Определение № 3864 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1923/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. С. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Й. против въззивно решение № 1301 от 15.03.2023г. по в.гр.д. № 11999 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20150687 от 2.07.2021г. по гр.д. № 63052/2019г. на Софийски районен съд като е отхвърлен предявения от нея отрицателен установителен иск, с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за недължимост на сумата от 5 628.82лв., главница по договор за земеделски кредит № .... от ..г., сключен с „Прокредит Банк България“АД, както и на сумите от 63.51лв., просрочена лихва за периода 25.05.2010г.-24.06.2010г., от 3 872.68лв., наказателна лихва от 25.10.2012г., ведно със законната лихва, считано от 25.10.2012г., както и направени разноски от 703.64лв./от които 191.20лв., държавна такса и 512.34лв., адвокатско възнаграждение/, за които е издаден изпълнителен лист от 30.10.2012г. по ч.гр.д.№ 2268/2012г. на КРС и е образувано изп.д.№ 20187430400628 на ЧСИ Х., рег.№ 743, район ОС Кюстендил, като са присъдени разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: В представеното към касационната жалба изложение касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с въпроса: От кой момент тече погасителната давност по отношение на вземането – от датата на последното валидно изпълнително действие или от датата на прекратяване на изпълнителното производство? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „ЕОС Матрикс“ЕООД, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Изразеното становище е, че поставеният от касатора въпрос е несъотносим. Той не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, а и по отношение на него не е налице посоченото специално основание, доколкото е налице установена съдебна практика, която е съобразена от взъззивния съд. Счита постановеният съдебен акт за правилен и законосъобразен. Въззивният съд е приел иска за неоснователен, възприемайки установената фактическа обстановка за безспорна, а изводите на първоинстанционния съд за правилни. В случая изпълнителното дело № 20137430400009 е било образувано през м.01.2013г., въз основа на издаден на 30.10.2012г. изпълнителен лист срещу двама солидарни длъжници ППЗК „Съзнание-93“ и В. М.. По него изпълнителни действия са извършвани само на 9.10.2013г./запори/, независимо че искания за предприемане на такива са отправяни от първоначалният взискател „Прокредит Банк България“ЕАД, трикратно, през 2014г. На 1.08.2014г.,взискателят е цедирал вземането си на „ЕОС Матрикс“ЕООД. След един отказ /поради липса - към този момент - на представени доказателства за съобщаване на цесията на длъжниците/, ЧСИ е конституирал ЕОС Матрикс“ЕООД като взискател през 11.2017г. Той е прекратил изпълнителното дело на 22.11.2017г., на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Впоследствие е образувано ново изпълнителното дело /№ 20187430400628/ на 11.09.2018г., въз основа на същия изпълнителен лист. По него са извършвани изпълнителни действия /запори и възбрана/ през периода 2018г.- 2020г. При тези безспорни факти, въззивният съд е приел, че няма период, през който да е възможно изтичането на петгодишната давност. Последното изпълнително действие е от 9.10.2013г., но през 2014г. – с подаване на молби за извършване на изпълнителни действия, взискателят е прекъсвал давността. Последната му молба е от 24.03.2014г. Считано от посочената дата, двугодишният период по чл.433, ал.1, т.8 ГПК е изтекъл на 24.03.2016г., когато по силата на закона е прекратено изпълнителното дело. Формалното му, по-късно прекратяване от ЧСИ има само констативно значение. Следователно, от 24.03.2014г. тече погасителната давност, която изтича на 24.03.2019г. Преди това, обаче, взискателят е образувал ново изпълнително дело, с което е прекъснал давността на 11.09.2018г. Доколкото се касае за дело, което е висящо към датата на постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г.на ОСГТК на ВКС, то са приложими постановките на ППВС №3 от 18.11.1985г. Въззивният съд е приел и че уведомяването на длъжника за извършената цесия е действие, което не рефлектира върху дължимостта на вземането от страна на длъжника и отговорността му за изпълнение. Имайки пред вид посочените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставеният от касатор въпрос, доколкото не е от значение за изхода на спора и не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, касационно обжалване не следва да се допуска. Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая отговорът на поставения от касатора въпрос – за началният момент, от който тече погасителната давност по отношение на вземането – е без значение. Релевантният въпрос е относно приложението на нормата на чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД по изпълнителни дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26.06.2015г. и той е разрешен с ТР № 3 от 28.03.2023г.по т.д.№ 3/2020г.на ОСГТК на ВКС, като се прие, че „погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК“. Именно това разрешение е съобразено от въззивния съд, който е извел правните си изводи, въз основа на преценката, че срокът между двете изпълнителни дела /прекратеното и новообразуваното/ е по-кратък от давностният. Изложеното дотук изключва и приложимостта на другото посочено от касатора специално основание за допустимост – очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, доколкото същата предполага видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, а подобен порок, в случая не се установява. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд