подадена по пощата на 15.06.2020 година от М. И. П., против решение № 64/19.02.2020 година на Окръжен съд Стара Загора, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 1006/2020 година.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 726/07.11.2019 година на Районен съд Казанлък, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 2905/2018 година като е признато за установено по отношение на В. Г. Б. и М. И. П., че договорът за покупко-продажба на дворно място с площ от 304.00 м 2, представляващо УПИ-... в кв. 13 по плана на [населено място], [община], заедно с построените в него жилищна сграда, навес с оградни стени, гараж и всички други подобрения, при съседи: от север улица, от запад УПИ ..., от юг УПИ ... и от изток УПИ ..., сключен на 01.06.2012 година между П. Т. Б., в качеството й на продавач и В. Г. Б., в качеството му на купувач, оформен с нотариален акт № , том , рег. № **, дело № 274/2012 година на П. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд Казанлък, вписан под № * в регистъра на Нотариалната камара е нищожен като привиден на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД и е обявен за действителен прикрития договор за дарение по силата на който П. Т. Б., в качеството си на дарителка прехвърля на В. Г. Б., в качеството му на дарен, описания по-горе имот.

В подадената касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от П. Т. Б. против В. Г. Б. и М. И. П. искове с правна квалификация чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД и чл. 17 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. И. П. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.

Ответницата по касационната жалба П. Т. Б. е подала отговор на същата с вх. № 799/20.07.2020 година, с които е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 64/19.02.2020 година на Окръжен съд Стара Загора, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 1006/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Ответникът по касационната жалба В. Г. Б. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

При подаването на касационната жалба е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като същата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Жалбата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Окръжен съд Стара Загора е приел, че по делото не било спорно, че с договор за покупко-продажба сключен на 01.06.2012 година между П. Т. Б., в качеството й на продавач и В. Г. Б., в качеството му на купувач, оформен с нотариален акт № , том , рег. № **, дело № 274/2012 година на П. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд Казанлък, вписан под № * в регистъра на Нотариалната камара, Б. прехвърлила на внука си Б. описания по-горе имот. Като цена на имота в нотариалния акт била посочена сумата от 6100.00 лева, която била получена от продавачката предварително. На същата дата между страните бил съставен документ, наименуван „обратно писмо“, от съдържанието на който се установявало, че действителната воля за прехвърлянето на процесния имот била за дарението му. В документа било посочено, че по договора не са плащани, съответно получавани пари във връзка с прехвърлянето на собствеността. Пред първоинстанционния съд били разпитани свидетели, от показанията на които се установявало, че П. Т. Б. искала имотът „да бъде само на В. Г. Б.“ и пари за него не била получавала-така свидетелят К. С. М., и че преди сделката Б. се била съветвала с адвокат относно желанието й имотът да бъде на Б., който им бил казал, че той трябва да бъде прехвърлен с покупко-продажба и да бъде съставен „някакъв“ документ между тях двамата-така свидетелката Н. И. К. която била съдействала за сделката. И двамата свидетели били категорични, че не знаят В. Г. Б. да е давал някакви пари.

Въззивният съд е изложил съображения за това, че сделките, при които страните правели изявления, които по съдържание и форма отговаряли на съответния вид сделка, но не желаели правните последици от нея, а от друга сделка-прикрита, за която имали интерес третите лица да не знаят, а да мислят, че привидната сделка е породила правни последици, били относително симулативни. В случая съставът на Окръжен съд Стара Загора намирал, че процесният договор за покупко-продажба е именно такъв, който извод бил наложен при съвкупната преценка на представените по делото писмено доказателство, свидетелски показания и признания на един от ответниците. Нарочният обратен документ, без значение кога е съставен-едновременно с явния, преди или след това, установявал вътрешните отношения между страните по договора и имал за цел да разкрие симулацията. Този документ обаче бил непротивопоставим на неучаствалата в сделката съпруга и не я обвързвал. Изготвеното обратно писмо, сочещо на действителната воля на страните по сделката и че записаната в нотариалния акт цена не била плащана и не се дължала, не обвързвало М. И. П.. Затова то не можело да бъде достатъчно доказателство за разкриване на симулацията, но съставлявало начало на писмено доказателство, създаващо вероятност за симулация, пълното разкриване на която и доказването на действителните отношения между страните се извършвало чрез свидетели или други писмени доказателства, както и признанията на страните. Както било посочено, от показанията на разпитаните в делото свидетели К. С. М. и Н. И. К., които въззивният съд кредитирал изцяло, се установявало, че действителната воля на П. Т. Б. не била свързана с вещно-правния ефект на продажбата, т. е. страните не били имали воля собствеността да се прехвърли срещу заплащане. Обстоятелството, че нито един от свидетелите не бил присъствали при изслушването на нотариалния акт за покупко-продажба пред нотариуса, не можело да обоснове извод, че действителна воля на страните била да прехвърлят имота чрез продажба. Не било нужно те са правят специално изявление, че извършват дарение, което прикриват с покупко-продажба, за да се разкрие намерението им. За свидетелите била ясна волята на страните и тяхната цел и това те били разбрали непосредствено в разговори преди и след сделката. За тях не било имало съмнение и за това, че сделката е безвъзмездна. По делото не било установено във връзка с процесната сделка участващият в договора като купувач В. Г. Б. да бил заплатил посочената в нотариалния акт цена. М. И. П. пък заявявала в отговора на въззивната жалба, че тя не била правила такова плащане, поради което нямало как да го твърди. И свидетелят К. С. М. и свидетелката Н. И. К. били категорични, че не знаят Б. да бил давал пари, както и не били чували някой да казва това. Неплащането на цената, въпреки че не водело до нищожност на договора, било индиция, че не е имало обща воля на участващите в сделката лица да възникне задължение за плащането й. В този смисъл били не само показанията на свидетелите, които въззивният съд кредитирал изцяло като непротиворечиви и последователни, но и признанията на В. Г. Б., които съдът ценял, съпоставяйки ги с фактите, установени от двамата свидетели. Безвъзмездността или на практика безпаричността на сделката като индиция за това, че волята на П. Т. Б. е била друга, а не присъщата за покупко-продажбата, неминуемо поставяла въпроса за намерението й. В случая съставът на Окръжен съд Стара Загора намирал, че по делото било категорично установено, че то (намерението) било специфичното и характерно за дарението да се облагодетелства дарения. Свидетелят К. С. М. установявал, че ищцата била заявила тази своя воля имотът да е „само на В. Г. Б., без да имат брат му и жена му някакъв дял“. В този смисъл били и показанията на свидетелката Н. И. К. която заявявала пред съда, че била съдействала дотолкова, че била говорила с адвокат, на който са казвали, че искат имотът да бъде „само на В. Г. Б.“. Адвокатът бил обяснил, че можело да бъде само на Б. и че трябвало да бъде прехвърлен с покупко-продажба, като по този начин била оформена специфичната за симулативната сделка цел за пред третите лица да се създаде едно привидно правно състояние и те да зачитат правните последици, свързани с тази привидна сделка. Поради това специфичното дарствено намерение у П. Т. Б., което обуславяло имущественото прехвърляне, било налице и било разкрито.

С оглед на посочените съображения съставът на Окръжен съд Стара Загора намирал, че от доказателствата по делото можело да се направи обоснования имот, че договорът за покупко-продажба на процесния имот бил привиден и като такъв бил нищожен по силата на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД. Съгласно чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, когато страните прикриели сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, се прилагали правилата относно прикритото, но ако били налице условията за неговата действителност. В случая въззивният съд намирал, че тези условия били налице. Собствеността върху имота била прехвърлена, без да била заплатена посочената цена по вътрешна уговорка между страните поради намерението на П. Т. Б. да се разпореди с имуществото си само и единствено в полза на внука си В. Г. Б., като по този начин го надари. Сделката била оформена в нотариален акт така, както изисквала нормата на чл. 18 от ЗЗД, поради което следвало да се приеме, че и това условие било спазено. Затова въззивният съд следвало да признае на основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД действителността на прикритото от покупко-продажбата дарение.

Съставът на Окръжен съд Стара Загора се е произнесъл и по наведените от М. И. П. твърдения за недопустимост на първоинстанционното решение, а и на цялото производство. В тази връзка въззивният съд е посочил, че П. сочи, че П. Т. Б. не била доказала твърденията, с които обосновавала правния си интерес от предявяването на исковете. Същата не била доказала, че била изпаднала в затруднено финансово положение, че да има право на издръжка, а В. Г. Б. бил сред лицата, които й дължат издръжка. Също така не била доказана и хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД. Съставът на Окръжен съд Стара Загора не възприемала така направените твърдения и намирала, че формираните въз основа на тях доводи за неоснователни. Вярно било, че наличието на интерес било абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на един установителен иск, но за установяването му не би могло да се подхожда по начина, по който подхождала М. И. П.. Наличието на правен интерес за разкриване на симулацията се извеждало от твърденията на П. Т. Б., свързани с претенцията й за права от прикритата сделка-отмяна на дарението. Това било достатъчно основание, за да се приеме, че за нея бил налице правен интерес за разкриване на симулацията. Дали претенцията й ще бъдела основателна, съответно дали била налице хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, бил въпрос, който не можел да бъде разгледан в настоящото производство при липса на предявен иск, а е бил ирелевантен за наличието или липсата на правен интерес. Затова изводите за липса на правен интерес, извеждани от недоказаност на една такава претенция, не следвало да се възприемат.

Приповтаряйки твърденията си за недоказан интерес за предявяване на исковете с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. И. П. е поискала решението на Окръжен съд Стара Загора да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а именно поради вероятната му недопустимост.

Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. И. П. е поискала решението на Окръжен съд Стара Загора да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това наличието на правен интерес за разкриване на симулацията само от твърденията на ищеца ли се извежда или следва да почива на обективни факти и обстоятелства и в тази връзка твърдението на ищеца за евентуални бъдещи негови правни действия достатъчно ли е за да се приеме, че за него е налице правен интерес за разкриване на симулацията и за това необходимо ли е при извършване на симулативната сделка страните по нея с изрично изявление да разкрият взаимно действителната си воля и необходимо ли е свидетелите да присъстват при сключване на сделката или е достатъчно някоя от страните да е споделила намеренията си по отношение на сделката.

В конкретния случай не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Стара Загора. Въпросът за интереса при предявен установителен иск, включително и такъв за разкриване на симулация, е винаги конкретен и се решава с оглед на твърденията на ищеца в исковата молба и установените в съответното производство обстоятелства. За страна по симулативна сделка е налице интерес от разкриване на симулацията, в случаите когато тя иска да упражни по отношение на насрещната страна по сделката права, произтичащи не от явната, а от прикритата сделка, които права няма как да бъдат осъществени без установяване на действителното положение между страните. Няма пречка симулацията да бъде разкрита не само от страна по сделката, но и от всяко трето лице, което има интерес от това, т. е. ако от привидността на сделката и от следващите се от това последици то би могло да черпи права (решение № 403/05.08.2010 година, постановено по гр. д. № 684/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.). В случая П. Т. Б. твърди, че има по отношение на В. Г. Б., в качеството му на дарен право да отмени дарението по реда на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, като в тази връзка е представила и нотариална покана с рег. № 3193/07.11.2018 година на П. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд Казанлък, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, връчена на Б. на 08.11.2018 година, на която дата е предявен и иска за разкриване на симулацията, с която последният е поканен да й заплаща издръжка от по 100.00 лева месечно. Тези твърдения обуславят интереса на П. Т. Б. да предяви иска за разкриване на симулацията, като това дали правото по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД действително съществува или не е извън предмета на исковете по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 и чл. 17 от ЗЗД, поради което и фактите свързани с него не подлежат на доказване в производството по тези искове. Позоваването от М. И. П. на т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 8/2012 година на ОСГТК не води до друг извод, тъй като даденото тълкуване се отнася до отрицателните установителни искове, каквито не са тези предмет на настоящето производство.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. И. П. твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Стара Загора, без обаче да изложи конкретни факти и обстоятелства, от които да бъде направен извод дали действително тази предпоставка е налице. Това само по себе си, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, е достатъчно да не бъде допускано касационното обжалване на въззивното решение. Наред с това следва да се има предвид, че първият от поставените въпроси е свързан и с твърденията на касаторката за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, поради което по посочените по-горе съображения по отношение на интереса не обуславя допускането на исканото касационно обжалване. Що се отнася до втория въпрос е съобразена съществуващата практика, че симулацията може да бъде разкривана както с писмени доказателства, така и с гласни при спазване на ограниченията по чл. 165, ал. 2 от ГПК. Същата може да бъде установена и въз основа на косвени доказателства, ако те, разгледани и преценени в своята съвкупност водят до единствен и несъмнен извод за наличието на такава. Свидетелските показания са допустими за установяване на действителните отношения между страните, извод за което може да се прави и от това какви са били намеренията на страните преди и по време на сключване на сделката, като няма задължително изискване свидетелите да са присъствали на сключването на самата сделка. Техните показания подлежат на преценка с оглед на всички събрани по делото доказателства за да бъде направен извод за наличието или не на симулация, поради което могат да се отнасят и само до намеренията на страните. Що се отнася до самите страни то е необходимо същите да са постигнали съгласие както по отношение на явната, така и по отношение на прикритата сделка, като формата на явната покрива изискванията за форма и на прикритата такава, като тези обстоятелства се преценяват с оглед на събраните по делото доказателства. Съставът на Окръжен съд Стара Загора е съобразил тази практика, поради което и втория от поставените от М. И. П. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 64/19.02.2020 година на Окръжен съд Стара Загора, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 1006/2020 година, по подадената срещу него от М. И. П. касационна жалба с вх. № 6265/16.06.2020 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение