Определение № 3497 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1697/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Захарина П. Т., чрез процесуален пълномощник, против решение № 260088/04.03.2025 г. по в. гр. д. № 1856/2020 г. по описа на Софийския градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 279378/19.11.2019 г. по гр. д. № 17225/2019 г. на Софийския районен съд за установяване по реда на чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД, понастоящем - БАНКА ДСК АД, суми, представляващи задължения по Договор за кредит за текущо потребление от 22.10.2009 г., сключен с БАНКА ДСК ЕАД, прехвърлени с договор за цесия от 13.02.2013 г., а именно - сумата 6 760.69 лв. – главница, 492.74 лв. – договорна лихва, 297.79 лв. – наказателна лихва и 60 лв. – заемни такси, относно които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 57063/2012 г. на Софийския районен съд. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение страда от всички пороци, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК – необоснованост, процесуалноправна и материалноправна незаконосъобразност. По подробни съображения се моли същото да бъде отменено и касационният съд да се произнесе по същество, като отхвърли предявените искове. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. На първо място се поддържа, че решението на Софийския градски съд е очевидно неправилно, тъй като съдът не е взел предвид новонастъпил факт - сключено между страните споразумение на 20.08.2014 г., с което задължението по договора за кредит е новирано, а новацията представлява способ за погасяване на задължението. На следващо място се формулират следните правни въпроси, обусловили решаващите мотиви на съда: 1/. Следва ли правото на кредитора да обяви договора за предсрочно изискуем да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?; 2/. При частно правоприемство, извършено с договор за цесия, сключен след издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, може ли цесионерът да предяви иска по чл. 422 ГПК, ако няма специалното качество на банка? Твърди се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС и такава по чл. 290 ГПК, съответно посочена, пради което е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба. БАНКА ДСК АД, с писмен отговор в законния срок, подаден чрез процесуален пълномощник, изразява становище за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира ю.к. възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол. Не се установява обаче приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: За да приеме, че цесионерът ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД е активно легитимиран да предяви иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, съставът на въззивния съд се е позовал на разясненията по т. 10б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при частно правоприемство по договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по чл. 422 ГПК, легитимиран да предяви този иск, освен цедентът, е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК. Съдът е намерил разрешението за приложимо и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги, с които се установява вземане на банка, тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на цитираното Тълкувателно решение са посочени изключения, свързани с активната процесуалноправна легитимация на цесионера да установи съществуването на вземането, предмет на издадена в полза на банката (цедент) заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, след като прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на заповедта за изпълнение, но преди завеждане на иска по чл. 422 ГПК. Въззивният съд е изложил съображения, че разясненията в т. 4г на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС се отнасят до хипотезата на настъпило преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ частно правоприемство от кредитор, притежаващ особено предвидено в закона качество, в полза на лице, което не притежава такова качество (възможността цесионерът да е заявител в тази хипотеза би довело до заобикаляне на закона), но не и до хипотезата на настъпване на такова правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение. Съдът е подкрепил този извод с практика на ВКС - определение № 501 от 16.12.2020 г. по ч. т. д. № 2275/2020 г. ІІ ТО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. След като е констатирал, че в случая заповедта за изпълнение е издадена в полза на „Банка ДСК“ ЕАД и че договорът за цесия, с който се прехвърлят вземанията по процесния договор за кредит, е сключен след подаване на заявлението и след издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителен лист, а искът е предявен в срока по чл. 415 ГПК, съставът на въззивния съд е формирал извод за допустимост на предявените искове. На следващо място решаващият състав е приел, че с оглед липсата на изрично отправено изявление за предсрочна изискуемост към ответницата преди подаване на заявлението, такава е настъпила с връчването на препис от исковата молба, в която се съдържа нужното изявление на кредитора, и от тази дата ответницата дължи пълния размер на непогасената част от главницата. Възможността това изявление да се направи от цесионера на банката се признава в съдебната практика, в подкрепа на което са цитирани решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г. на ВКС, I ТО и решение № 147/10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на ВКС, II ТО. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за спорното право, получаването на уведомлението от цедента следва да бъде съобразено от съда съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая, освен че към исковата молба са приложени договорът за цесия и пълномощното за упълномощаване на цесионера от цедента да уведоми длъжниците по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от името на банката за прехвърлените вземания, е приложено и споразумение от 20.08.2014 г., сключено между цесионера и ответницата, в което извършената цесия е описана, поради което съдът е приел, че ответницата е била надлежно уведомена за същата. Въззивният съд не е споделил и защитната теза на ответницата, че споразумението, с което страните са уточнили размера на дълга и са приели нов погасителен план, представлява новиране на задължението. Изложил е съображения, че отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължението по договор за банков кредит, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно от основното, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Освен това съдът е отчел и обстоятелството, че споразумението от 20.08.2014 г., с което се изготвя нов погасителен план за погасяване на задължението на кредитополучателя, е прекратено на основание клаузата на чл. 3.2. от същото, предвид забавата в изпълнението за заплащане още на първите две погасителни вноски, с падеж съответно 20.08.2014 г. и 20.09.2014 г. С оглед мотивите на обжалваното въззивно решение, становището на настоящия съдебен състав, че липсват основания за селектиране на касационната жалба, произтича от следното: Няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради обстоятелството, че исковата молба по чл. 422 ГПК не е подадена от надлежна страна. Горното следва да се отбележи във връзка с втория формулиран въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК – дали при частно правоприемство, извършено с договор за цесия, сключен след издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде предявен от цесионера, ако той няма специалното качество на банка. Отговорът на въпроса следва от задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10б, които са съобразени от въззивния съд, и при отчитане, че т. 4г от същото Тълкувателно решение, на която касаторът се позовава, касае единствено легитимацията на кредитора за издаване на заповед за изпълнение, респ. няма отношение към развилото се впоследствие исково производство. Практиката, която касаторът сочи по този въпрос, за да обоснове допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е в противоречие с цитирания акт на нормативно тълкуване, не „доразвива“ дадените с него разрешения и е инцидентна, поради което не може да обуслови искания достъп до касационен контрол, докато актуалната съдебна практика е цитирана в обжалваното решение и е изцяло съобразена от въззивния съд. Освен това в случая съдът е отчел и обстоятелството, че дружеството - цесионер е прекратено без ликвидация поради вливането му в БАНКА ДСК АД, т. е. качествата на цедент и цесионер са се сляли. По отношение на другия формулиран правен въпрос – дали предсрочната изискуемост задължително следва да бъде обявена преди подаване на заповедта за изпълнение, практиката по чл. 290 ГПК също претърпя развитие, като трайно, в множество съдебни актове, се приема, че исковата молба може да служи за обявяване на предсрочна изискуемост и в хипотезите на чл. 422 ГПК, а не само по осъдителни искове. В този смисъл вж. решение № 199 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1700/2023 г., I т. о., както и цитираните в него актове на касационната инстанция. Основните съображения за този извод съставите на ВКС извличат от Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което на първо място решението по чл. 422 ГПК трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, ако те са от значение за спорното право; а на следващо - правното основание, на което се претендира изпълнение както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата поради настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е единствено сключеният договор за кредит, респ. предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на исковата претенция. Не без значение по настоящото дело е и обстоятелството, че 10-годишният срок за погасяване на кредита е изтекъл през 2019 г., поради което отговорът на поставения въпрос не би имал значене за изхода по конкретното дело в обжалваната му част. Предвид изложеното, и по този въпрос не са налице основанията на закона за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира същото да е постановено при превратно приложение на закона – в неговия обратен смисъл, или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания във връзка с преценката за характера на сключеното през 2014 г. споразумение не обуславят наличието на сочения тежък порок на обжалвания съдебен акт, а могат да се квалифицират единствено като основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които касационният съд може да съобразява само в производство по чл. 290 ГПК. Освен това съставът на въззивния съд е приел, че действието на споразумението е отпаднало автоматично поради неизпълнението му от страна на длъжника, с оглед на което нито един правен извод не е основан на клаузи от това споразумение. Предвид гореизложеното, достъпът до касация следва да бъде отказан. При този изход от производството по чл. 288 ГПК в полза на БАНКА ДСК АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 130 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение