Определение № 428 от 08.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 3089/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Х. Г. срещу решение №2151 от 12.12.2014 г. по в.гр.д.№2585/2014 г. на ОС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №2815 по гр.д.№16235/2013 г. на РС, П., в частта, с която е признато за установено, че А. Х. Г. дължи солидарно с [фирма], в качеството на отчуждител и правоприемник на заличения [фирма], на Областна дирекция на МВР – [населено място], сумата от 18 076.60 лв. неплатена наемна цена за м.07.2012 г. и за периода м.09.2012 г. – м.06.2013 г. вкл. и сумата от 983.15 лв., обезщетение за забавено плащане за периода 03.07.2012 г. – 16.07.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№12020/2013 г. на РС Пловдив. В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, тъй като ищецът е предявил правата на Министерство на вътрешните работи, което е страна по процесния договор за наем, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Може ли правен субект без изрично да е упълномощен по какъвто и да е начин да предявява чужди права пред съд, още повече, когато правата произтичат от договор за наем, в който страните са ясно посочени. 2. Допустимо ли е изводът на иска да се мотивира от решаващия съд с доказателства, които като несвоевременно представени не са били приети по съответния ред от него като въззивна инстанция. Твърди се, че така формулираните въпроси са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС и се решават противоречиво от съдилищата, като в изложението са посочени и конкретните съдебни актове, на които се позовава касаторът. Ответникът по касация Областна дирекция на МВР – [населено място] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си въззивният съд, анализирайки разпоредбите на процесния договор за наем е приел, че между страните по спора е сключен договор за наем, по силата на който, наемодателят и ищец Областна дирекция на МВР – [населено място], е предоставил на А. Х. Г. временното ползване на имот, публична държавна собственост, предоставен на ищеца за управление /което е имал право да направи с оглед разпоредбата на чл.16, ал.2 от ЗДС/. На първо място следва да се посочи, че процесуалната легитимация следва от твърдението на ищеца в исковата молба за принадлежността на спорното право, а дали това твърдение е установено по делото, е въпрос, който се отнася до основателността на иска. В този смисъл и тъй като в исковата молба твърденията на ищеца са в смисъл, че същият е страна по процесния договор за наем, то е налице надлежна процесуална легитимация за ищеца, а доводите за евентуална недопустимост на иска не могат да се споделят. От друга страна, с оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставените от касатора въпроси, не са обусловили правната воля на съда – както бе изтъкнато в решението е посочено, че ищецът, на който имотът публична държавна собственост е предоставен за управление, е сключил договор за наем с ответника, респективно по същество е прието, че ищецът предявява собствени права, като този извод е направен изцяло и само въз основа на приложения по делото договор за наем, но не и въз основа на неприети по делото доказателства. В този смисъл по формулираните от касатора въпроси липсва произнасяне на въззивния съд, поради което въпросите не отговарят на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, а наличието на твърдяните от касатора селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, не следва да се обсъжда. Ето защо и тъй като правилността на изводите на въззивния съд не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, а в изложението на основанията за допускане на касационнно обжалване не е формулиран друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,