Определение № 50597 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 787/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.М. К., в качеството й на особен представител на „Сердика Електроникс“ ЕООД (заличен търговец с едноличен собственик на капитала И. Х. Н.), срещу решение № 733 от 29.11.2021г. по възз.т.д. № 752/2021г. на Апелативен съд - София.С него е потвърдено решение № 2293 от 04.12.2017г. по т.д.№ 5143/2015г. на СГС, с което е признато за установено по предявения от Национална агенция по приходите иск, с правно основание чл. 29, ал.1, предл. 3 ЗТР, че заличаването от търговския регистър на „Сердика Електроникс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлява вписване на несъществуващо обстоятелство. Основано на доводи за нищожност, за недопустимост и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост –основания за касационно обжалване по чл.281, т.1, 2 и 3 ГПК, искането е за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на разноски за особния представител. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени основанията по чл.280, ал.2, предл. 2 и предл. 3- вероятна недопустимост и очевидна неправилност.Въведени са доводи за изначална липса на правен интерес на ищеца от предявения иск срещу дружеството, поради липса на представителна власт на управителя му, и за липса на пасивна процесуална легитимация.Въведени са и доводи за очевидна неправилност на изводите, че липсата на ликвидатор/управител на заличеното дружество не е пречка за удовлетворяване на кредиторите при възобновяване на процедурата по ликвидация и, че приложеният по делото ревизионен акт срещу заличеното дружество, като необжалван, е влязъл в сила. Не е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Национална агенция по приходите. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното: Обжалваното въззивно решение е постановено при повторното въззивно производство по делото, след като първото въззивно решение е обезсилено с решение № 60045/21.07.2021г. по т.д.№ 2801/2019г., I т.о. и делото е върнато за ново разглеждане. При извършената проверка по чл.269 ГПК за валидност и допустимост въззивният съд е констатирал, че обжалваното изцяло първоинстанционно решение е валидно и допустимо.Приел е, че въпросът за допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ е задължително разрешен с решение № 60045/21.07.2021г. по т.д.№ 2801/2019г., I т.о.Въззивният съд е изложил собствени мотиви във връзка с наведения от особения представител на дружеството при повторното въззивно разглеждане на делото довод, че исковата молба е подадена срещу нелегитимирано лице, тъй като ликвидаторът е починал преди това, а ищецът не се е възползвал от възможността по чл.273, ал.2 ТЗ да поиска от АВ назначаване на нов ликвидатор. Приел е, че този довод е неотносим към допустимостта на предявения иск, тъй като исковата молба не е подадена срещу ликвидатора, а срещу самото дружество, което, макар да е заличено, има специална процесуална правоспособност, като страна по подобни искове, съобразно утвърдената съдебна практика, а въпросът кой представлява дружеството в този процес не е свързан с процесуалната правоспособност или легитимация на дружеството, а с представителната власт на съответното физическо лице, имащо право да извършва процесуални действия от негово име.Формирани са мотиви, че, в изпълнение на дадените указания в касационното решение, е назначен на осн.чл.29, ал.2 ГПК особен представител на дружеството, който е потвърдил извършените до този момент процесуални действия от името на дружеството, с което този въпрос е разрешен и нередовно извършените процесуални действия на дружеството са санирани. За правилността на обжалваното решение въззивният състав е споделил мотивите на първоинстанционния съд и, на осн. чл.272 ГПК, е препратил към тях.Изложил е и собствени мотиви по съществото на спора.Посочил е, че целта на извършваната след прекратяване на едно търговско дружество ликвидационна процедура е да се ликвидират активът и пасивът на неговото имущество, поради което ликвидацията приключва с пълното ликвидиране на актива и пасива на имуществото, съответно - ликвидацията трябва да продължи, ако са останали непогасени задължения или неразпределени активи, без значение от това дали обхватът на имуществото е бил известен или не на ликвидатора и дали дружеството е заличено.По тези съображения е прието, че, когато не са уредени всички задължения и не е разпределен остатъкът от имуществото, заличаването на дружеството би се основавало на незавършен фактически състав, поради което и заличаването е вписване на несъществуващо обстоятелство.Изложени са мотиви, че, тъй като предявяването на вземанията в производството по ликвидация няма същото значение, както предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност, а по същество представлява уведомяване на ликвидатора за наличие на претенция, кредиторът няма задължение за предявяване на вземането в производството по ликвидация, а неупражняването на правото му за предявяване на вземането в производството по ликвидация не погасява на в0земането, предвид липсата на разпоредба при ликвидацията, аналогична на чл.739 ТЗ.Формирани са и мотиви, че предвиденият в чл.272, ал.1 ТЗ 6 –месечен срок не е срок за предявяване на вземанията, нито е давностен или преклузивен, а значението му е за настъпване на изискуемостта на вземанията на съдружниците за ликвидационен дял и определя момента, от който те могат да получат частта от нетния остатък от актива на дружеството, като вземанията на кредиторите, които не са били предявени или не са станали известни на ликвидаторите в този срок, не се погасяват, а се удовлетворяват от останалото неразпределено имущество, без право на кредиторите да искат връщане на получените ликвидационни квоти от съдружниците. В конкретния случай въззивният съд е приел за установено, че в търговския регистър е вписан ликвидатор на дружеството на 25.07.2013г., обявена е покана до кредиторите на 01.08.2013г. и е вписано заличаване на дружеството на 10.02.2014г.Установил е, че преди и по време на ликвидацията срещу дружеството са били образувани три ревизионни производства по ДОПК за установяване на невнесени данъчни задължения по ЗДДС, по които са били наложени предварителни обезпечителни мерки, по две от които са установени данъчни задължения по ЗДДС на ответното дружество: с ревизионен доклад, връчен на бившия управител на дружеството на 28.01.2014г., за периода 01.03.2011г.-30.11.2012г. - публични задължения в общ размер 1 312 099.25лв. и с ревизионен акт, връчен на бившия управител на дружеството на 17.01.2020г., - публични задължения за периода 11.2009г.-02.2011г. в общ размер 349 972.09лв. Въззивният съд е приел, че несъмнено ответникът е знаел за висящото ревизионно производство, по което НАП е констатирала наличие на непогасени задължения по ЗДДС, както и за евентуалните претенции на държавата, предвид наложените предварителни обезпечителни мерки, поради което тези публични вземания са били най-малкото спорни по време на ликвидацията по см. на чл.272, ал.3 ТЗ, което е изисквало тяхното обезпечаване чрез учредяване от дружеството на реални обезпечения в полза на държавата, като условие за заличаването му, което не се твърди и не се установява да е направено.Посочил е, че това е достатъчно, за да се приеме, че дружеството е било заличено при липса на условията по чл.273, ал.1 ТЗ, като е без значение, че ревизията не е приключила с издаването на ревизионен акт, поради заличаването на дружеството.Формирани са мотиви, че при наличието на висящи съдебни или административни спорове с лица, които претендират да са кредитори на дружеството, заличаването е несъответно на целите на ликвидационната процедура.Прието е, че не се установява спорът във връзка с претендираните от НАП данъчни задължения да е приключил в полза на ответника, т.е. тези задължения да са отречени. От представения при повторното въззивно производство ревизионен акт от 23.12.2019г. въззивният съд е приел за установено, че по друга ревизия са установени задължения на ответника по ЗДДС за периода 11.2009г.-02.2011г.Приел е, че, тъй като не се твърди от ответника, а и няма данни този ревизионен акт да е бил обжалван и отменен, същият е влязъл в сила и с това съществуването на посочените публични задължения на ответника е установено по правно обвързващ начин, но, дори ревизионният акт да не е влязъл в сила, то отново се касае за спорни вземания.Наред с това въззивният съд е посочил, че данъчните задължения се пораждат по силата на закона, а ревизионният акт е едно от средствата за тяхното установяване.По тези съображения въззивният съд е приел за установено, че преди и по време на ликвидационното производство дружеството е имало спорни публични задължения за предходни периоди.Формирани са мотиви, че, независимо от погасяването на част от публичните задължения на ответника, поради изтичане на абсолютната 10-годишна давност по чл.171, ал.2 ДОПК, са останали други установени и непогасени по давност публични задължения – тези за 2011г. и 2012г.По всички тези съображения въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на чл.273, ал.1 ТЗ при вписване на заличаването на дружеството на 10.02.2014г., тъй като към този момент то е имало неуредени публични задължения, поради което извършеното заличаване е вписване на несъществуващо обстоятелство по см. на чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ. Настоящият състав на касационния съд, в изпълнение на служебните правомощия и въз основа на изрично поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, намира, че не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение.Въпросът за правния интерес на ищеца от предявения иск е задължително разрешен с решение № 960045/21.07.2021г. по т.д.№ 2801/2019г., I т.о..С него не е констатирано предявеният иск да е изначално недопустим, поради отпадане на представителната власт на управителя и на ликвидатора с приключване на ликвидацията и заличаване на дружеството, както и липсата на законен представител на дружеството към момента на подаване на исковата молба.След обезсилване на първото въззивно решение производството по делото не е прекратено, а е върнато за ново разглеждане с указания за назначаване на особен представител на дружеството при условията на чл.29 ГПК и за даване на възможност за потвърждаване на процесуалното действие по подаване въззивната жалба. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е възприето разрешението, че, като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния случай позоваването от касатора на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение е бланкетно, като въведените от него доводи не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, а същите са напълно идентични с доводите, с които са обосновани основанията по чл. 281 ГПК.В рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, пряко въз основа на изложените мотиви, настоящият състав на касационния съд не констатира очевидна неправилност на въззивното решение. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Следва да бъдат определени разноски в касационното производство за възнаграждение на назначения особен представител на касатора, каквото се дължи за всяка инстанция поотделно и, тъй като при администриране на делото въззивният съд не е определил такова, които следва да се възложат в тежест на касатора. Съобразявайки характера на производството и т. 6 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, на основание чл. 9, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав определя възнаграждение на адв. М. К. в претендирания размер от 300лв. Мотивиран от това, Върховният касационен съд, Търговска колегия, I т.о.: