Определение № 50813 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1763/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 30.11.2021г. по гр.д.№2122/2021г. на АС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.26, ал.2 6 ЗЗД Жалбоподателя Я. И. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване, като поддържа и че решението е очевидно неправилно. Ответник Ц. И. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка на предпоставките по чл.280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил решение No 262784/28.04.2021 г. по гр.д. No 654/2020 г. на ГС София, е отхвърлил иска на Я. И. против Ц. И. с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД за прогласяване нищожност поради липса на основание на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот No 185, том IV, с рег.No 14209, дело No 0710/214 г. С нотариален акт No 185, т. IV, рег. No 14209, дело No 0710/2014 г. от 08.09.2014 г. О. Я. е прехвърлила на сина си Ц. И. собствеността върху два апаратмента и един гараж в [населено място] срещу грижите, които е полагал досега за нея, както и за грижите издръжката, които той ще полага за нея до края на живота й, като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила досега, лично или чрез трето лице. Установено е, че О. П. е живяла в къщата на сина си в [населено място] И. от 2012 г. до 2014 г. За кратко през 2014г. О. П. е живяла в жилището на сина си Ц. И. за да гледа децата му докато той е в САЩ. Установено е, че през лятото на 2014 г. здравнословното състояние на О. П. се влошило и на 13.08.2014г. е постъпила във ВМА, където ѝ е поставена диагноза нискодиференциран белодробен аденокарцином в IV – ти клиничен стадий. Насочена е за лъчелечение, а по – късно е установено, че няма възможност за химиотерапиякато било препоръчано да остане на симптоматично лечение и палиативни грижи. Съдът е взел предвид приетото заключение на СМЕ, изготвено от др О. М. - онколог, което е неоспорено от страните, в което е посочено, че към момента на сключване на договора за гледане и издръжка от 08.09.2014 г. О. П. е била в увредено общо състояние с астено-адинамичен, диспнеичен и интоксикацинен синдроми. Позовавайки се на събраните по делото резултати от клинични изследвания вещото лице е пояснило, че при нея е видно развитието на един паранеопластичен и интоксикационен синдроми, изразяващи се в увредено общо състояние, малигнена тромбоцитоза, увеличени гранулоцити, занижени лимфоцити и повишен CRP. Посочено е, че развитието на заболяването е в четвърти клиничен стадий, което го определя като авансирало, но към 08.09.2014 г. не би могло научнообосновано да се предположи, че леталният край би настъпил в близките месеци. Вещото лице посочва, че към 08.09.2014 г. не е могло да се предположи, че П. не може да се подложи на химиотерапия или друг вид лечение, а напротив съвременната онкология търси и предлага възможности за терапевтично въздействие върху развитието на тумора и неговите метастази дори в авансирал, четвърти клиничен стадий. Посочва се, че П. е оценена като неподходяща за химиотерапия на 06.10.2014 г. с оценка 3, което означава, че тя е способна за ограничено самообслужване при дейности до леглото или стола за повече от 50% от часовете за будност. Обаснено е, че ако П. е била подходяща за лечение с химиотерапия, то същата не е могла да я излекува, но е могла да удължи живота ѝ, като не може категорично да се каже с колко. Съдът е приел, че от доказателствата се установява, че ответникът е издирвал алтернативни средства за лечение такива и очевидно се е надявал майка му да се лекува и да удължи живота си, което не би правил, ако вече знаеше, че тя ще почине до месец, като се е отказал през август 2014 г. след диагностицирането на майка му от възможност да замине на работа в Брюксел и е закупувал специални добавки и лекарства за своята майка, както и че именно той е представил почти всички медицински документи относно изследванията на майка му, от което логически може да се заключи, че той е бил този, който се е грижел за нея и я е придружавал при извършване на изследванията. При тези данни съдът е приел, че сключеният договор за издръжка и гледане не е бил без основание – не само с него е направено признание за вече полагани грижи за, но и са установени полагани грижи от страна на ответника след сключването му от една страна, а от друга – не се установява той да е знаел към 08.09.2014г., че едва след малко повече от месец майка му ще почине. По изложените съображения въззивният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 26, ал.2 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Я. П. поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: счита ли се за близка смъртта на прехвърлителя, която е настъпила малко повече от месец, в случая 43 дни, сле сключването на договора за издръжка и гледане и обуславя ли тя нищожност на договора, равнозначно ли е на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт поставена на прехвърлителя диагноза: нискодиференцииран белодробен аденокрацином с метастази в медиастилните, бронхопшулманолните, субкраниалните и преперикариалните лимфни възли, пулмо-пулмонални метастази и матастаза в лявата надбъбречна жлеза, 4-ти клиничен стадий, в терминател стадии, в кои случаи при сключването на алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане допускането за скорошна смърт на прехвълителя може да бъде приравнено на знание, равнозначно ли е на знание за близка смърт поставена тежка диагноза, която се намира в последен клиничен стадий, която също така е доказано неизличима, знанието на приобратателя по договор за гледане и издръжка за тежкото нелечимо заболяване на прехвърлителя обуславя ли липсата на основание за прехвърляне на собствеността и длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и обоснове решението си. Поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в решение по гр.д. № 1190/2009 г. на III – г.о., решение по гр.д. № 99/2011 г. на III – г.о. и решение по гр.д. № 76/2009 г. на IV – г.о. Поддържа се и че решението е очевидно неправилно- основание по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на IV г. о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси относими към преценката за липсата на основание при сключване на сделка с оглед предстояща смърт на прехвърлителя - чл. 26, ал.2 предл. 4 - то ЗЗД. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС посочена и от самия жалбоподател, в която е застъпена тезата, че предпоставки за приложение на основанието за нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане поради липса на основание е наличие на заболяване, предполагащо настъпване на смъртта твърде скоро след датата на договора, както и знание на приобретателя към момента на сключване на сделката за скорошното настъпване смъртта на прехвърлителя. Посочено е, че такива заболявания са, както онкологичните, така и мозъчносъдовите - инсулти, сърдечносъдови - инфаркти, напреднал стадий на сърдечна или дихателна недостатъчност и то в т.нар. терминален стадий /предшестващ смъртта в период от няколко дни/, характеризиращ се с пълна физическа изнемощялост, невъзможност дори и за елементарни движения, често или постоянно изпадане в безсъзнание и т.н. като изискваният времеви период от сделката до настъпването на смъртта е съвсем кратък - дни, по-малко от месец. Допускането, че прехвърлителят по алеаторния договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане може скоро да умре, не е равнозначно на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт и не лишава уговорените насрещни престации от еквивалентност. Ако независимо от напредналата възраст на прехвърлителя и негово недобро здравословно състояние без видими признаци за тежко здравословно състояние с неизбежен фатален край, както и липсата на неизлечима болест, то именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред, предвид конкретен риск от влошаване, е основанието за сключване на такъв договор. Посочва се, че ако се приеме обратното това би означавало, че по формални признаци като възраст или здравословно състояние ще се отрече възможността за прехвърлителя да предложи свое имущество, за да си осигури така необходимите му лични грижи в критичен за него момент, което е неприемливо от гледна точка на гражданското право. В настоящия случай не е установено знание от страна на преобратателя, че леталния край прехвърлителя ще настъпи непосредствено/няколко дни след сключването на транслативната сделка, което от своя страна би довело до прогласяване на нищожността ѝ, поради нарушаване на добрите нрави. Поставения от жалбоподателя въпрос за приложението на чл.235, ал.2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236,ал.2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. В случая съдът именно съобразявайки се с трайно установената практика е анализирал всички доказателства по делото и е обсъдил доводите на страните, което е обусловило извода му за неоснователност на предявения иск. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона е направил своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. В смисъла на изложеното е константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 643/12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 346/25.11.2011 г. по гр. дело № 1387/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.). Що се касае до поддържаното основание за допускане на касационното обжалване визирано в чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на решението, то настоящият състав намира, че същото е неоснователно. Решението не е и очевидно неправилно. В практиката на ВКС се споделя разбирането, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. В случая жалбоподателят не е и мотивирал наличие на конкретни пороци на решението, които да обуславят извод за очевидна неправилност на решението. Представеното с допълнителна молба от 07.11.2022г. определение от 05.12.2018г. по гр.д.№2084/2018г. на ВКС няма отношение към преценката за допустимост на касационното производство по отношение на обжалваното въззивно решение, предмет на настоящето производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника направените по делото пред ВКС разноски в размер на 4000 лева адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Предвид изложените съображения, съдът