Определение № 4360 от 02.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от О. И. Г., чрез адвокат В. В., срещу въззивно решение № 109 от 14.06.2023 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр.д. № 39/2023 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна И. А. Г., чрез адвокат С. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и за правилност на въззивното решение. Едно от възраженията в отговора (3.3.) касае по естеството си допустимостта на касационната жалба – била подадена от процесуален представител, без да е известно дали процесуалният представител е упълномощен да подава такава пред ВКС; жалбата била бланкетна, без съображения за допустимост (навярно има предвид по допускане на касационно обжалване, което е нещо различно от допустимост на производството); съображение за допустимост (разбирай изложение за допускане на касационно обжалване) касаторът изпратил два месеца по-късно, вместо с касационната жалба. Ответникът по касационната жалба възразява срещу „приобщаване“ и обсъждане на представените решения на ВКС и на „други съдилища“ като съдебна практика, защото тя не е задължителна (касаторът се позовава и представя единствено решения, постановени от ОСГК на ВКС и от тричленни състави на ВКС; какво има предвид страната под „други съдилища“ е неясно). Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимна страна, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Възраженията на ответника по касация срещу редовността на касационната жалба са неоснователни. Адвокат В. В. е редовно упълномощен да представлява касатора във всички инстанции до приключване на делото (пълномощното е приложено във въззивното производство). Няма законово изискване за нарочно, отделно упълномощаване специално за касационна инстанция. Вярно е, че касационната жалба е бланкетна, но това само по себе си не я прави нередовна, а очертава предмета на касационна проверка. При подаването й не е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, но това е сторено по-късно. Няма данни администриращият съд да е дал указания за представяне на изложение, т.е. не е започнал да тече срок за изпълнение, поради което изпълнението, предприето от самия касатора, се явява надлежно и санира с обратна сила нередовната касационна жалба. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Русенски окръжен съд, развалил поради неизпълнение споразумението по чл. 51 СК, одобрено с решение № 1879 от 12.11.2013 г. по гр.д. № 6948/2013 г. на РС – Русе, сключено между О. И. Г. и И. А. Г. в частта (т.2), в която е уговорено придобият по време на брака недвижим имот (апартамент) да се постави в дял на О. И. Г., а вместо уравнение на дела на И. А. Г. О. Г. се задължава да прехвърли собствеността на половината от имота на сина на двете страни – М. О. И. “след отпадане на обстоятелството, поради което прехвърлянето не може да се извърши понастоящем.“ За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че И. и О. са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен по взаимно съгласие. Със споразумението по чл. 51 СК бившите съпрузи са уредили имуществените си отношения във връзка с прекратяването на брака, като придобития по време на апартамент е останал в дял на О., а срещу уравняване на дела на И. О. е поел задължение да прехвърли 1/2 ид. ч. от имота на сина им М. “след отпадане на обстоятелството, поради което прехвърлянето не може да се извърши понастоящем.“ Установено е по делото, че към датата на сключване на споразумението синът е изтърпявал ефективно наказание “лишаване от свобода“. Установено е, че синът е освободен на 30.04.2015 г., починал е 05.06.2019 г. Уговорената идеална част не е прехвърлена приживе на лицето. Установява се, че като пречка за прехвърлянето на идеалната част бившите съпрузи са възприемали това, че синът им е в затвора. Впоследствие бащата е навел доводи, че синът не е искал прехвърляне на идеалната част на негово име, тъй като “имал много кредити и заради тази част от апартамента щели да го притискат“. Съдът е приел, че след отпадане на възприетата от страните “пречка“ на 30.04.2015 г., когато синът е освободен от затвора, до смъртта му на 05.06.2019 г., бащата е разполагал с възможността да изпълни задължението си, но не го е направил, поради което е бил в забава, за която следва да отговаря. Прието е, че сочената от него причина за неизпълнение не само не е доказана, но и не го освобождава от забавата или изпълнението на договора. Съдът отбелязал, че по делото няма доказателства О. да е поканил сина си да се яви пред нотариус за изповядване на сделка, нито последният ясно или категорично да е отказал да се ползва от уговорката, направена в негова полза от родителите му. Прието е, че по делото няма доказателства М. да е имал кредити, но дори да е така, наличието им нито е пречка за придобиване на 1/2 ид. ч. от жилище, нито е основание ответникът, като страна по договора с ищцата, да не изпълни задължението, което е поел по този договор. Прието е още, че със сключеният договор в полза на третото лице - нейният син М., майката е имала намерение той да получи нейната идеална част, а не бившият й съпруг безвъзмездно да я придобие. Признание, че уговорката не е изпълнена, се съдържа в протокола от о.с.з. от 03.08.2020 г., в което заседание О. е заявил, че не я е изпълнил. Въз основа на гореизложеното съдът е приел, че по делото не е спорно, че след излизане от затвора на М., както и до смъртта му, поетото от баща му задължение за прехвърляне на процесната 1/2 ид. ч. от имота не е изпълнено, а вече не е възможно да бъде изпълнено (поради смъртта му на 05.06.2019 г.); в този случай ищцата, като изправна страна по договора, има право да иска развалянето му поради неизпълнение; отговорност за неизпълнение на договора носи ответникът; съдът допълнил, че е без значение дали договора не е изпълнен, защото синът на страните “не искал да се изпълни уговорката“, в какъвто смисъл са твърденията на ответника, или тъй като след смъртта му вече не е възможно да бъде изпълнен - когато едната страна е извършила престацията, а изпълнението на задължението на другата страна е станало невъзможно, престиралата има право да иска обратно престираното - с бракоразводното споразумение ответникът е придобил изцяло собствеността върху апартамента, който е бил СИО, като вместо заплащане уравнение на дела на ищцата се е задължил да прехвърли нейната 1/2 ид. ч. на сина им, но това изпълнение е станало невъзможно след като последният е починал, поради което споразумението в тази част следва да се развали. Касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си; Въпросът е поставен във връзка с оплакванията по чл. 281 ГПК за допуснати съществени процесуални нарушения чрез необсъждане на следните „възражения“: 1. че изявлението на ответника, вписано в протокола от поведено на 03.08.2020 г. изявление е отговор на невписан въпрос „и след като не сте изпълнили споразумението, има ли основание ищцата да иска то да се развали“, като съдът обсъдил самото изявление на страната: „Според мен естествено, че има основание да се развали споразумението, защото аз не съм го изпълнил“. Така съдът тълкувал погрешно изявлението като признание на иска; 2. че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да подложи на тълкуване т. 3 от договора, а вместо това в мотивите на въззивното решение било записано, че „тълкувайки уговорката на страните, съгласно чл. 20 ЗЗД е видно, че със сключения договор в полза на третото лице, нейният син М. И., майката е имала намерение той да получи нейната идеална част, а не бившият й съпруг безвъзмездно да я придобие.“ 3. относно приложението на чл. 81 ЗЗД, че ответникът не може да изпълни по причина, която не може да се вмени в негова вина, поради което и не отговаря за изпълнението. Според касатора въззивният съд се е произнесъл по поставения правен въпрос в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 190/07.02.2020 г. по гр.д. № 24/2019 г., I г.о., решение № 5/11.05.2020 г. по гр.д. № 1241/2019 г. I г.о. на ВКС, решение № 133/23.10.2019 г. по гр.д. № 3565/2018 г., I г.о. на ВКС, решение № 139/17.07.2019 г. по гр.д. № 4375/2018 г. IV г.о. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II г.о. на ВКС, решение № 815/15.02.2011 по гр.д. № 1713/2019 г. IV г.о. на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се изясни първо, че предмет на въззивното производство е материалноправният спор, а не правилността на първоинстанционното решение. Въззивният съд е съд по съществото на спора, а не контролноотменителна инстанция, каквато е касационната, поради което и предметът на проверката се различава, както и структурата на съдебното решение. Въззивният съд продължава разглеждането на материалноправния спор – той има същите правомощия по преценка на доказателствата и фактите, както първата инстанция, защото предметът на делото и пред него е самото материално правоотношение, което е предмет на делото и пред първата инстанция (чл. 260, т. 5 и 6, чл. 263, ал.1, чл. 266 -269; чл. 271-273 ГПК). В жалбата въззивникът иска друго решение по спора, като се обосновава с твърдението, че определени изводи на първоинстанционния съд са неправилни (изведени в нарушение на определени процесуални норми и/или в противоречие с материалния закон, и/или са необосновани), като същевременно указва правилните според него фактически и правни изводи, които може да подкрепи и с нови доказателствени и фактически искания. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по спора. Той в рамките на сезирането прави собствени фактически и правни заключения, въз основа на които се произнася по материалноправния спор, а не дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му. Като резултат сравнява своето решение по иска с това на първостепенния съд и го потвърждава, изменя или отменя. Оплакванията във въззивната жалба на О. И. Г., наречени по-горе възражения от страната, очертават произнасянето на въззивния съд – има ли признание на факт от негова страна (неизпълнено задължение по споразумението); как следва да се тълкува споразумението и има ли вина за неизпълнението Г., съответно спрямо него приложим ли е чл. 81 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл като сам е обсъдил доказателствата и е изложил свои фактически и правни изводи. Следва още да се изясни, че е без значение какъв е въпросът, зададен от съда, на който е отговорила страната - има изрично записано изявление на Г., което той не оспорва да е направил, а именно, че не е изпълнил насрещното задължение по споразумението да прехвърли идеална част от имота на сина на страните. Касае се за неизгоден за него факт (признание), което е вид доказателствено средство и съдът е приложил чл. 175 ГПК, като е преценил признанието в съвкупност с всички относими обстоятелства по делото и доказателства. Съдът не е разглеждал изявлението на Г. като признание на иска, както явно погрешно е възприела страната, а и признанието на иска няма доказателствено значение и не обвързва по никакъв начин съда в правораздавателната му дейност, извън специалния ред по чл. 237 ГПК, а случаят не е такъв. Въззивният съд, също така, сам е тълкувал споразумението между страните по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон – чл. 20 ЗЗД, данните по делото, както и на логическите и житейски правила. Изложил е и собствени съображения по чл. 81 ЗЗД. Несъгласието с направените изводи не значи, че съдът не е извършил тълкуване на споразумението или не е преценил наличието на виновно поведение у длъжника Г., довело до невъзможност за изпълнение на споразумението. Както стана ясно, въззивният съд не коментира дали изводите на първата инстанция по приложението на чл. 81 ЗЗД са правилни или не, а сам излага такива. В заключение, въпросът по тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е принципно относим по всяко исково производство, но в случая, предвид касационните доводи в какво се изразява нарушението, допуснато от въззивния съд, правният въпрос се явява неотносим. В допълнение не се установява и противоречие с дадените разяснения в посочените решения на ВКС по тълкуването на цитираните разпоредби. Настоящият състав намира за нужно да посочи, че част от цитираната съдебна практика няма и отношение към поставения въпрос и приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Така напр. т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС дава разяснение за съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество, а не на проверяващ съд и как точно в мотивите намира израз осъществявания контрол. Дадените задължителни разяснения с тълкувателния акт са съобразени от въззивния съд, но са превратно разбрани от касатора, видно от оплакванията му в касационната жалба. При така изложеното не следва да се допуска касационното обжалване на поддържаното от касатора основание. Съставът на Върховния касационен съд, в изпълнение на задълженията за служебна проверка, не установи наличие на незаявени от страните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. При този резултат и с оглед направеното изрично и своевременно искане, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 2650 лв. заплатен адвокатски хонорар, установен с договор за правна защита и съдействие от 27.10.2023 г. Мотивиран от горното, съдът