Определение № 5010 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4727/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. А. Д. чрез пълномощника му адвокат С. В. против решение № 239 от 27.06.2023 г., постановено по гр. д. № 275 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 156 от 17.03.2023 г. по гр. д. № 287/2022 г. на Районен съд - Пещера за отхвърляне на предявения от Я. А. Д. против А. Д. С. ревандикационен иск по отношение на реална част от недвижим имот с идентификатор ***** в [населено място], [улица], която реална част представлява две помещения, разположени в северната част на имот (приземен етаж) с идентификатор *****. А. Д. С. е подал чрез пълномощника си адвокат Л. К. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че искът е основан на твърденията, че ищецът е собственик на втория етаж, а брат му Щ. А. Д. на първия етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], приземният етаж на която е избен и се състои от пет избени помещения, три от които се намират в южната му част и са собственост на брат му, а две, намиращи се в северната част са собственост на ищеца. Притежаваните от Щ. Д. избени помещения са изнесени на публична продан и са закупени от ответника, но последния е въведен във владение не само на трите избени помещения в южната част, но и в двете избени помещения в северната част, които са собственост на ищеца. Приел е за установено, че с нотариален акт № 18, том ІХ, дело № 2178/1997 г. А. Я. Д. и К. Ш. Д. са дарили на сина си Щ. А. Д. една втора идеална част от дворно място съставляващо парцел * в кв. 38 по плана на [населено място] заедно с първия редовен жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда и 2/3 идеални части от приземния етаж, представляващи три стаи с коридор в южната част на приземния етаж и 1/2 идеална част от тавана на жилищната сграда и от гараж застроен в дъното на парцела. Със същия нотариален акт са дарили на ищеца 1/2 ид. част от парцел * в кв. 38 по плана на [населено място], 1/3 идеална част от избения етаж, представляваща стая и коридор в северната част на приземния етаж и 1/2 идеална част от таванското помещение и от масивен гараж, застроен в дъното на парцела. По силата на наследствено правоприемство ищецът е придобил още 1/3 ид. ч. от приземния етаж. С постановление за възлагане по изпълнително дело № 20188820400059 на ЧСИ № * ответникът А. Д. С. е придобил 1/4 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** (УПИ * в кв. 138), ведно с 1/3 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** с предназначение жилище, апартамент и 1/4 идеална част от таванско помещение. Издадената от СГКК [населено място] схема № 15-616975 от 29.08.2018 г. установява, че идентификатор ***** е на приземния етаж, в който се намират процесните две помещения – стая и коридор. При така възприетата фактическа обстановка съдът е направил извод, че с нотариалния акт, на който основава правата си, ищецът е придобил по дарение от родителите си 1/3 идеална част от приземния етаж и не притежава права в реална част от него. Макар в нотариалния акт да са описани конкретни помещения в тази част изявленията имат характер на споразумение по чл. 32, ал. 1 ЗС за разпределяне на реалното ползване между съсобствениците. Щом понастоящем правата на ищеца върху приземния етаж са в идеални части, то същият не може да ревандикира от съсобственика си конкретни помещения и искът е неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Я. А. Д. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства за релевантните по делото обстоятелства и без обсъждане на доводите на страните по тези обстоятелства в пълнота. Въпросът е свързан с доводите в касационната жалба, че съдът не е извършил тълкуване на договора за дарение по правилата на чл. 20 ЗЗД, не е съобразил, че при създадената етажна собственост (вторият етаж е собственост на ищеца въз основа на учредено му от родителите му с предходен договор право на надстрояване) логично би било родителите да прехвърлят на притежателите на двете жилища реално обособени избени помещения като принадлежност към всяко жилище, а не идеални части от целия избен етаж и не е обсъдил показанията на свидетелката А. Д., че въпросните две помещения в северната част на сградата представляват извършено от ищеца разширение на първоначалната площ на избения етаж, наложено по проекта за надстройка на втория жилищен етаж, което разширение не е било предмет на договора за надстрояване, т. е. ищецът е получил с дарението онази реална част от избения етаж, която той сам е създал. С оглед посочената обосновка не се констатира противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, която дава тълкуване, че съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В настоящия случай доводите и доказателствата, за които се поддържа, че не са обсъдени не обосновават различен от направения от въззивния съд извод. От една страна те почиват на тезата на ищеца, че процесните помещения са избени, но съдът е приел, че приземния етаж е самостоятелен обект на вещни права, отразен като жилище, апартамент в кадастралната карта. Придобиването на реална част от самостоятелен обект в сграда е допустимо, само ако и двете реални части отговарят на изискванията на строителните правила и норми са самостоятелен обект със съответното предназначение. Затова и свидетелските показания, че ищецът е изградил двете процесни помещения не установяват релевантни за спора обстоятелства и необсъждането им не е довело до противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставения въпрос. Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с довода, че при постановяване на решението са допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила (посоченото вече необсъждане на доводи и доказателства), довела до явна необоснованост на въззивното решение. По изложените по-горе съображения липсва основание за допускане на касационно обжалване за преценка дали въззивното решение не е очевидно неправилно. С оглед изхода нзхода на настоящото производство Я. А. Д. следва да възстанови на А. Д. С. сумата 800.00 лв., представляваща заплатено възнаграждение на адвокат Л. К.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение