Определение № 226 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1386/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№604/11.02.2022г., подадена от М. Д. Л. от [населено място] чрез процесуалния ѝ представител адв.И. М. Л. от САК, срещу решение № 103, постановено на 15.12.2021г. от Окръжен съд – Монтана по в.гр.д.№313/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е допуснато извършването на делба между И. З. Т.-Д. и М. Д. Л. при равни квоти (по 1/2 идеална част) на следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], обл.М.: ПИ №.........– нива с площ от 47343 кв.м., IV категория, в местността „О.“, при съседи: ..........., ..............(3, ............, .............и ............( който имот по одобрената и влязла в сила кадастрална карта на [населено място] представлява имот с идентификатор ............); ПШ №............– нива с площ от 7912 кв.м., местност „М. драка“, категория IV, при съседи: ........., ............., .........., ..........и ..........(който имот по одобрената и влязла в сила кадастрална карта на [населено място] представлява имот с идентификатор ...........); ПИ №...........– ливада с площ от 8000 кв.м., местност „М.“, категория IV, при съседи: .........., .........., канал, .........и ........(който имот по одобрената и влязла в сила кадастрална карта на [населено място] представлява имот с идентификатор ............). Касаторът поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по реда на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без да излага съображения в подкрепа на тази теза. Поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроси, имащи значение за изхода на спора, които касаят правилността на обжалваното решение и неговата законосъобразност, съответно представляват основания за допускане на касационно обжалване: 1.Допустимо ли е при оспорване истинността на документ за собственост с отговора на исковата молба въззивнитя съд да прави превратно тълкуване, че се касае за спор за материално право, след като ответникът се е легитимирал с документ за собственост – завещание, протокол за съдебна делба и нотариален акт; 2.Допустимо ли е въззивният съд да извежда съждения в мотивите на решението си относно иск, с който не е сезиран първоинстанционния съд – навежда довод, че нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба е навеждано за наличие на спорно материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а въззивният съд е обсъдил доста подробно този въпрос в решението си вместо да отговори на направените с въззивната жалба възражения; 3.Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с формираната задължителна съдебна практика със задължителните разяснения на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и несъблюдаването на дадените указания по приложение на коментираните процесуални правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК следва ли да се квалифицират като допуснати процесуални нарушения, които могат да обусловят само отмяна на обжалваното решение в рамките на касационния контрол по съществото на касационната жалба; 4.Допустимо ли е да се игнорират от съда документи за собственост на наследодателя на реституирани имоти, каквито са оставено завещание, обявено публично и последвала делба и да се пренебрегва ТР №6 от 10.05.2006г. на ВКС по тълк.д.№6/2005г. на ОСГК, според което по смисъла на чл.1 и чл. 2 ЗВСОНИ реституцията настъпва по право – по силата на закона при наличие на визираните в него условия – чл. 2, ал. 3, без да е необходим някакъв допълнителен административен или съдебен акт, както и ТР №8 от 23.02.2016г. на ВКС по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК, в което е прието, че в хипотезата на реституция по силата на закона, каквато е тази по ЗВСОНИ, юридическите актове, които определят границите на имота, така че те да могат да бъдат установени, са актът, удостоверяващ правото на собственост на ищеца или неговия наследодател върху конкретния имот и актът за отчуждаването на този имот по реда на някой от посочените в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ закони; 5.Допустимо ли е при делбено производство да се ползва извадка от решение на поземлена комисия и тази извадка да се третира на самостоятелно основание от съда като документ за собственост и основание за отмяна на нотариален акт; 6.Допустимо ли е въззивният съд да не се произнася по правилността на решението по въпроси, с които е сезиран във въззивната жалба, предвид изискването на чл. 269 ГПК, доколкото в случая е направено възражение, че първоинстанционният съд е сгрешил, като е приел, че процесните ниви към момента на завещателното разпореждане са били одържавени, а произнасяне по този въпрос на въззивния съд липсва; 7.Налице ли е придобивна давност по отношение на първоначалния ответник В. М. предвид издаването на н.а.№......../08.09.1999г. на съдията по вписванията при РС-Лом, по силата на който е призната за собственик по наследство на процесните имоти, след като не е въведено възражение от ищците по отношение на владението на процесните имоти за наследодателите на В. М., нито пък има доказателства ищцата да е оспорвала по някакъв начин собствеността и владението на В. М. за периода от 08.09.1999г. до предявяването на иска (25.02.2020г.). В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. З. Т.-Д. чрез процесуалния си представител адв.Р. Б. от М., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните: И. З. Т.-Д. е предявила иск за делба на трите процесни имота с твърдението, че същите са съсобствени между страните в качеството им на наследници на З. Г. П. и за които първоначалния ответник В. Ц. М. (починала на 25.05.2020г. в хода на производството и заместена от своя наследник по закон М. Д. Л.) се е снабдила с констативен нотариален акт за придобиване по наследство №........., том ........, н.д.№........./1999г. Като доказателства в подкрепа на твърденията си с исковата молба представя сочения нотариален акт, съставен през 1999г., удостоверения за наследници и решение на ОСЗ-Л. №09С/02.04.1999г. за възстановяване на земеделска земя на наследниците на З. Г. П.. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК първоначалният ответник В. Ц. М. е оспорила така предявения иск. Твърди, че соченият в исковата молба нотариален акт обективира възстановено право на собственост върху процесните недвижими имоти, които са признати за нейна собственост в качеството ѝ на пряк наследник на баща ѝ Ц. Е. Г., който е син на Е. Г. П., който пък е единствен наследник по закон на З. Л. П. и Г. П. П.. Поддържа, че Г. П. П. и З. Л. П. са завещали на внука си Ц. Е. Г. имоти, част от които са и процесните – нотариално публично завещание от 02.11.1934г. на З. Л. П. и нотариално публично завещание от 10.05.1935г. на Г. П. П.. Твърди, че след смъртта на Г. П. П., като са взети предвид и направените от него завещателни разпореждания, е извършена делба на останалото имущество между З. Л. П. (преживяла съпруга), Ц. Е. Г. (внук) и С. Е. Г. (внучка), при което всеки от тях е получил реален дял. Поддържа, че тези имоти са станали обект на национализация, като през 1991г. е подадено заявление от Ц. Г. с рег.№ 26СТ/11.09.1991г. за възстановяване правото на собственост и с решение № 26СТ/03.12.1996г. правото на собственост върху процесните недвижими имоти е възстановено на Ц. Е. Г.. С оглед на това поддържа, че тези имоти не попадат в общото наследство на З. П., доколкото са възстановени изцяло на Ц. Г. по отношение на неговия дял, принадлежащ му съгласно завещанията и съдебната делба. Оспорва представеното с исковата молба решение на ОСЗ-Л. с твърдението, че същото е документ с невярно съдържание, доколкото съдържа изявление за възстановяване на собственост, която изначално принадлежи на Ц. Г., а не на наследниците на З. П.. Въвежда и възражение за придобивна давност с твърдението, че въвод във владение е извършен през 1999г., откогато владее имотите. От фактическа страна по делото е установено, че съделителите са наследници по закон на З. Г. П. и Г. П. П. – Г. П. П. е починал преди 1945г. и като наследници по закон е оставил преживяла съпруга З. П. и низходящите на починалия на 17.03.1917г. син Е. Г. П., а именно – С. Е. Т. (дъщеря на Е. Г. П.) и Ц. Е. Г. (син на Е. Г. П.). З. (З.) Л. П. е починала на 17.09.1959г. и като наследници по закон е оставила низходящите на своя син Е. Г. П., а именно – С. Е. Т. и Ц. Е. Г.. С. Е. Т. е починала на 08.10.2010г. и като наследник по закон е оставила своята дъщеря И. З. Т.-Д.. Ц. Е. Г. е починал на 16.12.1997г. и като наследник по закон е оставил дъщеря си В. Ц. М., починала на 25.05.2020г. и оставила за наследник по закон дъщеря М. Д. Л.. Като доказателства по делото са представени публични нотариални завещания, съставени съответно на 02.11.1934г. и на 10.05.1935г., с които З. Л. П. и Г. П. П. са изразили воля посочените в завещанията имоти да бъдат получени от техния внук Ц. Е. Г. със задължението да ги догледа и погребе. Представена е и одобрена от съда спогодба, сключена на 25.01.1945г. по ч.гр.д.№22/1945г. по описа на Л. околийски съд, с която З. Г. П., С. Е. Г. и Ц. Е. Г. са постигнали съгласие за поделянето на имотите, останали в наследство след смъртта на Г. П. П.. Установено е също така, че с решение № 09С от 02.04.1999г. на ОСЗ-гр.Л. по преписка № 26АСТ/10.10.1996г. по подадено от Ц. Е. Г. заявление е възстановено правото на собственост на наследниците на З. Г. П. съгласно плана за земеразделяне в землището на [населено място] върху процесните недвижими имоти, както и че с протокол №26СТ от 03.12.1996г. на ПК-гр.Л. (сега ОСЗ) по заявление вх.№26СТ/11.09.1991г., подадено от Ц. Е. Г., на Ц. Е. Г. е признато и определено за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне за ливади с площ 12.830 дка в м.Пясъка, ниви с площ 22.690 дка в м.О. и ниви с площ 7.30 дка в м.О., т.е. върху имоти, различни от процесните. Представен е и н.а.№........, том ......, дело №....../1999г., съставен на 08.09.1999г., с който В. Ц. М. е призната за собственик по наследство на процесните имоти с номера ........., .........и .........въз основа на представено решение №09С от 02.04.1999г. по вх.№26АСТ от 10.10.1996г. на ПК-Л. и удостоверение за наследници на З. Г. П.. При тези данни първоинстанционният съд е приел, че съделителите са наследници по закон на З. Г. П., но по отношение на представените завещателни разпореждания, представляващи завети, е приел, че са недействителни по общите правила на ЗН, доколкото същите не са били в патримониума на наследодателя З. Г. П. към момента на откриване на наследството. Прието е също така, че по делото липсват данни за идентичност между посочените в завещанието на З. Г. П. недвижими имоти с имотите, описани в решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността. Изложени са също така съображения, че реституираните по ЗСПЗЗ земеделски земи съставляват новооткрито наследство и като имущество се приобщават към имуществото на наследодателя. Възражението за придобивна давност е прието от първоинстанционния съд за неоснователно, като са изложени съображения, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава права и на останалите съсобственици (в нотариалния акт е посочено, че правото на собственост е придобито по наследство с възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ), то това го прави държател на техните идеални части и за да придобие правото на собственост върху чуждите идеални части съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, както и че тези действия следва по явен и недвусмислен начин да показват отричане владението на владението на останалите съсобственици и да са доведени до тяхното знание, каквито доказателства по настоящето дело не са събрани. С оглед на това първоинстанционният съд е приел, че с възстановяването на собствеността възниква новооткрито наследство, създаващо съсобственост, която следва да бъде прекратена. Решението на първоинстанционния съд е било обжалвано от М. Д. Л. с твърдението, че процесните ниви винаги са били собственост на Ц. Е. Г. по силата на завещанията от 02.11.1934г. и 10.05.1935г., т.е. че Ц. Е. Г. е станал техен собственик още от 1935г. и няма как да се възстановят на друг освен на неговите наследници, между които И. З. Т.-Д. не попада. Поддържа, че следва да бъде взета предвид и извършената след смъртта на Г. П. П. делба. Твърди, че описаните имоти са станали обект на национализация и през 1991г. е подадено заявление от Ц. Г. №26СТ/11.09.1991г. за възстановяване правото на собственост върху национализираните имоти, като с решение №26СТ/03.12.1996г. тези имоти са възстановени на Ц. Е. Г.. Навежда довод, че тези имоти имат идентификатор, а следователно и ясни граници. Поддържа също така, че тя черпи изгодни правни последици за себе си от неправилно издаден документ от поземлена комисия, в който е описано, че били възстановени имоти на наследници на З. П., но никъде не е отразен договорът за доброволна делба и завещанието, представени пред съда. Твърди, че грешката, допусната от поземлената комисия идва от факта, че поземлената комисия не е отразила в системата си договора за делба, както и публичното завещание и удостоверението от 1941г. или това умишлено е изтрито. Поддържа, че процесните имоти не попадат в общото наследство на З. П., доколкото са възстановени изцяло на Ц. Г. по отношение на неговия дял, принадлежащ му съгласно завещанията и съдебната делба още преди национализацията, както и че разпитаните свидетели безспорно са установили и непрекъснато владение върху процесните имоти. При така очертания от въззивната жалба предмет въззивният съд е приел на първо място, че правните изводи на първоинстанционния съд следва да бъдат споделени. Взето е предвид, че страните са наследници на З. Г. П., както и че В. Ц. М. се е снабдила с н.а.№........, том ....., н.д.№......../1999г. относно процесните имоти, съгласно който е призната за собственик на процесните ниви по наследство. Посочено е също така, че И. З. Т.-Д. се легитимира като собственик на процесните имоти с решение №09С от 02.04.1999г., с което е възстановено правото на собственост на наследниците на З. П. с план за земеразделяне, като тезата на съделителката М. Д. Л. е, че в решението на ПК е допусната грешка, като неправилно правото на собственост е възстановено не на действителния собственик Ц. Г. и неговите наследници, а на общия наследодател при игнориране на представените писмени доказателства – нотариални завещания и делба. С оглед на това е прието, че в случая е налице спор за материално право между наследниците на общия наследодател З. П. по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като в полза на страните е постановено решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността върху спорните имоти и в случай, че има влязло в сила съдебно решение, с което да се уважи иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съделителката М. Д. Л. би могла на основание чл. 14, ал. 7А ЗСПЗЗ да поиска от ОСЗ да измени постановените от нея решения. Изложени са съображения, че съединяването на иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в производството за съдебна делба е недопустимо. Взето е предвид, че възникналият спор, че собствеността върху имотите не е на общия наследодател на страните, а на наследодателя на жалбоподателя по естеството си представлява спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разрешен в настоящето делбено производство, доколкото по делото няма решение на ПК/ОСЗ, легитимиращо наследодателя на М. Д. Л. като едноличен собственик – налице е единствено решение на ПК, по силата на което се възстановява собствеността върху процесните имоти на всички наследници на общия наследодател на страните З. П. и това е надлежен титул, от който И. З. Т.-Д. черпи своите права и от който произтича съсобствеността върху процесните земеделски земи. Прието е, че всички възражения, които са направени от ответника по предявения иск за делба, жалбоподател в производството пред въззивния съд, биха могли да се разгледат в производство по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, но не и в настоящето делбено производство. Взето е предвид, че във връзка с въведеното възражение за придобиване правото на собственост върху процесните недвижими имоти по давност, по делото са разпитани свидетелите Б. и Т., като е посочено какво са заявили свидетелите пред съда, но е прието, че от техните показания не може да се установи за кои точно имоти се отнасят и дали свидетелите визират именно процесните имоти, както и че не става ясно какви земи е имала В. Ц. М.. По тези съображения възражението за придобивна давност е прието за неоснователно. При така изложените от въззивния съд съображения и при тези данни по делото следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от касатора правни въпроси. На първо място следва да се отбележи, че според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС правната квалификация на всички претенции, както и на заявените защитни тези, оспорвания, правопогасяващи и правозключващи възражения, е дейност на съда – съдът подвежда съответните претенции, оспорвания и възражения под съответната правна норма (в този смисъл решение №132/21.03.2011г. по гр.д.№1725/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №347/24.11.2015г. по гр.д.№1530/2015г. на IV г.о. на ВКС; решение №65/13.06.2019г. по гр.д.№3460/2018г. на II г.о. на ВКС и др.). В съответствие с тази практика на ВКС въззивният съд е квалифицирал въведените от съделителката М. Д. Л., както и от нейния наследодател В. Ц. М. оспорвания като възражения, заявени по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, вземайки при това предвид, че изрично оспорванията са свързани с наличието на завещания и делба, извършени преди включването на земеделските земи в ТКЗС (наречено от жалбоподателя одържавяване) в полза на техния пряк наследодател Ц. Е. Г. и твърденията, че именно прекият им наследодател е притежавал правото на собственост върху тези земеделски земи към този минал момент. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице, когато част от наследниците на общ наследодател твърдят, че правото на собственост върху възстановени по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи към момента на обобществяването е принадлежало на техния пряк наследодател (решение №642/11.04.2011г. по гр.д.№885/2009г. на І г.о. на ВКС и посочените в него решение №34/21.03.2011г. по гр.д.№1112/2010г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №35/21.03.2011г. по гр.д.№1052/2010г. на ВКС, ІІ г.о.). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, квалифицирайки направеното от съделителката М. Д. Л. и нейния наследодател В. Ц. М. оспорване именно като спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Съответстващ на трайно установената практика на ВКС е и изводът на въззивния съд, че оспорвания по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в делбеното производство са недопустими – както последователно приема ВКС в своята практика, с решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с което е уважен този иск се установява със задължителна сила между страните по него съсобствения характер на недвижим имот, подлежащ на реституция по ЗСПЗЗ към момента на образуване на ТКЗС- чл. 298, ал. 1 ГПК. Тъй като това е релевантния момент за възстановяване на собствеността съгласно чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ и защото съдебните решения са задължителни освен за страните и за всички административни органи в страната, съгласно чл. 297 ГПК, въз основа на него ОСЗГ постановява решение на основание чл. 14, ал.7 (7а) ЗСПЗЗ, с което определя титуляра на правото на собственост към настоящия момент. Това решение на административния орган има конститутивно действие. Решението на ОСЗ по чл. 14, ал.7 (или 7а) ЗСПЗЗ, издадено въз основа на съдебно решение по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ легитимира посочените в него наследници като съсобственици на описания в него имот. В делбеното производство не може да се преценява отново дали възстановеният имот е сънаследствен. В този смисъл решение № 726/10 от 08.06.2011г. по гр.д.№ 1829/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №131/11.06.2014г. по гр.д.№7755/2013г. на І г.о. на ВКС и посоченото от въззивния съд решение №748 от 25.10.2010г. по гр.д.№911/2009г. на I г.о. на ВКС. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касаиционно обжалване по първия и втория от поставените в изложението въпроси. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по третия, поставен в изложението въпрос, тъй като в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички, наведени с въззивната жалба доводи, квалифицирайки част от тях като заявени по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. И именно с оглед невъзможността подобни доводи и оспорвания да бъдат обсъждани и преценявани по същество в делбеното производство, въззивният съд не е бил длъжен да ги обсъжда подробно. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия, поставен с изложението въпрос, доколкото по делото не е установено правото на собственост върху процесните земеделски земи да е било отнето по начин, навеждащ на извод за възстановяване правото на собственост по реда на ЗВСОНИ. Напротив, установено е, че именно прекият наследодател на касатора е подал заявление за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ, в който случай реституцонният ефект настъпва от момента на влизане в сила на решението на ПК/ОСЗ и то само в полза на лицата, посочени в това решение, в случая наследниците по закон на З. Г. П.. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по петия въпрос, поставен в изложението, доколкото по делото не се установява представеното с исковата молба решение на ОСЗ-гр.Л. да представлява извадка, а не издаден от ОСЗ препис, който представлява годно доказателство за установяване факта на възстановяване на собствеността, както е приел и въззивният съд. Още повече, и с отговора на исковата молба е представено предходното решение на ПК от 1996г., признаващо правото на възстановяване на собствеността на наследниците на З. Г. П. по същата преписка – вх.№26АСТ/10.10.1996г. Представено е и решение, признаващо правото на възстановяване на собствеността само на Ц. Е. Г., но постановено по друга преписка, а именно с вх.№26СТ/11.09.1991г., по която окончателно решение за възстановяване на правото на собственост не е установено да е било постановявано и което сочи на извод, че Ц. Е. Г. е подал две заявления за възстановяване на собствеността – едното за възстановяване правото на собственост на имотите на З. Г. П. на всички нейни наследници по закон и другото за възстановяване правото на собственост на своите собствени имоти, които е притежавал към момента на обобществяването. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по шестия въпрос, който касаторът поставя в изложението, тъй като констатациите кой е бил собственик на процесните недвижими имоти към момента на тяхното обобществяване се включват в предмета на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и именно в тази връзка са били обсъдени от въззивния съд. И само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че правото на собственост се придобива не от момента на съставяне, респ. обявяване на завещанието, а от момента на откриване на наследството, а по делото е установено, че З. Г. П. е починала на 17.09.1959г. и липсват доказателства обобществяването на имотите да е било извършено след тази дата. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по седмия, поставен в изложението въпрос, доколкото същият е по естеството си фактически (основан на доводи, свързани с установените по делото конкретни факти и обстоятелства), а не правен, т.е. представлява по естеството си касационно оплакване за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК, а не въпрос, обосноваващ наличие на основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Както вече беше отбелязано, въззивният съд се е произнесъл по спорните въпроси, с които е бил сезиран, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, прилагайки при това релевантните правни норми към установените по делото факти и обстоятелства. От прочита на това решение не се установява съдът да е приложил отменен закон, респ. да е обсъждал доказателствата превратно и в противоречие с правилата на формалната житейска логика. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение